Ключови думи: незабавно изпълнение, давност, заповед, прекъсване, адвокат, Пловдив
Докторант по Търговско право към ИДП при БАН
Видно от указанията, дадени с ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.9, с разпоредбата на чл.422 ал.1 ГПК /според която искът за установяване съществуването на вземането се смята за предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение/, е създадено изключение от общото правило на чл.125 ГПК относно момента на предявяване на иска и възникване на съответните правни последици /вкл. прекъсване и спиране на давността/. Посочената в нормата на чл.422 ал.1 ГПК фикция обаче не означава, че съществуването на материалното право се установява единствено към този момент, без да се съобразяват фактите от значение за спора към момента на формиране на силата на пресъдено нещо, а именно – приключване на съдебното дирене, след което решението влиза в сила. В производството по чл.422 ГПК общото правило на чл.235 ал.3 ГПК е приложимо, като съдът взема предвид всички факти, които са от значение за спорното право, а това са фактите, настъпили след предявяване на иска, респ. – след момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В хипотезата на чл.418 ГПК, доколкото заповедта подлежи на изпълнение преди да е влязла в сила, сумите, събрани по принудителен ред в изпълнителното производство, имат за основание издаденото разпореждане за незабавно изпълнение и не подлежат на съобразяване от страна на съда в исковия процес.
Стъпвайки на постановките на цитираното тълкувателно решение, в т.1.2. от ТР № 8 от 21.02.2019 г. по тълк. д.№ 8/2017 г. на ОСГТК на ВКС се акцентира върху приложението на чл.235 ал.3 ГПК относно фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Изведен и извод, че последователното прилагане на този принцип, а и на нормата на чл.235 ал.3 ГПК, налага при разрешаване на спор по чл.422 ГПК да се вземе предвид настъпването на падежа на определени вноски в хода на производството, въпреки липсата на надлежно обявена предсрочна изискуемост на кредита преди подаване на заявлението.
В т.14 от ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС /относно приложението на чл.116 б.В ЗЗД при молба за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание по чл.242 ГПК – отм./ се правят разяснения, че сега действащият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането по чл.422 ал.1 ГПК, като предявяването му има обратно действие, само ако е спазен срокът по чл.415 ал.1 ГПК. С липсата на подобна правна уредба в ГПК от 1952 г. е аргументиран изводът, че на молбата за издаване на изпълнителен лист по отменения кодекс не може да бъде придадено действие да прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и с оглед едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист. Длъжникът узнава за същото едва при връчване на призовката за доброволно изпълнение, когато давността е прекъсната със започване на изпълнителния процес. Давността се прекъсва само със започване на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. В същия смисъл са и мотивите към т.10 от тълкувателното решение. Според тях, давността е правна последица на бездействието на кредитора, поради което ако той няма правна възможност да действа, давност не тече. Ако кредиторът бездейства /не предявява иск/, давността тече, защото той може да избира да предяви иск, или не. Давността прекъсва с предявяването на иска и спира да тече, защото кредиторът не може да направи нищо за събиране на вземането си, докато исковият процес е висящ. Когато съдебното решение влезе в сила, започва да тече нова давност. Такава започва да тече и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. В изпълнителния процес давността не спира, защото кредиторът може да избере дали да действа /като иска нови изпълнителни способи, ако не е удовлетворен/, или да не действа.
Преценени в цялост, тълкувателните мотиви на ТР № 2/26.06.2015 г. изтъкват бездействието на кредитора във времето като основание за течение на погасителната давност, а тълкувателните мотиви на ТР № 4 от 18.06.2014 г. и ТР № 8 от 21.02.2019 г. отдават значение на факти, които могат да бъдат съобразявани в хода на производството по чл.422 ГПК след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. С оглед горното, с Решение № 118 от 12.12.2019 г. по т. д. № 2288/2018 г. на Върховен касационен съд, II т. о. (www.vks.bg) е прието:
Липсва бездействие на кредитора в заповедното производство при издаване на обикновена заповед за изпълнение, т.к. препис от нея се връчва на длъжника за възражение от заповедния съд и изпълнителен лист може да се издаде едва след влизането й в сила /чл.416 ГПК/. Преди този момент кредиторът няма правна възможност да действа по изпълнението й.
При издаването на заповед за незабавно изпълнение на основанията, посочени в чл.417 ГПК, едновременно със заповедта се издава и изпълнителен лист /чл.418 ГПК/. Заповедта за изпълнение в този случай се връчва на длъжника от съдебния изпълнител, след образуване на изпълнително дело /чл.418 ал.5 ГПК/ по почин на кредитора. Следователно, времето от момента на издаване на заповед за незабавно изпълнение ведно с изпълнителен лист до предприемане на действия по връчването й на длъжника зависи от волята на кредитора. Ето защо правилото, че погасителната давност се прекъсва с предявяване на иска за съществуване на вземането, но към минал момент – този на подаване на заявлението, ако искът е предявен в срока по чл.415 ГПК, съгласно прогласеното в чл.422 ал.1 ГПК обратно действие на исковата молба, може да важи безусловно само за заповедите, издадени по чл.411 ал.3 ГПК.
В случаите по чл.418 ГПК /които показват по-голямо сходство с предходната процесуална уредба на ГПК от 1952 г. – отм. за издаване на изпълнителен лист на несъдебно изпълнително основание/ бездействието на кредитора да предприеме действия за връчване на заповедта чрез съдебния изпълнител, с което да започне да тече както срокът на длъжника за възражение по чл.414 ГПК, така и срокът на кредитора за предявяване на иска по чл.415 ГПК, следва да бъде зачетено в производството по чл.422 ГПК като факт с правно значение по смисъла на чл.235 ал.3 ГПК.
Указанията в посочените тълкувателни решения, съгласно които давността относно вземането се прекъсва, считано от момента на подаване на заявлението, ако са спазени условията на чл.422 ал.1 ГПК, се съотнасят към хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.418 ГПК само когато такова изпълнение е предприето в рамките на разумния срок, съответстващ на постановената съда незабавност на изпълнението. Ако заявлението по чл.417 ГПК е уважено, но въпреки това кредиторът бездейства – не получава издадения в негова полза изпълнителен лист, не образува изпълнително производство въз основа на него, респективно не овластява съдебния изпълнител да връчи заповедта за незабавно изпълнение и по този начин препятства осъществяване в пълнота на фактическия състав на заповедното производство и стабилизирането на заповедта, то тогава се касае именно за бездействие по смисъла на т.10 от ТР № 2 от 26.06.2015 г., което не може да има за последица прекъсването на давността.
По изложените съображения, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, второ отделение намира, че отговорът на поставения правен въпрос следва да бъде:
При спазен едномесечен срок по чл.415 ГПК за предявяване на иска по чл.422 ГПК, прекъсването на давността от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение възниква само ако изпълнението е предприето действително незабавно, респективно в разумен срок и при липса на бездействие от страна на кредитора.
