Ключови думи: трудова злополука, обезщетение, работодател, работник, трайно намалена работоспособност, смърт, трудово право, адвокат
Адвокат Маргарита Балабанова –
доктор по Търговско право
Съгласно легалното определение, дадено в КСО трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и при всяка работа, извършена в интерес на предприятието, когато е причинило временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност или смърт.
Трудова е и злополуката, станала с осигурен по чл. 4, ал. 1 и чл. 4а по време на обичайния път при отиване или при връщане от работното място до:
Не е налице трудова злополука, когато пострадалият умишлено е увредил здравето си.
За да се квалифицира като трудова злополука трайно намалена работоспособност трябва да 50 и над 50 на сто процента.
За вреди от трудова злополука, които са причинили временна неработоспособност, трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто или смърт на работника или служителя, работодателят отговаря имуществено независимо от това, дали негов орган или друг негов работник или служител има вина за настъпването им.
Отговорността на работодателя е обективната безвиновна отговорност за вреди, настъпили при изпълнение на трудово правоотношение. Работодателят носи риска от травматично увреждане на работника дори и при липса на причинна връзка между условията на труда и злополуката – съгласно чл. 200, ал. 2 КТ, работодателят отговаря имуществено и когато злополуката е причинена от непреодолима сила, както и когато е настъпила по време на почивка на работника[1].
Намаляване на отговорността на работодателя може да има само при съпричиняване при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност[2].
Осигурителят, а когато пострадалият е изпратен за изпълнение на временна работа – предприятието ползвател, е длъжен в срок от 5 работни дни да декларира пред териториалното поделение на Националния осигурителен институт всяка трудова злополука.
Ако осигурителят или предприятието ползвател не декларира злополуката, пострадалият или неговите наследници имат право в срок една година от злополуката да я декларират пред териториалното поделение на Националния осигурителен институт.
Териториалното поделение на Националния осигурителен институт съвместно с Инспекцията по труда, комитетите и групите по условия на труд и други компетентни органи в зависимост от случая разследват всяка смъртна трудова злополука, всяка злополука, причинила увреждане на повече от 3-ма работещи, както и всяка злополука, за която има основание да се предполага, че ще доведе до инвалидност.
Длъжностното лице, определено от ръководителя на териториалното поделение на Националния осигурителен институт, въз основа на документите в досието и данните в информационната система по чл. 33, ал. 5, т. 7 в 14-дневен срок от декларирането издава разпореждане за приемане или за неприемане на злополуката за трудова.
При декларирана злополука по повод на нетравматично увреждане разпореждането по ал. 1 се издава въз основа на решението на органите, осъществяващи експертизата на работоспособността.
Налице е противоречива съдебна практика по въпроса дали предвидената в чл. 57 и сл. от КСО процедура по квалифициране на злополуката като трудова е предпоставка за реализиране на отговорността на работодателя по съдебен ред.
Една част от съдебната практика приема, че предвидената в чл. 57 и сл. от Кодекса за социално осигуряване процедура по деклариране, разследване и квалифициране на злополуката като трудова,детайлизирана в Наредба за установяване, разследване,регистриране и отчитане на трудовите злополуки,обусловя наличието на елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по смисъла на чл. 200 КТ. Липсата на разпореждане по смисъла на чл. 60 ал. 1 КСО не дава възможност на ищеца да предизвика установяване на трудова злополука в рамките на съдебно производство. Липсата на влязъл в сила индивидуален административен акт относно наличието на трудова злополука е пречка за уважаване на исковете по чл. 200, ал. 1 КТ, тъй като не е налице елемент от фактическия състав на имуществената отговорност на работодателя по този законов текст. Установяването на този факт не може да се извърши по съдебен ред, тъй като е предвиден специален административен ред, който не може да бъде игнориран. Така Решение № 36 от 18.02.2020 г. по гр. д. № 3334 / 2019 г. на Върховен касационен съд, IV г. о.
С Решение № 319 от 22.06.2010 г. по гр.д. № 204/2009 г. на ВКС и Решение № 1336 от 24.XI.1992 г. по гр. д. № 1134 / 92 г., IV г. о., се приема обратното, че наличието на трудова злополука или професионално заболяване във връзка с ангажиране на имуществената отговорност на работодателя по чл. 200 от КТ, може да се установи в самия съдебен процес във връзка с отговорността на предприятието от съда, разглеждащ спора. Съставянето на акт за трудова злополука не е предвиден в Кодекса на труда, елемент от състава на чл. 200 от същия, визиращ обективната отговорност на предприятието за вредите, понесени от неговия работник при претърпяна трудова злополука или професионално заболяване и не е въздигнато в законово условие, без което не може да се ангажира имуществената отговорност на работодателя да обезщети пострадалия.
[1] Така Решение № 189 от 17.10.2019 г. по гр. д. № 1446/2019 г. на Върховен касационен съд, IV г. о.
[2] Така Решение № 178 от 02.01.2019 г. по гр. д. № 4579 / 2017 г. на Върховен касационен съд, III г. о.
За повече информация – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: трудова злополука, обезщетение, работодател, работник, трайно намалена работоспособност, смърт, трудово право, адвокат Адвокат Маргарита Балабанова – доктор по Търговско право Определение за трудова злополука Съгласно легалното определение, дадено в КСО трудова злополука е всяко внезапно увреждане на здравето станало през време и във връзка или по повод на извършваната работа, както и […]
От 12 ноември до 30 ноември, с издадена днес Заповед № РД-01-651/11.11.2020 г. здравният министър въвежда следните противоепидемични мерки на територията на Р България:
С пълния текст на заповедта можете да се запознаете в прикачения файл.
Заповед № РД-01-651/11.11.2020 г.