С тези мотиви по конкретния казус съдът е намерил, че петгодишната погасителна давност относно вземането е изтекла на 12.08.2013 г. /заявлението за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417 ГПК не прекъсва давността/, а предприемането на действия по образуването на изпълнително производство и връчване на заповедта на длъжника е станало около пет години след издаването й, т.е. при наличие на бездействие на кредитора в посочения период. В тази хипотеза, макар исковата молба за установяване съществуването на вземането да е предявена в срока по чл.415 ГПК, тя не може да прекъсне вече изтеклата погасителна давност. Погасяването на вземането, предмет на заповедта за незабавно изпълнение от 14.12.2010 г., в периода преди образуването на изпълнителното производство съставлява факт с правно значение, чието съобразяване води до извод за несъществуване на спорното вземане.
Ключови думи: незабавно изпълнение, давност, заповед, прекъсване, адвокат, Пловдив Адвокат Маргарита Балабанова Докторант по Търговско право към ИДП при БАН Видно от указанията, дадени с ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, т.9, с разпоредбата на чл.422 ал.1 ГПК /според която искът за установяване съществуването на вземането се […]
Ключови думи: защита на потребителите, търговци, кредит, банков кредит, съдлъжник, адвокат, потребителско право, Пловдив
Адвокат Маргарита Балабанова –
докторант по търговско право в ИДП при БАН
0883328927
Закона за защита на потребителите (ЗПП) цели да осигури защита на следните основни права на потребителите:
Съгласно § 13 от допълнителните разпоредби на ЗПП по смисъла на този закон:
С определение № 64/31.01.2020г. по т. д. № 489/2019г. на ВКС, I т.о. е допуснато и за проверка съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС, на осн. чл.280, ал.1, т.1 ГПК по правния въпрос:
Приложим ли е ЗЗП по отношение на физическите лица, встъпили в задължение на търговец- кредитополучател по договор за банков кредит ?
По този правен въпрос в постановените по реда на чл.290 ГПК от ВКС: Решение №38/23.06.2017г. по т.д. № 2754/2015г. на ВКС, I т.о., и Решение № 240/29.03.2018г. по т.д. № 1102/2017г. на ВКС, I т.о. и Решение № 50 от 26.06.2020 г. по т. д. № 489/2019 г. на ВКС, I т. о. (www.vks.bg) е възприето даденото в практиката на СЕС разрешение, че физическо лице – съдлъжник по договор за банков кредит или обезпечаващо кредит, по който кредитополучателят е търговец, може да има качество на потребител по Закона за защита на потребителя и да се позовава на неравноправност на клаузи в договора за кредит, ако действа за цели извън рамките на неговата търговска или професионална дейност.
Съдът извършва конкретна преценка, съобразно обстоятелствата и доказателствата по делото, с оглед установяване качеството „потребител“. Обезпечаването на дълг на търговско дружество от физическо лице, вкл. когато последното е съдлъжник, не може да се приеме като дадено за цел извън и независимо от всяка търговска дейност или професия, ако това физическо лице има тесни професионални/ функционални връзки с посоченото дружество, като например неговото управление или мажоритарно участие в същото.
Ключови думи: защита на потребителите, търговци, кредит, банков кредит, съдлъжник, адвокат, потребителско право, Пловдив Адвокат Маргарита Балабанова – докторант по търговско право в ИДП при БАН 0883328927 Закона за защита на потребителите (ЗПП) цели да осигури защита на следните основни права на потребителите: право на информация за стоките и услугите; право на защита […]
Ключови думи: встъпване в дълг, цесия, длъжник, съобщаване, адвокат, търговско право, Пловдив
Адвокат Маргарита Балабанова –
докторант по търговско право в ИДП при БАН
0883328927
С определение № 64/31.01.2020г. по т.д. № 489/2019г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правния въпрос:
Валиден ли е договор за встъпване в дълг, сключен между кредитор, придобил вземането въз основа на цесия, която не е била съобщена на длъжника по прехвърленото вземане от цедента, и трето лице?
Съгласно чл. 101 ЗЗД трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Независимо от това с кого е сключено съглашението, встъпилият отговаря пред кредитора солидарно с длъжника за изпълнението на задължението. При встъпването в дълг, без да се променя самото облигационно отношение, т.е. при запазване на правния характер на съществуващия дълг и неговите модалитети; на възраженията по съществуващото задължение и при запазване на неговите обезпечения и без кредиторът да загубва своя стар длъжник, към него се присъединява още един длъжник. След като встъпването в дълг се прави с цел изпълнение на задълженията по едно съществуващо облигационно правоотношение, то това предпоставя действителност на последното. Ако липсва действително старо задължение, договорът за встъпване в дълг би се явил с невъзможен предмет.
Както правната теория, така и съдебната практика – Решение № 378/30.12.2014г. по гр.д. № 3020/2014г. на ВКС, IV г.о., приемат, че задължението може да бъде и бъдещо, като предметът му ако и да не е определен, то поне трябва да е определяем, като точното му съдържание се установява чрез тълкуване и трябва да ползволява безспорното определяне на вида, размера и другите условия на това бъдещо задължение, така че да бъде годен предмет на сделка. Встъпването в дълг, когато е резултат от договор между кредитора и новия длъжник, разкрива характеристики, подобни на поръчителството, а за последното изрично законът – чл.138, ал.2, изр.2 ЗЗД, позволява да се поръчителства за бъдещи задължения. Следователно не може да се поставя ограничение пред сключването на договор за встъпването в дълг по отношение на бъдещи задължения. Безспорно в последния случай договорът за встъпване в дълг ще е във висящо състояние и действието му ще настъпи не от момента на сключването му, а след като главната сделка породи правни последици, т.е. от момента на възникване на бъдещото задължение.
При цесията на едно вземане настъпва смяна на кредитора по отношение на вземането, като изрично законът предвижда необходимост от съобщаване от цедента на длъжника за прехвърляне на вземането, за да има действие цесията по отношение на длъжника и третите лица, на осн.чл.99, ал.4 ЗЗД. По отношение на страните по договора за цесия действието се поражда от момента на сключването му.
Ако цесионерът сключи договор за встъпване в дълг с трето лице, преди цедентът да е съобщил на длъжника за извършеното прехвърляне на вземането, цесията е действителна, породила е действие между страните по него /цедент и цесионер/, но само след съобщаването на цесията от цедента на длъжника тя ще има действие за длъжника и за третите лица. В кръга на последните следва да се включат не само правоприемниците и кредиторите на цедента и цесионера, но и встъпилите в дълг лица. От съществено значение в разрешаване на конкуренцията между множество правоприемници и кредитори на страните по цесията, респ. за пораждане на правните последици за новите длъжници в хипотезите на встъпване/заместване в дълг, поръчителство и пр. ще е релевантният съгласно чл.99, ал.4 ЗЗД момент – съобщаването на цесията от цедента на длъжника. Следователно от този момент титуляр на вземането по отношение на третите лица е цесионерът, респ. от този момент договорът за встъпване в дълг поражда своето действие и кредиторът-цесионер получава наред със стария длъжник, нов солидарно отговорен длъжник.
В обобщение съставът на ВКС с Решение № 50 от 26.06.2020 г. по т. д. № 489/2019 г. на I т. о. (www.vks.bg) дава следния отговор на поставения правен въпрос:
Договорът за встъпване в дълг, сключен между цесионер и трето лице, преди цедентът да е съобщил на длъжника за извършеното прехвърляне на вземане (цесия), е действителен, като правните му последици ще се породят от момента на съобщаване на цесията от цедента на длъжника.
Ключови думи: встъпване в дълг, цесия, длъжник, съобщаване, адвокат, търговско право, Пловдив Адвокат Маргарита Балабанова – докторант по търговско право в ИДП при БАН 0883328927 С определение № 64/31.01.2020г. по т.д. № 489/2019г. на ВКС, I т.о. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на осн. чл.280, ал.1, т.3 ГПК по правния […]
Ключови думи: пряк иск, увредено лице, застраховател, застрахователно право, обезщетение, адвокат, София, Пловдив
адвокат Маргарита Балабанова –
докторант по Търговско право към ИДП при БАН
Правна уредба:
Чл. 432. (1) КЗ Увредено лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на изискванията на чл. 380.
(2) Застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“ може да прави възраженията, които произтичат от застрахователния договор и от гражданската отговорност на застрахования, с изключение на възраженията по чл. 395, ал. 6 и 7 и чл. 430, ал. 1, т. 1 – 4 и ал. 2. Когато застраховката „Гражданска отговорност“ е задължителна, застрахователят не може да прави и възраженията за самоучастие на застрахования. По задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите застрахователят не може да прави и възраженията по чл. 363, ал. 4, чл. 364, ал. 4 и чл. 365, ал. 2.
(3) По застраховка „Гражданска отговорност“, която е задължителна, застрахователят отговаря пред увреденото лице и когато застрахованият го е увредил умишлено.
По поставения въпрос констатираната противоречива практика е формирана с решения по реда на чл.290 и сл. ГПК на второ търговско отделение на ВКС.
В едни от тях е застъпена тезата, че обемът на отговорност на застрахователя на гражданската отговорност на делинквента към трети лица не може да бъде ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу последния граждански иск в наказателния процес. Основните правни съображения са, че съдът, разглеждащ прекия иск по чл. 226, ал.1 КЗ, не е обвързан от силата на пресъдено нещо на решението по деликтния иск, основан на чл. 45 ЗЗД, относно размера на обезщетението за неимуществени вреди, който всякога се определя въз основа на въведения с чл.52 ЗЗД критерий за справедливост, а обезщетението за имуществени вреди – с оглед на конкретните ангажирани по делото доказателства. Допълнителните аргументи са обосновани с отсъствие на установени от законодателя процесуални пречки, които да ограничават предявяването на пряк иск по чл.226, ал.1 КЗ, при успешно приключило производството по чл.45 ЗЗД, срещу причинителя на вредата и с различните фактически състави, от които произтича отговорността на делинквента и тази на застрахователя по договор за имуществена застраховка „Гражданска отговорност“.
Според възприетото в обратен смисъл разрешение вторичният характер на прякото право, спрямо деликтното право изключва възможността застрахователят на гражданската отговорност на делинквента да дължи повече от прекия причинител на непозволеното увреждане. Затова и чрез прекия иск по чл. 226, ал.1 КЗ не може да бъде присъдено на пострадалия обезщетение в по- висок размер от определената за обезвреда сума по предявен в наказателния процес срещу делинквента граждански иск, основан на чл.45 ЗЗД, за същите вреди – имуществени и неимуществени.
Общото събраните на Търговска колегия на Върховния касационен съд намира за правилно второто становище.
Имуществената застраховка „Гражданска отговорност“ има обезщетителен характер. С нея се дава застрахователна закрила на застрахования срещу риска да възникне в негова тежест отговорност за непозволено увреждане към друго лице, а предназначението и е да репарира, в рамките на застрахователната сума, реално възникналите за третото увредено лице вреди, за които съществува основание да бъде ангажирана гражданската отговорност на застрахования делинквент.
Следователно непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие и последното ще е налице само дотолкова, доколкото е осъществен деликтът. Затова застрахователят по застраховката срещу гражданска отговорност не отговаря когато отсъства деликт, извършен от застрахования и извън обема на гражданската му отговорност, чиито граници са определени в чл.51 и чл.52 ЗЗД. Вярно е, че решението по деликтния иск срещу застрахования няма сила на пресъдено нещо срещу застрахователя на гражданската му отговорност, но обхватът и размерът на вредите, когато са едни и същи, имат обвързващо спрямо него действие в материалноправно отношение. Ето защо по прекия иск, основан на чл.226, ал.1 КЗ, застрахователят обезщетява причинените вреди в същия размер, в който, на основание чл.45 ЗЗД, е задължен да ги обезщети застрахованият делинквент, но само до размера на уговорената в застрахователния договор застрахователна сума. Изразеното разбиране е в съгласие и с възприетото разрешение в чл.3, ал.1 от Директива 72/166/ ЕО, в чл. 2, ал.1 от Директива 84/5/ЕО и в Директива 90/232/ЕИО, според което гражданската отговорност макар и застрахована, се регулира и зависи от отношението между делинквента и увреденото лице.
Аргумент в подкрепа на становището, че паричното задължение на застрахователя е обусловено от задължението на застрахования, е самата легална дефиниция на застраховката „Гражданска отговорност“ в чл.223, ал.2 КЗ (отм.), която позволява извеждането на отговор в посочения смисъл.
Допълнително съображение е и обстоятелството, че създадената от закона възможност за пряко предявяване на иска срещу застрахователя е само обществено оправдан правен способ за по- лесно и по-бързо обезщетяване на увредения при непозволено увреждане от застрахования, а не средство за увеличаване имуществото на същия, или източник на доход, до каквито резултати би се стигнало ако застрахователят отговоря по – тежко от делинквента за същите имуществени и неимуществени вреди, т.е. ако обемът и размерът на гражданската отговорност на застрахования не са определящи за отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“.
По изложените съображения Общото събрание на Търговска колегия на ВКС в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. (www.vks.bg), приема, че:
„В производството по пряк иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ обемът на отговорността на застрахователя е ограничен до размера на присъденото обезщетение по уважен срещу застрахования делинквент иск по чл.45 ЗЗД, когато има за предмет обезщетяване на същите вреди, но в рамките на застрахователната сума, уговорена в застрахователния договор.“
За повече информация и контакти относно правата на увредено лице –
Ключови думи: пряк иск, увредено лице, застраховател, застрахователно право, обезщетение, адвокат, София, Пловдив адвокат Маргарита Балабанова – докторант по Търговско право към ИДП при БАН Правна уредба: Чл. 432. (1) КЗ Увредено лице, спрямо което застрахованият е отговорен, има право да иска обезщетението пряко от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ при спазване на […]
Ключови думи: търговски книги, редовно водене, търговец, счетоводство, доказателствено значение, доказателствена тежест, адвокат, Пловдив
Адвокат Маргарита Балабанова –
Доктор по Търговско право в ИДП при БАН
Съгласно чл. 53 ТЗ всеки търговец е длъжен да води счетоводство, в което отразява движението на имуществото на своето предприятие. Това движение се регистрира в хронологичен ред.
Търговецът е длъжен чрез инвентаризация в сроковете, определени от Закона за счетоводството , да установява наличността и оценката на елементите от актива и пасива на имуществото на предприятието си.
Търговецът е длъжен да обобщава резултатите от търговската си дейност въз основа на записванията в счетоводните книги и на инвентаризацията, като изготвя годишен финансов отчет, а при необходимост и съответни счетоводни справки. Годишният финансов отчет трябва да бъде заверен от регистриран одитор в предвидените от закон случаи.