Източник: mh.government.bg
От 12 ноември до 30 ноември, с издадена днес Заповед № РД-01-651/11.11.2020 г. здравният министър въвежда следните противоепидемични мерки на територията на Р България: Преустановяват се присъствените учебни занятия (в т. ч. учебни практики, стажове, изнесени учебни часове, изпити, дуална система на обучение и др.) за учениците от пети до дванадесети клас в областите […]
Ключови думи: наследяване на поименни акции, АД, търговско право, адвокат, Пловдив, съдебна практика
С определение №264/29.04.2020г., постановено по реда на чл.288 ГПК по т.д. 2214/2019г. на ВКС, касационният състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1 т.3 ГПК във връзка със следния поставен от касатора въпрос (преформулиран от ВКС с оглед правомощието на касационния състав, посочено в т.1 от в т.1 от Тълк. решение №1/19.09.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС), а именно: „Какви акции придобива всеки един от наследниците при наследяване на налични поименни акции – реален брой акции, пропорционален на наследствения му дял, или идеална част от всяка акция съобразно наследствения му дял?”
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ отделение, с Решение № 98 от 28.10.2020г. по т.д. 2214/2019г. в съответствие с правомощията по чл.290, ал.2 ГПК, приема следното:
След постановяване на определението по чл.288 ГПК е създадена практика на ВКС по въпроса, обусловил допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а именно: „Какви акции придобива всеки един от наследниците при наследяване на налични поименни акции – реален брой акции, пропорционален на наследствения му дял, или идеална част от всяка акция съобразно наследствения му дял?” , която практика настоящият касационен състав споделя изцяло. С решение №47/31.07.2020г., по т.д.№673/2019г. на ВКС, ІІ т.о. на поставен аналогичен въпрос е даден отговор, че „при наследяване на налични поименни акции всеки един от наследниците придобива идеална част от всяка акция, съответстваща на дела му в наследството, а не на реален брой акции, пропорционален на наследствения му дял “. Същото становище е застъпено и в решаващите мотиви на решение №58/10.08.2020г. по т.д.№101/2019г. на ВКС, І т.о., в което е прието, че подялбата на наследените поименни акции не следва автоматично от наследяването, поради което „наследниците не се легитимират като самостоятелни притежатели – всеки на реален брой акции от капитала, а като техни съпритежатели – всеки на идеална част от всяка от наследените акции“.
Споделяйки съображенията, изложени в мотивите на посочените по-горе решения на ВКС, настоящият касационен състав дава следния отговор на въпроса, по който е допуснато касационното обжалване на въззивното решение: „ Всеки един от наследниците при наследяване на налични поименни акции придобива идеална част от всяка акция съобразно наследствения му дял?” . Изводът, че наследникът на поименни акции придобива идеална част от всяка поименна акция, съответстваща на наследствения му дял, е обусловен от една страна от характера на поименните акции като налични ценни книги, материализиращи права, сходни на вещните права, които се наследяват при режима на съсобственост. Съгласно чл.181 ТЗ акцията материализира основните права на акционера, включващи правото му на глас в общото събрание, правото на дивидент и ликвидационен дял. Тези права са наследими и стават част от наследствената маса след откриване на наследството. Когато наследниците са няколко, по силата на универсалното правоприемство, към всеки от тях преминава идеална част от това имущество, с изключение на делимите наследствени задължения и вземанията. Характерът на поименните акции като налични ценни книги, правата по които може да бъдат упражнявани с притежаването на фактическа власт върху тях, придават на тези акции характеристиката на вещи, които се наследяват в съсобственост и които не могат да бъдат разделяни математически в реален брой акции.
Становището за автоматично разделяне между наследниците на реален брой поименни акции противоречи на разпоредбите на чл.177 изр.1 и изр.2 ТЗ, според които акциите са неделими и когато акцията принадлежи на няколко лица, те упражняват правата по нея заедно, като определят пълномощник. Както е посочено в мотивите на решение №47/31.07.2020г., по т.д.№673/2019г. на ВКС, ІІ т.о., всяка акция материализира самостоятелни членствени права, които може да са различни, поради което акцията може да бъде самостоятелен обект на разпореждане. С оглед на това обект на наследствено правоприемство е всяка отделна акция, а не съвкупност от акциите. В тази връзка разпоредбата на чл.177, изр.2 ТЗ е приложима и в случая при наследяване от няколко лица на повече от една поименна акция, при който случай всяка една от наследените акции принадлежи в идеална част (съобразно наследствения дял) на всеки един от наследниците. Систематичното място на разпоредбата на изр.2 от чл.177 ТЗ е в същия член на закона, в който е уредена неделимостта на акциите, от което следва извода, че съвместното упражняването на правата от няколко лица се отнася до всички неделими акции.
Неоснователно е виждането, че при наследяване на поименни акции следва да се прилага по аналогия режима на наследяване на вземания, респ. на правилата относно наследяване на безналични акции. В тази връзка състава на ВКС изцяло споделя аргументите, изложени в цитираното по-горе решение на ВКС за неприложимост по аналогия на режима на наследяване на вземанията, доколкото от една страна неделимостта на акциите е нормативно регламентирана, а от друга – тъй като поименната акция, удостоверяваща правото на притежателя й да участва с посочената в нея номинална стойност в капитала на дружеството, с произтичащите от това членствени права, се различава съществено от облигационните вземания.
На първо място следва да се има предвид, че в чл.177 изр.2 ТЗ изрично е регламентиран начина на упражняване на правата на акционерите при съвместно притежание на акции. Несъмнено е също, че акциите могат да бъдат разпределени между наследниците чрез доброволна делба. Отделно следва да се отбележи, (както е посочено в решение №58/10.08.2020г. по т.д.№101/2019г. на ВКС, І т.о.,), че автоматичното разделяне на акциите между наследниците, би могло да създаде значителни трудности на дружеството при осъществяване на дейността му с оглед възможните последващи спорове между наследниците, които да доведат до промяна в структурата на капитала и преуреждане на членствените права на останалите акционери.