Съгласно чл. 55, ал. 1 ТЗ редовно водените търговски книги и записванията в тях могат да се приемат като доказателство между търговци за установяване на търговски сделки.
Търговски книги, водени в нарушение на изискванията на ТЗ и на Закона за счетоводството , не могат да служат като доказателство в полза на тези, които са задължени да ги водят.
Характеристиката на счетоводните документи е, че те са частни свидетелстващи документи, с формална доказателствена сила, които, в случай че съдържат неизгодни за съставилата ги страна факти, следва да бъдат ценени в нейна тежест (чл. 55, ал. 2 ТЗ)[1].
Търговските и счетоводните книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед другите обстоятелства по делото, като редовността им не следва да се презумира, а трябва да се установи по безспорен начин и да се обсъди в съвкупност с останалите доказателства[2]. По смисъла на чл. 53 и чл. 55 ТЗ вр. с чл. 51 ДОПК и чл. 182 ГПК редовните вписвания в счетоводните книги следва да се кредитират като годни доказателствени средства относно счетоводно отразените операции.
Съгласно Определение № 66 от 27.01.2016 г. по т. д. № 1520 / 2015 г. на Върховен касационен съд, II т. о. отразяването на фактурата в счетоводните регистри на двете страни по съответния договор, вписването й в дневниците за покупко-продажби и в справките декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и за размера на задълженията, обективирани във фактурата.
Фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване[3].
Липсата на фактурите, установяващи сключването на сделката, не е обстоятелство от естество да предреши изхода на спора, доколкото изпълнението й, респ. незаплащането на услугата от противната страна, са установими факти и с други доказателствени средства, вкл. счетоводни записвания[4].
С определение № 634/29.09.2010г. по т.д.№ 264/10г. ВКС, ТК, I отд. допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Допустими ли са свидетелски показания за установяване на факта на предоставяне на стоките и за това какви са причините да не се подпишат двустранни документи за отчитане, ако по договора за покупко – продажба страните са се уговорили приемането да се извърши с двустранни отчетни документи, но купувачът необосновано е отказал да ги подпише?
Чл.133, ал.1, б.“в“, пр.1 ГПК /отм./ предписва, че в хипотезата на доказване на обстоятелства, за установяването на които законът изисква писмен акт, свидетелските показания са допустими само при изрично съгласие на страните по чл.133, ал.2 ГПК /отм./. Изключването на допустимостта на гласните доказателства е по съображения, че определени категории обстоятелствата подлежат на доказване с писмени документи. Доказването на фактите и обстоятелствата по предаване – приемане на стоките или както е в случая – на подаденото количество вода за напояване, представляват обстоятелства, относими към изпълнението на поето договорно задължение. В разглежданата хипотеза писмената форма е за доказване на изпълнението, а не форма за действителност на сделката, от която произтича задължението.
Забраната за ползване на свидетелски показания за доказването на изпълнението на страните по договора за покупко – продажба, вкл. при търговската продажба, е ограничена до погасяване на паричното задължение за плащане на цената, ако договорът е сключен в писмена форма – чл.133, ал.1, б.“г“ ГПК /отм./ или ако договорът е на стойност в размерите по чл.133, ал.1, б.“в“, пр.2 ГПК /отм./ и липсва изрично съгласие на страните за събиране на гласни доказателства по чл.133, ал.2 ГПК /отм./. За изпълнение на задължението на продавача да предаде стоките, в общия случай, законодателна забрана за събиране на свидетелски показания не е въведена.
В ППВС № 5/55г. е разгледана специфична хипотеза – оборване на ревизионен акт, съставен въз основа на документи, чието издаване е било предписано в специалните закони. И към настоящия момент отчитането на движението на стоки при осъществяване на търговска дейност е свързано със законови предписания за издаване на счетоводни документи, но това задължение няма за последица изключването на свидетелските показания във всички случаи, когато страните е следвало да съставят счетоводни отчетни документи. На първо място, законодателят изрично не е разпоредил, че тези писмени документи представляват форма за действителност на извършените действия или волеизявления, поради което преценката следва да се извършва за всеки конкретен документ, факт или обстоятелство. От друга страна, записванията в счетоводните книги имат доказателствено значение по чл.146 ГПК /отм./, ако са редовно водени, включително и в полза на лицето, което води книгите, но се преценяват с оглед на всички събрани по делото доказателства. Следователно липсата на записвания в счетоводните книги би могла да бъде преодоляна по общите правила за събиране на доказателствата и доказателствените средства по процесуалния закон, в зависимост от вида на твърдения факт, включително и чрез свидетели, ако не е налице друга забрана, извън тази по чл.133, ал.1, б.“в“, пр.1 ГПК /отм./.
Довод в подкрепа на тезата, че записванията в счетоводните книги не представляват писмени актове за установяване на определени обстоятелства, които принципно да изключват събирането на гласни доказателства, тъй като не попадат в категорията на законово предписана форма за доказване на движението на стоки, е и разпоредбата на чл.55, ал.2 ТЗ. Съгласно тази норма, ако търговските книги са водени в нарушение на Закона за счетоводството, то същите не могат да служат като доказателство в полза на търговеца, който е задължен да ги води съгласно чл.53 ТЗ. Следователно нередовните вписвания в търговските книги нямат характер на писмени актове по смисъла на чл.133, ал.1, б.“в“, пр.1 ГПК /отм./ и при наличието на такива записвания, респ. липсата на вписвания, забраната за събиране на гласни доказателства следва да се счита за преодоляна. Изводът, който се налага е, че само по себе си задължението на търговеца да води счетоводни/ търговски книги за отразяване на движението на стоки, не представлява установено от закона изискване за съставяне на писмен акт, което да препятства изслушването на свидетелски показания. Вторият аспект на въпроса е допустимо ли е събирането на гласни доказателства, когато по договора страните са се уговорили, че отчитането на изпълнението следва да става с двустранно подписани нарочни документи.
Доколкото договорът има силата на закон между страните – чл.20а, ал.1 ЗЗД, клаузата, че изпълнението подлежи на доказване с писмени документи, би могла да се разглежда като установена между страните забрана за събиране на гласни доказателства. Но, след като писмените актове се съставят за доказване на фактите и обстоятелствата по изпълнението, то когато тези факти обективно са настъпили, страната, която няма вина за несъставянето на акта, би била лишена от възможност да защити правата си при евентуален съдебен спор. Писмените актове са свидетелстващи документи и съставянето им има за цел да подпомогне, да улесни доказването на фактите. Следователно правните последици на доказвания факт не са поставени в зависимост от съставянето на документа. Ако документът не е съставен от страната, която е поела това задължение, то другата страна установява настъпването на факта с всички допустими доказателствени средства, вкл. свидетелски показания.
По същият начин следва да се процедира и ако документът е следвало да бъде съставен от трето лице. Ако документът е следвало да се състави и/или подпише от двете страни, то страната, която твърди настъпването на факта би могла да ползва гласни доказателства, при кредитирането на които съдът ще отчете причините за несъставянето му. Във всички посочени случаи, при твърдение, че едната от страните не е съставила или подписала документ за отчитане на изпълнението съгласно договора или не е предприела необходимите действия документът да бъде съставен от другата страна или от трето лице, то фактът на изпълнението подлежи на доказване и със свидетелски показания, като забраната по чл.133, ал.1, б.“в“, пр.1 ГПК /отм./ следва да се счита за отпаднала.
По изложените съображения с Решение № 7 от 22.02.2011 г. по т.д. № 264/2010 г. на Върховен касационен съд, I т. отд. дава на отговор на поставения въпрос по чл.280, ал.1 ГПК в следния смисъл: Свидетелски показания за установяване на факта на предоставяне /предаване/ на стоките са допустими в случаите, когато в договора за покупко – продажба страните са се уговорили, че приемането следва да се извърши с двустранни отчетни документи, но купувачът, по твърдения на продавача, необосновано е отказал да подпише съставените с тази цел документи.
Съобразно общото правило на чл. 154, ал.1 от ГПК при оспорване на вписванията в счетоводните книги тежестта за доказване редовността им съгласно изискванията на ЗСч носи ползващата се от оспорените вписвания страна. В случай на твърдение за различни стопански операции от осчетоводените, всяка страна следва да докаже твърдените от нея факти[5].
[1] Вж. Определение № 359 от 13.05.2014 г. по т. д. № 3957/2013 г. на ВКС
[2] Вж. Определение № 304 от 13.05.2011 г. по т. д. № 687/2010 г. на ВКС
[3] Така Решение № 23 от 07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г. на ВКС
[4] Така Определение № 359 от 13.05.2014 г. по търг. д. № 3957/2013 г. на ВКС
[5] Вж. Решение № 125 от 15.01.2020 г. по т. д. № 1204/2018 г. на ВКС, II т. о.
Ключови думи: търговски книги, редовно водене, търговец, счетоводство, доказателствено значение, доказателствена тежест, адвокат, Пловдив Адвокат Маргарита Балабанова – Доктор по Търговско право в ИДП при БАН Задължение за водене на счетоводство Съгласно чл. 53 ТЗ всеки търговец е длъжен да води счетоводство, в което отразява движението на имуществото на своето предприятие. Това движение […]
Ключови думи: задатък, капаро, договор, неизпълнение, адвокат, Пловдив
Постоянна и непротиворечива е съдебната практика, че с оглед въведения в чл.9 от ЗЗД принцип на свобода на договарянето, страните могат да уговарят различни последици от поведението си както при сключването така и при неизпълнение на поетите с договора задължения, включително заплащането на неустойки или възможност за отказ от договора като тази тяхна свобода е ограничена единствено от повелителните норми на закона и на добрите нрави. В тази връзка обвързването на конкретен договор със задатък както и определянето на размера му е израз на автономията на волята на договарящите страни. Постигането на съглашение за задатък зависи от свободната преценка на договарящите дали да придадат на определена престация значението на задатък, който да потвърждава сключването на договора и да гарантира изпълнението му. В този смисъл са р.№ 206/07.12.2010 год. по т.дело № 623/2009 год. на ВКС, ТК-І т.о.; р.№ 71/09.07.2010 год. по т.дело № 726/2009 год. на ВКС, ТК-І т.о.; р.№ 775/16.02.2011 год. по гр.дело № 906/2009 год. на ВКС, ГК, ІV г.о.; р.№ 474/13.07.2010 год. по гр.дело № 457/2009 год. на ВКС, ГК, ІV г.о. и др., постановени по реда на чл.290 ГПК.
Според действуващата нормативна уредба задатъкът, уреден в чл.93 ЗЗД е уговорка, според която вещ или парична сума, която едната страна дава при сключването на договора служи като доказателство, че договорът е сключен и за обезпечение на неговото изпълнение. Законът е признал право на изправната страна да се откаже от договора и да задържи задатъка, или да иска в двоен размер даденият от самата нея задатък, ако другата страна не изпълни задължението си. Съглашението за отметнина /чл.308 ТЗ/ прилича на задатъка, защото също има акцесорен и обезпечителен характер. За разлика от задатъка, обаче, отметнината предоставя правото на отказ на неизправната страна, която може да се откаже от договора, като загуби обещаното или даденото. Каква ще бъде функцията на задатъка решават страните при сключването на договора, като при липсата на специална уговорка се прилагат диспозитивните правила на чл.93 ЗЗД. Диспозитивният характер на нормата произтича от предоставената на страните възможност да договарят нещо различно от предвиденото в закона. Съществуването на уговорка за задатък се установява чрез тълкуване на договора. Ако договорът съдържа клаузи, чрез които страните придават на авансово платената сума обезпечителна и обезщетителна функции чрез изрично уреждане на последиците в случай на неизпълнение, то предадената сума има качеството на задатък. В този смисъл е решение № 71/09.07.2010 год. по т.дело № 726/2009 год. на ВКС, ТК, І т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК. Законът не забранява по един двустранен договор функциите на задатъка да бъдат придадени и на авансово платените суми. В този случай капарото би представлявало част от възнаграждението или цената и ще подлежи на приспадане при изпълнението, като при неизпълнение – ще се задържи или върне в уговорения от страните размер, а при липса на изрична уговорка – в предвидения в чл.93, ал.2 ЗЗД двоен размер.
По изложените съображения ВКС счита, че уговорката за задатък, неговият вид и размер и условията, при които се дължи връщането му, не са ограничени от повелителни норми на закона, поради което уговарянето на задатъка, различен от посочения в ал.2 на чл.93 ЗЗД размер, не води до нищожност на договорната клауза.
Така Решение № 64/ 10.09.2012 година по т.д. № 193/2011 год. на ВКС, ІІ т.о.
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: задатък, капаро, договор, неизпълнение, адвокат, Пловдив Постоянна и непротиворечива е съдебната практика, че с оглед въведения в чл.9 от ЗЗД принцип на свобода на договарянето, страните могат да уговарят различни последици от поведението си както при сключването така и при неизпълнение на поетите с договора задължения, включително заплащането на неустойки или възможност за […]
Ключови думи: недействителност на договор, ООД, управител, вреда, адвокат, Пловдив
„Приложима ли е разпоредбата на чл. 40 ЗЗД към договори, сключени от дружество с ограничена отговорност чрез управителя му ?
С нормата на чл. 40 от ЗЗД законодателят е предвидил, че когато представителят и лицето, с което той договаря се споразумеят във вреда на представлявания, то договорът не поражда правно действие за представлявания. Нормата на чл. 40 от ЗЗД предвижда вид недействителност на сключения от представлявания чрез представител договор при установяване на споразумение, което е във вреда на представлявания. Съгласно разясненията в т. 3 от Тълкувателно решение № 5 от 12.12.2016 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. 5/2014 г. недействителността по чл. 40 от ЗЗД е особен вид недействителност, на която може да се позове само лицето, от чието име е извършена сделката чрез представител, действал заедно със съконтрахента, във вреда на представлявания.