На последно и най-важно място – отговорът на разглеждания принципен материалноправен въпрос, касаещ режима за притежаването на поименни акции, придобити в наследство от повече от един наследник, не следва и не може да бъде обоснован единствено с възможните затруднения за наследниците, когато между тях няма съгласие за доброволното разделяне на акциите или за определяне на пълномощник за упражняване на членствените им права, тъй като празнотата в закона относно тази хипотеза, не може да дерогира прилагането на законовите разпоредби в чл.177 ТЗ
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: наследяване на поименни акции, АД, търговско право, адвокат, Пловдив, съдебна практика С определение №264/29.04.2020г., постановено по реда на чл.288 ГПК по т.д. 2214/2019г. на ВКС, касационният състав е допуснал касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1 т.3 ГПК във връзка със следния поставен от касатора въпрос (преформулиран от ВКС с […]
Ключови думи: защита, търговска тайна, търговец, обезщетение, мерки за защита, използване, адвокат
Адвокат Маргарита Балабанова –
докторант по търговско право в ИДП при БАН
Според легалното определение на чл. 3 от Закона за защита на търговската тайна, търговска тайна е всяка търговска информация, ноу-хау и технологична информация, която отговаря едновременно на следните изисквания:
Такива мерки може да се подписване на различни споразумения за конфиденциалност, съхраняването на информацията посредством различни начини за защита и други.
В Закона за защина на конкуренцията (ЗЗК) търговската тайна също е изрично уредена. Съгласно дефиницията в ЗЗК параграф 1, т. 9. от Допълнителните разпоредби „Производствена или търговска тайна“ са факти, информация, решения и данни, свързани със стопанска дейност, чието запазване в тайна е в интерес на правоимащите, за което те са взели необходимите мерки. ЗЗК също съдържа разпоредби, уреждащи достъпа, използването и съхраняването на документите, представляващи производствена, търговска или друга тайна, защитена от закон. Достъпът, използването и съхраняването на документите, представляващи производствена, търговска или друга тайна, защитена от закон, се уреждат по-детайлно в нарочни правила, приети от КЗК. Следва да се уточни, че това са процесуални разпоредби на закона, които гарантират законосъобразен процес при провеждане на производствата пред КЗК и, по-специално – при проучването на относимите към разследваното антиконкурентно поведение факти и обстоятелства. Така Решение № 640 от 14.05.2014 г. по преписка вх. № КЗК – 461/2014г., (закрито заседание) на Комисията за защита на конкуренцията.
Законът за защита на търговска тайна от друга страна, съдържа и урежда специфичните институти на гражданскоправната защита на неразкритите ноу-хау и търговските тайни, по аналогия с регламентацията на останалите обекти на правото на интелектуалната собственост, и гарантира защита за нарушените субективни права на всички правоимащи субекти чрез средствата на гражданското правораздаване.
Притежател на търговска тайна е всяко физическо или юридическо лице, което правомерно контролира търговска тайна. Нарушител е всяко физическо или юридическо лице, което неправомерно е придобило, използвало или разкрило търговска тайна.
Придобиването на търговска тайна е правомерно, когато е извършено:
Придобиването, използването или разкриването на търговска тайна е правомерно, доколкото такова придобиване, използване или разкриване се изисква или разрешава от правото на Европейския съюз или от българското законодателство.
Придобиването без съгласието на нейния притежател се смята за неправомерно, когато е извършено чрез:
Използването или разкриването на търговска тайна без съгласието на нейния притежател се смята за неправомерно, когато е извършено от лице, което е:
Придобиването, използването или разкриването на търговска тайна се смята за неправомерно, когато към момента на придобиването, използването или разкриването й лицето, предвид обстоятелствата, е знаело или е следвало да знае, че търговската тайна е била получена пряко или косвено от друго лице, което я е използвало или разкрило неправомерно.
Производството, предлагането или пускането на пазара на стоки – предмет на нарушение, както и вносът, износът или съхранението им с такива цели се смята за неправомерно използване на търговската тайна, когато извършителят е знаел или предвид обстоятелствата е следвало да знае, че търговската тайна е използвана неправомерно по смисъла на ал. 2.
Изключения
Придобиването, използването или разкриването на търговска тайна не се смята за неправомерно в следните случаи:
4. Отговорност при нарушения
В закона е предвидена специална отговорност за нарушения по отношение на търговската тайна. Нарушителят е длъжен да обезщети притежателя на търговска тайна за всички претърпени вреди и пропуснати ползи, които са пряка и непосредствена последица от неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговска тайна. Обезщетението се дължи, когато нарушителят е знаел или е следвало да знае при тези обстоятелства, че участва в неправомерно придобиване, използване или разкриване на търговска тайна.
Служителите и работниците носят отговорност за вредите, настъпили вследствие на неправомерно придобиване, използване или разкриване на търговска тайна на техен работодател, в размер на не повече от трикратния размер на уговореното трудово възнаграждение, когато не са действали умишлено.
Предвидено е, че при определяне размера на обезщетението съдът взема предвид всички обстоятелства, свързани с неправомерното придобиване, използване или разкриване на търговска тайна, като:
С оглед трудността за доказване на претърпените вреди, в закона е предвидено, че когато искът е основателен, но няма достатъчно данни за неговия размер, съдът присъжда обезщетение, което е не по-малко от размера на възнагражденията, които биха били дължими, ако нарушителят е бил поискал разрешение да ползва търговската тайна, както и разходите, направени от притежателя на търговската тайна, включително разходите за идентификация и проучване.
Следва да се посочи, че са предвидени и специални мерки за поверителност в съдебното производство.
Въпреки, че Законът за защита на търговската тайна е приет с ДВ, бр. 28 от 05.04.2019 г. преди повече от година, то към момента е налице оскъдна съдебна практика по неговото прилагане.
Повече практика във връзка със търговската тайна има натрупана в производствата по Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК) пред КЗК и ВАС.