Систематичното място на нормата в раздел представителство на ЗЗД, както и посоченото в Тълкувателно решение 5/2014 г. изискват наличие на учредена представителна власт. Нормата на чл. 141, ал. 2, изр. 2 от ТЗ предвижда, че ограничения в представителната власт на управителя спрямо третите лица няма действие. Това означава, че управителят действа като дружеството, изразявайки неговата воля спрямо третите лица. Осъщественото волеизявяване от управителя, макар и да е израз на волята на дружеството, е по същество изразяване на воля на един субект от друг субект. Действително няма ограничение на представителната власт спрямо третите лица, когато става въпрос за добросъвестно действие. Но в хипотеза на недобросъвестно действие или изразяване на воля на управителя от името на дружеството, и недобросъвестно действие или изразена воля на лицето, с което той договаря, не може да се отрече необходимостта от правна уредба по отношение действията и сделките извършени и сключени от управителя, увреждащи дружеството. Нормата на чл. 145 от ТЗ урежда обезщетение в случаите на причинени вреди, което не позволява да се защити дружеството срещу недобросъвестните действия на управителя, защитавайки правата си на собственост и други права, с които е извършено разпореждане. При сделка и действие на управителя на дружество с ограничена отговорност, дружеството е обвързано от действията и сделките, извършени от управителя, но само при нормално развитие на отношенията в съответствие с добросъвестността. Наличието на конфликт на интереси, при възможността управителят да получи облага за сметка на дружеството, чрез сговор с третото лице е хипотеза, която се нужда от правна уредба.
Налице е празнота в ТЗ относно сделки, при които третото лице действа недобросъвестно и знае или не е могъл да не знае, че при договаряне с дружеството с ограничена отговорност чрез управителя му нанася вреда на търговеца като сключва договор, грубо нарушаващ дължимата грижа на добрия търговец при договаряне и извършването на сделки, с оглед добросъвестната търговска практика. На основание чл. 288 от ТЗ за неуредените от този закон случаи се прилагат правилата на ЗЗД. Поради това следва да се приеме, че съответно се прилагат правилата на чл. 40 от ЗЗД. В този случай предвидената правна възможност на основание чл. 288 от ТЗ вр. чл. 40 от ЗЗД да се установи недействителността е учредена само на увреденото лице, както изрично е посочено в т. 3 от Тълкувателно решение 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д. 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС.
При съответно приложение на нормата на чл. 288 от ТЗ вр. чл. 40 от ЗЗД са така както са разяснени в Тълкувателно решение 5 от 12.12.2016 г. по тълк.д. 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, следва да е на първо място извършено действие от името на представляваното лице, което е действително и го обвързва. На второ място следва да е налице обективно накърняване интересите на лицето, от чието име са извършени действията и субективен елемент. Установяване съществуването на тези елементи се извършва към момента на сключване на договора.
От обективните елементи, изискуеми от чл. 288 от ТЗ вр. чл. 40 от ЗЗД следва да се установи, че е налице вреда, която настъпва още към момента на сключване на договора, респ. с неговото сключване. Но относно вредата не е задължително тя да е настъпила или да настъпва със сключване на договора. За вреда следва да се приеме всяка сигурна възможност, установима към сключване на договора, че вреда ще настъпи за лицето, от чието име се извършва представителство. При съответното приложение на чл. 40 от ЗЗД следва да се приеме, че това ще са сделки, които представляват неоснователно обременяване с тежести, да са породени условни или задължения с нетипични модалитети. Вредата може да настъпва веднага или да е сигурно нейното бъдещо настъпване. Вредата следва да не е незначителна. Следва да е налице субективен елемент като под термина „споразумяване“, използван от законодателя следва да се има такова действие, което третото лице, с което е договарял управителят да е действал недобросъвестно. Изисква се знание и у управителя на представляваното дружество с ограничена отговорност, и у третото лице, че така сключеният договор при съдържащите се обективни характеристики води до увреждане или може да доведе в бъдеще до вреда за лицето, от чието име е сключен. Възможността за настъпване на вредата следва да е основано на обективни факти.
Недобросъвестността подлежи на доказване от лицето, от чието име са извършени увреждащите действия. Третото лице следва да цели настъпването на вредата или да действа при груба небрежност към момента на сключване на договора.
В такива случаи е налице недействителност на договор, сключен от управителя на ООД във вреда на дружеството.
Така е прието в Решение № 178 от 12.03.2020 г. по т. д. № 1991/2018 г. на ВКС, II т. о.
Повече информация и конатки – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: недействителност на договор, ООД, управител, вреда, адвокат, Пловдив „Приложима ли е разпоредбата на чл. 40 ЗЗД към договори, сключени от дружество с ограничена отговорност чрез управителя му ? С нормата на чл. 40 от ЗЗД законодателят е предвидил, че когато представителят и лицето, с което той договаря се споразумеят във вреда на представлявания, то договорът не поражда […]
Ключови думи: наследяване на акции, АД, наследници, адвокат, търговско право, Пловдив, София
С определение № 106 от 24.02.2020г., постановено по делото, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос: „При наследяване на налични поименни акции какво придобива всеки един от наследниците – индивидуална собственост върху реален брой акции, пропорционален на наследствения му дял, или идеална част от собственост върху всяка акция?”
С Решение от 31.07.2020г. по т.д. № 673 по описа за 2019г. ВКС, II т. о. е приел следното:
Съгласно чл.181 ТЗ акцията материализира основните права, които акционерът има като член в АД, изразяващи се в правото му на глас в общото събрание, правото на дивидент и ликвидационен дял. Тези права на общо основание са наследими и при смърт на наследодателя – акционер притежаваните от него акции преминават върху наследниците му. При наследяването като универсално правоприемство към наследника преминава цялата съвкупност от прехвърлими имуществени права и задължения, притежавани от наследодателя към момента на смъртта му.
Когато наследниците са няколко, по силата на универсалното правоприемство към всеки от тях преминава идеална част от това имущество, от всеки негов елемент, определена съобразно вида на наследяването. В обхвата на наследствената общност, която възниква между наследниците, се включват вещните права, неделимите задължения, правата върху интелектуалната собственост и всички останали прехвърлими права, като изключение е налице само по отношение на делимите наследствени задължения и вземания.
Акцията е неделима и може да принадлежи на няколко лица, в какъвто смисъл е изричната разпоредба на чл.177 ТЗ. Такова съпритежание на една акция може да възникне както по силата на прехвърляне, така и по силата на наследяване. Когато част от наследствената маса са повече от една акции, те се включват в наследствената общност, която се придобива от наследниците, като по силата на наследяването по отношение на всяка акция възниква съпритежание. Не е налице основание да се приеме, че в този случай не намира приложение чл.177 ТЗ. Всяка акция материализира самостоятелни членствени права, които може да са различни, поради което може да бъде самостоятелен обект на разпореждане. С оглед на това обект на наследствено правоприемство е всяка отделна акция, а не съвкупност от акции. Предвид изложеното не може да се приеме, че акциите, попадащи в наследствената маса, при наследяване се разпределят автоматично между наследниците съобразно дела им в наследството. В тази връзка следва да се отбележи, че според преобладаващото в правната теория становище, когато акцията е налична ценна книга, тя има и качеството на вещ, която може да бъде обект на правото на собственост, макар правото на собственост върху акцията като ценна книга да е второстепенно спрямо материализираните в нея облигационни права – правата по акцията, които могат да бъдат упражнени с притежаването на фактическа власт върху нея. Поради това при наследяване на налични акции съсобственост възниква и по отношение на ценните книги като вещи , което прави невъзможно автоматичното им разделяне .