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: защита, търговска тайна, търговец, обезщетение, мерки за защита, използване, адвокат Адвокат Маргарита Балабанова – докторант по търговско право в ИДП при БАН Определение Според легалното определение на чл. 3 от Закона за защита на търговската тайна, търговска тайна е всяка търговска информация, ноу-хау и технологична информация, която отговаря едновременно на следните изисквания: […]
Съгласно новата заповед на здравния министър се въвеждат следните противоепидемични мерки на територията на Република България, считано от 22.10.2020 г. до 30.11.2020 г.:
(…)
7. Всички лица, когато се намират в закрити обществени места, в т. ч. транспортни средства за обществен превоз, лечебни и здравни заведения, аптеки, оптики, национални центрове по проблемите на общественото здраве, административни учреждения и други места, в които се обслужват или имат достъп гражданите, железопътни гари и автогари, летища, метростанции, търговски обекти, църкви, манастири, храмове, музеи и др., са длъжни да имат поставена защитна маска за лице за еднократна или многократна употреба или друго средство, покриващо носа и устата (в т.ч. кърпа, шал, шлем и др.), които се използват съгласно препоръките в приложение № 3.
8. Всички лица, когато се намират на открити обществени места, на които има струпване на хора и невъзможност за спазване на физическа дистанция от 1,5 м., са длъжни да имат поставена защитна маска за лице за еднократна или многократна употреба или друго средство, покриващо носа и устата (в т.ч. кърпа, шал, шлем и др.), които се използват съгласно препоръките в приложение № 3.
9. Изключение от задължението по т. 7 и 8 се допуска за:
а) клиентите в местата за хранене и в питейните заведения;
б) спортуващите на открито и закрито за времето на физическата дейност;
в) участниците в конгресно-конферентни мероприятия, брифинги, пресконференции и семинари по време на изказване (лекция, презентация и др.) при спазване на физическа дистанция от 1,5 м. от останалите участници;
г) участниците (водещи и гости) в телевизионни предавания при спазване на
физическа дистанция от 1,5 м. от останалите участници;
д) децата до 6 годишна възраст.
10. По смисъла на т. 7 и 8 „обществени“ са местата, които са достъпни за гражданите и/или са предназначени за обществено ползване.
11. Противоепидемичната мярка за спазване на физическа дистанция от най-малко 1,5 м. разстояние между лица, които не са от едно семейство/домакинство се прилага и за всички лица, които се намират на открити обществени места.
Цялата заповед може да видите тук.
Източник: mh.government.bg
Съгласно новата заповед на здравния министър се въвеждат следните противоепидемични мерки на територията на Република България, считано от 22.10.2020 г. до 30.11.2020 г.: (…) 7. Всички лица, когато се намират в закрити обществени места, в т. ч. транспортни средства за обществен превоз, лечебни и здравни заведения, аптеки, оптики, национални центрове по проблемите на общественото здраве, […]
Ключови думи: размер на обезщетение, неимуществени вреди, съпричиняване на вреди, пострадал, адвокат, застрахователно право
С решение № 577/29.2010 година, постановено по гр. д. № 1741/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е прието, че се намалява обезщетението, определено по справедливост, когато съдът е възприел за съответен на вредата размер, по-малък от предявения с иска. Спрямо същата величина намаляването се извършва и ако ищецът изрично е обусловил размера на иска си от признание за своя принос, но тогава се съобразява също така предявеният спрямо доказания размер на съпричиняване, а намаляването може и да не доведе до частично отхвърляне на иска. Когато обаче ищецът е заявил и претендира с иска си пълно обезщетение, а принос по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се установи по възражение на ответника, съдът не може да приеме размера на иска за основателен изцяло, или за част, различна от установения размер на съпричиняване по съображение, че справедливото обезщетение е по-високо от поисканото. В този случай, а също и когато съдът счита поискания размер за съответен по критерия за справедливост, на намаляване ще подлежи предявеният размер на иска за обезщетяване на неимуществени вреди. Във всички случаи решаващият съд следва да посочи в своите мотиви спрямо коя величина прилага намаляването. Това решение е цитирано в решение № 42/15.05.2017 година, постановено по гр. д. № 60 102/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., с което е прието, че когато ищецът е заявил и претендира с иска си пълно обезщетение, а принос по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се установи по възражение на ответника, съдът не може да приеме размера на иска за основателен изцяло, или за част, различна от установения размер на съпричиняване по съображение, че справедливото обезщетение е по-високо от поисканото. Основание за това разрешение е диспозитивното начало в процеса, съответно недопустимостта да се намалява по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД обезщетение, което не е поискано. В този случай, а също и, когато съдът счита поискания размер за съответен по критерия за справедливост, на намаляване ще подлежи предявеният размер на иска за обезщетяване на неимуществени вреди. Във всички случаи решаващият съд следва да посочи в своите мотиви спрямо коя величина прилага намаляването.
От горепосочената съдебна практика следва, че според съдебните състави намаляването на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД винаги се извършва от размера, който съдът е приел за справедлив такъв по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. В случаите, когато ищецът претендира пълно обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди при определянето на размера на обезщетението съдът е обвързан и ограничен от обективираната в исковата молба оценка на ищеца за справедливия размер на дължимото му се обезщетение, като не може да определи по-голям размер на същото и да извърши намаляването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, с оглед на този размер като по този начин уважи изцяло предявения иск.