Акцията като ценна книга, която удостоверява, че притежателят й участва с посочената в нея номинална стойност в капитала на дружеството, и като титул за участие в акционерното дружество, с произтичащите от това членствени права, част от които са неимуществени, се различава от вземанията като обект на гражданските правоотношения и по силата на изрична норма е неделима. С оглед на това не е налице основание за прилагане по аналогия на режима на наследяване на вземания по отношение на акциите. В тази връзка настоящият състав намира, че въпросът за наследяването на акции следва да намери принципен отговор, който не е обвързан с това дали наследяваните акции с оглед броя, вида и класа им, броя наследници и дела им в наследството, може да бъде разпределен между тях.
Различен извод не може да бъде изведен по аналогия и от правилата относно наследяването на безналичните акции. Предвидените в чл.172 и чл.172а от Правилника за дейността на Централния депозитар специални правила по отношение на безналичните акции не могат да обосноват извод, че такива акции се наследяват в режим на разделност, аргумент за което е изискването по чл.172, ал.1, т.3 от същия за представяне на договор за доброволна делба между сънаследниците. Тези разпоредби уреждат единствено реда, по който може да бъде прекратена съсобствеността върху такива акции и да бъдат упражнявани правата върху тях.
По изложените съображения на поставения материалноправен въпрос ВКС дава следния отговор:
При наследяване на налични поименни акции всеки един от наследниците придобива идеална част от всяка акция, съответстваща на дела му в наследството, а не реален брой акции, пропорционален на наследствения му дял.
Това становище на ВКС следва да бъде споделено. Същото се приема и в правната доктрина. Всяка отделна акция е самостоятелен обект на възникналото като последица от настъпилото наследствено правоприемство съпритежание, а не акциите като някакъв вид еднородна съвкупност върху която наследниците придобиват права. Съпритежание възниква върху всеки самостоятелен обект от тази еднородна съвкупност, съставена от всички притежавани от общия наследодател акции преди неговата смърт. Носителите на правата по всяка една акция са всички нейни съпритежатели, т.к. настъпилото основание за възникване на това особено „съпритежание“ обуславя преминаване на правата, инкорпорирани в акцията, към всички[1].
[1] Така Русчев, И. Върху наследяването на акции и членствено правоотношение – публикувана в ел. издание Грамада, 2017
За повече информация – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: наследяване на акции, АД, наследници, адвокат, търговско право, Пловдив, София С определение № 106 от 24.02.2020г., постановено по делото, е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос: „При наследяване на налични поименни акции какво придобива всеки един от наследниците – индивидуална собственост върху реален […]
Ключови думи: прекратяване на ЕООД, смърт, едноличен собственик на капитала, управител, наследници, адвокат, Пловдив, София
Автор: адв. Маргарита Балабанова –
доктор по Търговско право към ИДП при БАН
Статията е публикувана в сп. Търговско и облигационно право, 2020, бр. № 7
Разпоредбата на чл. 157, ал. 1 Търговския закон (ТЗ) предвижда, че дружеството с ограничена отговорност, в което капиталът се притежава от едно физическо лице, се прекратява със смъртта му, ако не е предвидено друго или наследниците не поискат да продължат дейността.
В кой момент се прекратява ЕООД, когато едноличен собственик на капитала е физическо лице – със смъртта на едноличния собственик, в последващ момент при липсата на „друго, уговорено в дружествения договор“ и при непродължаването на дейността на дружеството от наследниците или по силата на съдебно решение?
По въпроса е налице противоречива съдебна практика на ВКС. С Определение № 302/28.06.2018 г. по ч. т. д. № 1280/2018 г. на ВКС, I т. о., постановено по чл. 274, ал. 3 ГПК, е прието, че в хипотезата на чл. 157, ал. 1 ТЗ правото да подаде заявление за вписване на обстоятелства по прекратяване и ликвидацията на търговско дружество, принадлежи единствено на наследниците на починалия едноличен собственик на капитала на ЕООД, на основание чл. 15, т. 3 Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ) вр. с чл. 157, ал. 1 ТЗ. Следователно при настъпила смърт на едноличния собственик на капитала и управител на ЕООД и при липса на данни лицата, които имат правен интерес от това, да са поискали установяване на настъпило прекратяване на дружеството по чл. 157, ал. 1 ТЗ, респ. вписване на същото обстоятелство по партида на дружеството повече от три месеца след настъпване на смъртта, прокурорът като надлежно легитимирано от закона лице има правен интерес да предяви иск по чл. 155, т. 3 ТЗ за прекратяване на дружеството.
Различно е становището, възприето в Решение № 73/21.06.2019 г. по т. д. № 2413/2018 г. на ВКС, I т. о., по което дело решаващият състав е приел, че липсва правен интерес от предявяване на конститутивен иск по чл. 155, т. 3 ТЗ при законово прекратяване на дружеството със смъртта на едноличния собственик на капитала, на основание чл. 157, ал. 1 ТЗ, доколкото не е предвидено друго или не е манифестирано от наследниците на починалия желание за продължаване на дейността на дружеството. Постановено решение по такъв иск е недопустимо.
Противоречивата съдебна практика е дала повод да се образува Тълкувателно дело № 1/2020г. на ОСТК на ВКС по въпроса (т. 1) „По какъв ред се прекратява еднолично дружество с ограничена отговорност при смърт на едноличния собственик на капитала и управител на дружеството и бездействие на наследниците му?“
2.1. Моментът на прекратяване на ЕООД при смърт на едноличния собственик на капитала следва да бъде идентичен, независимо дали наследниците на едноличния собственик на капитала ще заявят прекратяването, поради нежелание да продължат дейността на дружеството или ще бездействат. Моментът на прекратяване не трябва да зависи и от обстоятелството дали едноличният собственик на капитала е едновременно и управител на дружеството или същото има вписано друго лице за управител.
Практическите последици от смъртта на управителя и едноличен собственик на капитала са приравними на тези от липса на вписан управител, поради липса на органен представител на дружеството и в двете хипотези. Независимо от това липсва основание за разширително тълкуване на основанията за прекратяване на дружеството въз основа на конститутивен иск и в частност на това по чл. 155, т. 3 ТЗ при наличието на изричната разпоредба на чл. 157, ал. 1 ТЗ. Не може да се приеме, че в една хипотеза прекратяването настъпва по силата на конститутивно решение на съда по чл. 155, т. 3 ТЗ или чл. 154, ал. 1, т. 5 ТЗ, а в другата – по силата на закона, доколкото не са се осъществили предпоставките за продължаване на дружеството. Налице са идентични факти и обстоятелства, съобразими съгласно чл. 157, ал. 1 ТЗ. Не може случаите на прекратяване при смърт на едноличния собственик на капитала в ЕООД да се третират различно, изхождайки от различие в последващи и невключени във фактическия състав на нормата обстоятелства. При такъв подход и правните последици от прекратяването биха били съобразими спрямо различен начален момент. Такъв правен дуализъм е недопустим[1].