Същевременно в решение № 63/08.07.2019 година, постановено по т. д. № 2013/2018 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. е прието, че при формиране на преценката относно действителния размер на претърпяната имуществена вреда, респективно действителния размер на обезщетението, което би репарирало неимуществената вреда, съдът основава становището си на установените факти по делото, релевантни за тази преценка и излага мотиви, съобразно чл. 236, ал. 2 от ГПК. Дори в мотивите да е формирал становище относно действителния размер на вредата, до който искът би бил основателен, дали с диспозитива на решението съдът ще присъди обезщетение и ако го присъди-в какъв размер, зависи от много фактори-наличието на възражения за изтекла погасителна давност, прихващане, съпричиняване на вредоносния резултат и други. Размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване. Този размер има решаващо значение единствено с оглед забраната за присъждане с диспозитива на решението на обезщетение, надхвърлящо петитума. Ако бъде възприета тезата, че редукцията се прилага спрямо претендирания размер на обезщетението, а не спрямо действителния, то адекватността на тази теза ще следва да се прецени не само спрямо претендиран размер по-малък от действителния, а и при по-голям. Ще следва да се прецени и спрямо имуществена вреда, доколкото чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е приложим и спрямо нея. При претендиран размер на имуществена вреда от 100.00 лева за (например разход за лекарства) при доказан разход по фактура за 50.00 лева и съпричиняване 50 %, съдът в тази хипотеза (редукция спрямо претендирания размер, а не спрямо действителния), би следвало да присъди 50.00 лева, Но такъв е размерът на действителната вреда и прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД се обезсмисля. Затова тази теза е непоследователна и алогична. Ако тезата не бъде възприета, а би се изхождало от принципа, че редукцията се прилага спрямо действителния размер на вредата, а не спрямо претендирания, то в този случай би било присъдено обезщетение в размер на 25.00 лева. При последователното прилагане на този принцип, би се стигнало до същия краен резултат (размер на обезщетението), независимо дали претенцията е завишена или занижена спрямо действителната вреда, стига да не се наруши забраната за присъждане plus petitum. Поради това и отговорът на поставения правен въпрос е, че при прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, редукцията на обезщетението се прилага към размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата, а не към претендирания. Претендираният размер има правното значение на горна граница с оглед забраната за присъждане plus petitum, но не и решаващо значение при преценката на действителния размер на претърпяната вреда, който се определя от съда. Дължимият размер е този, до който е намален действителният след прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, но не повече от претендирания. Съгласно дадения с това решение отговор при определянето на размера на обезщетението съдът може да определи по-голямо обезщетение от претендираното такова от ищеца, като извърши намаляването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, с оглед на този размер като уважи предявения иск.
От посоченото по-горе се констатира противоречива практика на състави на ВКС по отношение на въпроса за това, когато в исковата молба пострадалият от деликт, претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на определена сума, без да признава съпричиняване от своя страна, обвързан ли е съдът да приеме, че справедливото обезщетение за всички вреди е в рамките на претендираната сума, след което да намали обезщетението според установеното съпричиняване или е обвързан да приеме, че справедливото обезщетение, след намаляването му според установеното съпричиняване е в рамките на претендираната сума. Предвид на това са налице предпоставките по чл. 292 от ГПК за отправяне на предложение до ОСГТК на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по противоречиво разрешавания въпрос, които е от значение за производство, тъй като е посочен не само като основание за допускане на касационното обжалване, но и като оплакване за неправилност на въззивното решение в касационната жалба.
По изложените съображения Върховният касационен съд с Определение по гр. д. № 4485/2019 година по описа на ГК, ІV г. о. е спрял производството по висящо пред него дело и е предложил на Общото събрание на гражданката и търговската колегия на Върховния касационен съд да постанови тълкувателно решение по въпроса:
когато в исковата молба пострадалият от деликт, претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на определена сума, без да признава съпричиняване от своя страна, обвързан ли е съдът да приеме, че справедливото обезщетение за всички вреди е в рамките на претендираната сума, след което да намали обезщетението според установеното съпричиняване или е обвързан да приеме, че справедливото обезщетение, след намаляването му според установеното съпричиняване е в рамките на претендираната сума.
Целото определение на ВКС може да видите – тук.
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: размер на обезщетение, неимуществени вреди, съпричиняване на вреди, пострадал, адвокат, застрахователно право С решение № 577/29.2010 година, постановено по гр. д. № 1741/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е прието, че се намалява обезщетението, определено по справедливост, когато съдът е възприел за съответен на вредата размер, по-малък от […]
Ключови думи: разпределяне на печалба в АД, дивидент, акционери, търговско право, адвокат, Пловдив
Общото събрание на всяко едно търговско дружество е в правото си да вземе със съответното законово мнозинство решение за разпределение на реализираната печалба, като при гласуването му следва да съблюдава императивната норма на чл. 246 ТЗ.
Този законов текст урежда задължението на всяко акционерно дружество за създаването на съответния паричен фонд, както и определя ясно и точно източниците на формиране на фонд „Резервен“, между които е заделянето най-малко 10 % от печалбата, без обаче да определя максимални размери на средствата, които могат да бъдат отнасяни в него. Следователно, липсва императивна забрана за попълване c повече от 1/10 от печалбата на фонд „Резервен“, и тъкмо затова е предвидена и възможността при излишък в този фонд, превишени-ето да може да се използва за т. н. му капитализиране в капитала на дружеството (т. е. за увеличаване на капитала със собствени на дружеството средства). Нещо повече, така формираният допълнителен резерв за сметка на „неразпределена печалба“ от предходни финансови години може да се използва в бъдеще като се пренася, и по този начин да увеличава печалбата през следващия финансов период, а в случай на реализирани загуби през него, този излишък да може да ги компенсира или най-общо да може да бъде взет предвид счетоводно.
Единствено в компетенциите на общото събрание на акционерното дружество е да вземе решение за разпределяне на печалба в АД, стига да не нарушава императивни норми, каквато представлява чл. 246, ал. 2, т. 1 ТЗ за заделяне на не по-малко от 1/10 част от печалбата в този фонд. няма изискване за максимални абсолютни размери на така формирания фонд „Резервен“, а само за задължителни до определен момент минимални отчисления от печалбата за неговото попълване.
Самият фонд „Резервен“, съгласно чл. 246, ал. 2, т. 4 може да включва и други източници, предвидени в Устава или по решение на общото събрание. Нарастването в абсолютна величина на фонда води до общо подобряване на финансовото положение на дружеството, до по-голяма финансова независимост и обезпеченост, в това число и до възможност за капитализация на част от тези средства. Общото събрание е в правото си да взема съответното решение разпределението на печалбата и отнасянето й към паричните фондове на дружеството, то дори би могло и да се откаже от ежегодно разпределение на печалбата, за сметка на натрупването й, което води до повишаване на балансовата стойност на акциите, и от там, осигурява по-високата им продажна цена при евентуално отчуждаване или по-голям размер на ликвидационния дял на акционерите.
Смисълът на законовия текст на чл. 246 ТЗ е свързан не само c формирането на задължителен паричен фонд на всяко акционерно дружество и c изискването за отделяне на 1/10 от печалбата до попълване на фонда, но и c възможността натрупаните в него средства (в това число и от други източници – чл. 246, ал. 2, т. 4 ТЗ), в определени хипотези – при излишък, средствата в повече от законово-определения минимум да бъдат използвани за увеличение на капитала. Да се приеме противното би означавало да се отнеме на общото събрание законовата възможност да използва събраните в повече средства от този фонд за увеличение на капитала по чл. 246, ал. 4 или за целите по чл. 246, ал. 3 ТЗ, и принципиално за целите на чл. 197 ТЗ, като в същото време на практика, поради отричане на тези права, да се провежда политика от дружеството, свързана c евентуална дека-питализация и увреждане на кредиторите.
В Търговския закон липсва разпоредба, която да предписва в задължение на общото събрание на акционерното дружество гласуването на разпределение на реализираната печалба в цялост. Чл. 221 ТЗ конкретно изброява задължителните въпроси по които общото събрание е длъжно да вземе решение, като този за разпределението на печалбата не е изрично визиран в деветте точки на разпоредбата. В прерогативите на висшия форум на АД е одобряването на годишния счетоводен отчет, съгласно чл. 221, т. 6 ТЗ и от това решение, ако е положително – т. е. отчетът е одобрен със съдържащите се в него констатации, произтича евентуалното решение на следващите въпроси.
След като няма законово изискване общото събрание да е задължено да разпределя пълния размер на реализираната печалба и след като в Устава няма предвидено подобно правила, общото събрание може да вземе решение за разпределение само на част от печалбата, като останала сума е на разположение отново на дружеството, което c последващо решение би могло да вземе решение за нейното отнасяне към определена сметка или част от баланса.
3. Срок за изплащане на дивидент
Дори и да не са определили c решението за изплащане на дивиденти срок за тяхното изплащане, това не води до лишаване или ограничаване на акционерите от тяхното имуществено право, нито пък съставлява нарушение на законово възведено императивно изискване, водещо до отмяна на съответното решение на общото събрание.
Конкретното право на дивидент не следва непосредствено от закона, а е обусловено от редица предпоставки, които са елементи на правопораждащия фактически състав:
Въпросите относно правото на дивидент са въпроси на договорна автономия, като това право на дивидент може да бъде отнето чрез устава на АД. Следователно, общото събрание, при вземането на решение относно дивидента е ограничено от една страна от закона, а от друга от устава. В установените законови и уставни рамки общото събрание има правото да вземе всякакво решение, включително и да лиши акционерите от участие в печалбата, като отделните акционери не биха могли да се противопоставят на подобно решение.
В този смисъл, след като общото събрание на „О.“ АД е постановило, че на акционерите следва да бъде изплатен дивидент в размер на 30 % от печалбата, за акционерите е възникнало облигационното право на дивидент, което има за предмет вземане на парична сума. Това право е изискуемо и ликвидно право от момента на решението на общото събрание, и акционерите в действителност от този момент насетне са станали кредитори на дружеството. То съществува в патримониума на акционерите, и от обикновено право на вземане, поради своята изискуемост, е прераснало в претенция спрямо дружеството. C други думи, формалното неопределяне на срок за изплащане на дивидент не се отразява осезателно в негативен план върху самото право на акционерите да получат дивидент, още повече, съобразно правилото, – което се дължи без срок, се дължи веднага. Ето защо, въпросът за определяне времето на изплащане на дивидента не е решаващ в смисъл на съществен, след като може успешно да бъде преодолян посредством последващи оперативни действия в това направление било от органите на дружеството или чрез посоченото по-горе при евентуално тяхно бездействие. В този смисъл ТЗ дава възможност на всяко едно търговско дружество само да прецени своите действия c оглед устройствените си правила, от една страна съобразявайки се със защитата на правата на акционерите, но от друга, и спазвайки принципа за неувреждане на кредиторите.
Поради това, неопределянето на срок за изплащане на дивидента, не следва да се свързва еднозначно, винаги и единствено, като нарушение. И след като въпросът за срока за изплащане на дивиденти, нерешен поради пропуск на Общото събрание, е принципно разрешим и без изричната и единствено възможна намеса на Общото събрание, и от това непосредствено не произтича утежняване в реализацията на правата на акционерите по отношение на дивидента, не би съставлявало съществено нарушение на закона или устава, ако този срок не е бил определен от Общото събрание.
ВКС е приел, че това разрешение е приложимо макар и Уставът на дружеството да е предвиждал това да бъде сторено от този орган, а самата норма, установяваща това изискване в Устава, не се вмества в критериите, определящи евентуален неин безусловно императивен характер. Възприемането на противната теза, би било проява на прекален формализъм и в разрез c изискванията на икономическата логика. Така Решение № 206 от 19.02.2002 по гр. д. № 1023/2001 г., V г. о. на ВКС
Ключови думи: разпределяне на печалба в АД, дивидент, акционери, търговско право, адвокат, Пловдив Разпределяне на печалба в АД. Изискване за заделяне във фонд „Резервен“ Общото събрание на всяко едно търговско дружество е в правото си да вземе със съответното законово мнозинство решение за разпределение на реализираната печалба, като при гласуването му следва да съблюдава […]
Ключови думи: Защита на членствени права, съдружник, акционер, търговско дружество, иск, адвокат, търговско право
Активно легитимиран по иск с правно основание чл. 71 ТЗ е съдружник или акционер, а пасивно легитимирано е съответното дружество, чийто член е той.
Искът по чл. 71 ТЗ е предоставен на всеки член на дружеството, за защита правото му на членство и отделните му членствени права, когато те бъдат нарушени от други, различни от общото събрание (ОС) органи на дружеството.
Съдружникът може да защитава всяко свое членствено право, което е нарушено от дружеството (неимуществено или имуществено) или правото си на членство като цяло (например, ако това негово качество се оспорва или отрича).
Искът не е ограничен със срок. С оглед вида на търсената защита, той може да бъде установителен, конститутивен или осъдителен. Той може да има за предмет установяването на действителните членствени права, оспорени или нарушени по един или друг начин от органи на дружеството -управител, съвет на директорите, управителен съвет, надзорен съвет и пр.
Искът не е насочен към промяна на членствени правоотношения, а само към съобразяването им с действителните права на съдружника (акционера) от страна на органите на дружеството. Този иск може да бъде предявен и по реда на чл. 118 ГПК (отм.) – като инцидентен установителен иск в друго производство, по което ищец е дружеството. С оглед действията или бездействията на органи на дружеството и виновното нарушение от тяхна страна на отделни членствени права или членството му като цялостно комплексно право, съдружникът (акционерът) би могъл да предяви и осъдителен иск – напр.: чл. 181 ТЗ за изплащане на определен с решение на ОС дивидент, който отново е във връзка с чл. 71 ТЗ.
Ако е взето нищожно решение от орган, различен от Общото събрание, и засяга права на съдружник или акционер, последният е легитимиран да предяви иск за защита срещу нарушението. Ако решението на органа не подлежи на вписване, правното основание на иска за установяване на нищожността на решението е чл. 71 ТЗ във връзка с чл. 124, ал. 1 ГПК. Ако решението на органа подлежи на вписване, правното основание на иска е по чл. 29 ЗТР – установяване на вписване на несъществуващи обстоятелства[1].
Правният интерес за предявяване на установителния иск представлява абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост. По отношение на осъдителните и конститутивните искове по чл. 71 ТЗ правният интерес е презумптивен, като за допустимостта на тези видове искове е достатъчно ищецът да установи, че е съдружник или акционер. В този смисъл е постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно решение № 1/06.12.2002г. на ОСТК на ВКС, решение № 50/16.06.2014г. по т. д. № 1087/2012г. на ВКС, ТК, І т. о. и решение № 196/2013 от 10.01.2014г. по т. д. № 615/2012г. на ВКС, ТК, І т. о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
2. Какво е отношението между исковете по чл. 71 и чл. 74 ТЗ и допустимо ли е съединяването между тях?
Искът по чл. 74 ТЗ е за отмяна на решение на ОС на търговското дружество, когато то противоречи на повелителни норми на закона или на учредителния акт. Той има конститутивен характер. Предявява се в сроковете, посочени в ал. 2 на чл. 74 ТЗ, които са преклузивни.
Иск по чл. 74 ТЗ би могъл да бъде предявен и от облигационер, съгласно препращането на чл. 214, ал. 5 ТЗ, но само за отмяна на решенията на ОС на облигационерите. Облигационери-те не са членове на акционерното дружество и те или техните представители по чл. 209, ал. 2 ТЗ не са активно легитимирани да предявят нито иск е правно основание чл. 71 ТЗ, нито по чл. 74 ТЗ за отмяна решенията на ОС на акционерите. Правото им на информация по чл. 212, ал. 2 пр. 2 ТЗ може да бъде защитено чрез иск, по който ответник е дружеството, но искът, макар и съвпадащ с една от хипотезите на чл. 71 ТЗ е конкретен и ограничава защитата само до това право.
Търговският закон дава възможност за делегиране на част от правомощията на ОС на дружеството на неговия управителен орган, при условия, определени от устава и закона -чл. 196 ТЗ. При тази хипотеза, защитата срещу решенията на органа следва да бъде упражнена чрез иск с правно основание чл. 71 ТЗ, а не чрез иск по чл. 74 ТЗ, независимо, че тези решения по принцип са от компетентността на ОС. Това е така, поради обстоятелството, че законодателят е разграничил двата иска в зависимост от това кой орган е взел атакуваните решения, а не в зависимост от тяхното естество.
Предмет на исковете по чл. 71 ТЗ и чл. 74 ТЗ са решения на различни органи на ТД. Допустимо е кумулативното им съединяване. Така Тълкувателно решение № 1 от 06.12.2002 г. по тълк. д. № 1/2002 г. на Върховен касационен съд, ОСГК (www.vks.bg)
[1] Така Решение № 212 от 14.02.2017 г. по т. д. № 2528/2015 г. на ВКС, II т. о.
За повече инфо и контакти – адв. Маргарита Балабанова
Ключови думи: Защита на членствени права, съдружник, акционер, търговско дружество, иск, адвокат, търговско право Общи положения Активно легитимиран по иск с правно основание чл. 71 ТЗ е съдружник или акционер, а пасивно легитимирано е съответното дружество, чийто член е той. Искът по чл. 71 ТЗ е предоставен на всеки член на дружеството, за защита […]
Key words: registration of limited liability company, Bulgaria, lawyer, company law
According to Bulgarian law, a foreigner is allowed to establish a limited liability company (llc.) in Bulgaria. The establishment can be done remotely without the need for the founder to come to Bulgaria, which is possible by power of attorney.
Еstablished advantages of this company form:
Based requirements:
It is necessary for the company to have an address in Bulgaria and to open an account in a Bulgarian bank to which to pay the selected amount of capital. It is also necessary that at least one manager of the company is elected.
Balabanova Law Firm will prepare all the necessary documents for the establishment of the company. It is possible to open a bank account of the company through a notarized power of attorney.
Once all the required documents are ready, the company will be entered in the Commercial Trade register.
After the registration as an additional service, it is possible for the company to register for VAT with the National Revenue Agency.
Lawyer Balabanova is a PhD and Chief Assistant in Company law and specializes in the Company law field.
For more information: margarita@balabanova.bg or tel. number +359 88 33 28927
More contacts: click here.
Key words: registration of limited liability company, Bulgaria, lawyer, company law According to Bulgarian law, a foreigner is allowed to establish a limited liability company (llc.) in Bulgaria. The establishment can be done remotely without the need for the founder to come to Bulgaria, which is possible by power of attorney. Еstablished advantages of […]
Ключови думи: Изключване на съдружник, ООД, вноска в имуществото, неизпълнение, търговско право, адвокат
автор
доктор по Търговско право в ИДП при БАН
0883328927
Потестативното субективно право на дружеството извънсъдебно да изключи съдружник и да кадуцира неговия дял се поражда при неизпълнение от страна на съдружника на основното му членствено задължение – неплащане вноската му в имуществото за покриване на капитала на дружеството (чл. 121, ал. 1, изр. 1 ТЗ).
Задължението за вноска в капитала е най-важното имуществено задължение на съдружника към ООД. То възниква в две хипотези – при учредяване на дружеството и при увеличаване на капитала. Вноската може да е парична или непарична, в зависимост от уговореното в дружествения договор. В него се определя също размерът на вноските на всеки съдружник и срокът за внасянето им.
За да възникне дружеството с ограничена отговорност като правен субект, то трябва да се впише в търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ). Именно от възникването на ООД учредителите придобиват качеството на съдружници и възниква членственото правоотношение между тях и дружеството. ТЗ поставя императивни изисквания относно капитала (чл. 119, ал. 1, т. 4 и т. 5), които трябва да са изпълнени, за да бъде вписано дружеството в ТРРЮЛНЦ. Трябва да е внесен установеният в закона минимум от капитала, който е 2 лв съгласно чл. 117, ал. 1, изр. 1 ТЗ. В случай, че дружеството се регистрира с по-висок от установения в закона минимум, трябва да е внесен най-малко 70 на сто от капитала.
От изложеното следва, че, за да стигнем до хипотеза, при която съдружникът може да бъде изключен заради неплащане на вноската си в капитала при учредяване на дружеството, трябва да са налице следните условия: Първо, капиталът на ООД, предвиден в дружествения договор, трябва да е над минимума от 2 лева. Трябва да е внесен 70% от него, иначе дружеството няма да е възникнало и е немислимо да се говори за изключване. В дружествения договор трябва да е определен срокът и начинът за довнасяне на невнесената част от капитала, а съдружникът трябва да е в забава за довнасянето.
Другата хипотеза на неизпълнение от страна на съдружника на задължението му за вноска е при взето решение за увеличаване на капитала от страна на общото събрание. В решението за увеличаване се определя начинът, по който ще се увеличи капиталът, видът на вноските, размерът на вноската на съответния съдружник и срокът за нейното внасяне. При неизпълнение на това задължение се поражда потестативното право на дружеството да изключи съдружника. От дружеството зависи дали това право да бъде упражнено или не. Неизпълнението може да е пълно или частично.
Правната уредба в ТЗ свързва кадуцирането на дружествения дял с хипотезата на изключване по чл. 126, ал. 1 ТЗ – поради невнасяне на дяловата вноска. Ако са налице предпоставките и за дружеството се е породило право да кадуцира дела на съдружник, трябва да се спази уредената в закона процедура.
По силата на настъпилото изключване, съдружникът губи качеството си на съдружник и всичките права, които произтичат от него. Членството на съдружника е единно субективно право с комплексен характер и е недопустимо частично лишаване от права по пътя на кадуцирането[1]. Затова изключеният съдружник губи както имуществените си права, така и неимуществените си права. Дружеството не може да върне на съдружника вноската, направена в имуществото, защото тя е станала собственост на дружеството и не подлежи на връщане. При изключване на основание чл. 126, ал. 1 ТЗ съдружникът няма право да получи вземане за стойността на дружествения си дял.
Така очертаните последици от кадуцирането са тежки и целят да стимулират съдружниците в ООД към изпълнение на основното им членствено задължение за вноска. Законовата уредба е императивна, тъй като неизправният съдружник може да застраши съществуването на дружеството и възможността за удоволетворяване на неговите кредитори. Затова е недопустимо последиците от кадуцирането да се дерогират с други уговорки в дружествения договор.
Следва да се посочи, че всички права, които трети лица са имали върху дела на изключения съдружник, като например особен залог, се погасяват[2].
При изключване на съдружник последици настъпват и за дружеството. Членственият му състав се променя и трябва да се реши съдбата на дела на изключения съдружник, който не може да остане във висящо състояние, тъй като капиталът не може да остане непокрит.
Чл. 121, ал. 2 ТЗ предвижда три възможни варианта относно дела на изключения съдружник. Делът може да бъде поет от трето лице или от другите съдружници или с него да бъде намален капиталът на дружеството. Всяка една от регламентираните възможности се извършва по съответния законов ред. Уреждането на имуществените отношения е регламентирано като закономерна последица от прекратяване на членственото правоотношение, а не е обявено за conditio sine qua non за неговото настъпване.
Възможността за изключване на съдружник от ООД и кадуциране на дружествен дял при неплащане на вноската в имуществото е субективно потестативно право на дружеството с ограничена отговорност да предизвика промяна в правната сфера на неизправен съдружник. Това право е алтернатива на иска за реално изпълнение, който дружеството може да предяви срещу съдружника, и се осъществява извънсъдебно.
[1] Така Бъчварова, М., Кадуциране на акции-правни проблеми, Правна мисъл, 1998, № 1, с. 95
[2] Вж. Колев, Н., Изключване на съдружник от ООД, С., Сиела, 2016, с. 172
Ключови думи: Изключване на съдружник, ООД, вноска в имуществото, неизпълнение, търговско право, адвокат автор адвокат Маргарита Балабанова доктор по Търговско право в ИДП при БАН 0883328927 Предпоставки Потестативното субективно право на дружеството извънсъдебно да изключи съдружник и да кадуцира неговия дял се поражда при неизпълнение от страна на съдружника на основното му членствено задължение […]