Искът по чл. 155, т. 3 ТЗ е конститутивен. При него прекратяването на дружеството настъпва с влизане в сила на съдебното решение. Чл. 157, ал. 1 ТЗ не предвижда такова условие за прекратяване на дружеството. Прекратяването на дружеството в случай на смърт на едноличния собственик настъпва с факта на смъртта и не зависи от последващо решение или вписване на това обстоятелство в търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ). Вписването на прекратяването на дружеството в ТРРЮЛНЦ има само оповестително действие (чл. 7 ЗТРРЮЛНЦ) и действие на противопоставимост спрямо третите добросъвестни лица (чл. 10 ЗТРРЮЛНЦ)[2]. Аналогично е положението и с прекратяването на членството на съдружник в многочленно ООД – участието в дружеството се прекратява с факта на смъртта (чл. 125, ал. 1, т. 1 ТЗ) и не зависи от последващо вписване на това обстоятелство в ТРРЮЛНЦ.
ЗТРРЮЛНЦ и Наредба № 1 от 14.02.2007 г. за водене, съхраняване и достъп до ТРРЮЛНЦ – раздел ХVІ – не съдържат изрични правила относно инициирането на процедура по ликвидация в хипотезата на прекратяване на ЕООД на основание чл. 157, ал. 1 ТЗ. Липсата на законова уредба не може да съставлява основание да се прилага по аналогия разпоредбата на чл. 155, т. 3 ТЗ за прекратяване на дружеството от съда по иск на прокурора.
Трябва да се приеме, че прекратяването на ЕООД настъпва ipso facto в момента на смъртта на едноличния собственик. Налице е законово прекратяване на дружеството със смъртта на едноличния собственик на капитала на основание чл. 157, ал. 1 ТЗ[3]. Прекратяване по силата на закона следва от езиковото тълкуване на чл. 157, ал. 1 ТЗ и от логиката на закона.
Дружеството се прекратява със смъртта на едноличния собственик на капитала, независимо дали има предвидено друго в учредителния акт и дали наследниците ще поискат продължаване на дейността. Това са хипотези на продължаване на дейността на едно вече прекратено по силата на закона дружество. Т. е. това са последващи обстоятелства, които не влияят на прекратяването на дружеството и се осъществяват в по-късен момент. При настъпването им дейността на вече прекратеното ЕООД продължава.
2.2. Действително е налице празнина в закона кой и по какъв ред трябва да заяви вписването на прекратяването на дружеството в ТРРЮЛНЦ, ако починалият съдружник е бил и управител на ЕООД. Логично е това право да се даде на наследниците на починалия, каквато възможност е предвидена изрично в чл. 60а, т. 2 ТЗ по отношение на заличаването на едноличния търговец при смърт[4]. Двете хипотези са аналогични. Ако наследниците на едноличния собственик на капитала не заявят вписването, тогава разумно би било такава възможност да имат и други субекти, които са заинтересовани. Такива са например кредиторите на починалия, които имат интерес да се удовлетворят в производството по ликвидация. Прокурорът също има правен интерес, тъй като вписването на прекратяването на дружеството е в интерес на правната сигурност.
Възможно ли е обаче по аналогия да се разширява кръгът на легитимираните по закон заявители в ТРРЮЛНЦ, които са посочени в чл. 15 ЗТРРЮЛНЦ? По въпроса е налице противоречива съдебна практика[5]. В част от съдебните решения се приема, че законът изчерпателно е изброил точно определени лица, които могат да заявяват за вписване в ТРРЮЛНЦ обстоятелства вместо търговеца, и би било недопустимо разширяването чрез прилагане по аналогия[6]. В други съдебни актове[7] се допуска изброените в чл. 15 ЗТРРЮЛНЦ категории лица, имащи право да подадат заявление за вписване или обявяване в ТРРЮЛНЦ, да бъдат разширявани по аналогия[8]. Допустимостта на аналогията се обосновава с наличието на правен интерес на други нелегитимирани от закона лица и с обстоятелството, че липсата на процесуална легитимация води до накърняване на принципите на достоверност и на публичност на ТРРЮЛНЦ – чл. 10 и чл. 11 ЗТРРЮЛНЦ.
Считам, че разширяването по аналогия на легитимираните заявители е недопустимо и би създало повече проблеми в правоприлагането, отколкото да реши такива. Приеме ли се, че кръгът на легитимираните заявители по чл. 15 ЗТРРЮЛНЦ може да се разширява по аналогия и зависи от наличие на правен интерес от вписването, това би означавало длъжностното лице по регистрация при всяко подадено заявление да трябва да проверява дали съответният заявител има правен интерес от вписването и съответно да изисква документи, удостоверяващи този интерес. Това на практика би довело до неограничен и неопределен кръг на възможните заявители. Такова тълкуване според мен не би могло да бъде споделено. Производството пред ТРРЮЛНЦ не е съдебно производство, в което длъжностното лице по регистрация да проверява наличието на правен интерес у всеки заявител. Обхватът на проверката, която извършва длъжностното лице по регистрация, е определен в чл. 21 ЗТРРЮЛНЦ. Тя включва проверка дали заявлението изхожда от оправомощено лице, а не дали заявителят има правен интерес от вписването.
Разминаването между действителното правно положение и вписваните обстоятелства в ТРРЮЛНЦ противоречи на принципа на доверие в ТРРЮЛНЦ – чл. 10 ЗТРРЮЛНЦ. До такова положение обаче може да се стигне при всяко едно търговско дружество, дори същото да има действащ управител, общо събрание или едноличен собственик на капитала. Така например ЕООД, в което има действащ управител, последният може да не е заявил прекратяването на дружеството в регистъра, настъпило вследствие на смъртта на едноличния собственик. Също така е възможно при многочленно ООД, в което е починал съдружник, това обстоятелство да не е отразено в ТРРЮЛНЦ. Ако се приеме, че кръгът на заявителите може да се разширява по аналогия, то такава трябва да се допусне във всички случаи. Такова тълкуване според мен не може да бъде споделено и би създало несигурност в търговския оборот.
Също така трябва да се държи сметка, че е недопустимо вписване, което е постановено от нелегитимирано лице[9]. Дори да се допусне вписване по аналогия от нелегитимиран от закона заявител, то ще е недопустимо. Ще е налице възможност за предявяване на иск по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ за установяване на недопустимост на вписването. В резултат на такова производство вписаното обстоятелство може да бъде заличено. Това би затруднило търговския оборот.
При смърт на едноличния собственик на капитала (физическо лице), независимо дали е бил и управител или дружеството е имало друг управител, ЕООД се прекратява по силата на чл. 157, ал. 1 ТЗ ipso facto – със самия факт на смъртта. Дружеството се прекратява със смъртта на едноличния собственик на капитала, независимо дали има предвидено друго в учредителния акт и дали наследниците ще поискат продължаване на дейността. Това са последващи обстоятелства, които водят до продължаване на дейността на едно вече прекратено по силата на закона дружество. Вписването на прекратяването в ТРРЮЛНЦ няма конститутивно действие, а само оповестително и защитно действие на противопоставимост спрямо третите добросъвестни лица.
Начинът, по който прекратяването на дружеството трябва да се впише в ТРРЮЛНЦ по партида на дружеството, не може да бъде решен по тълкувателен път. Не може да бъде споделено нито прилагането по аналогия на чл. 60а, т. 2 ТЗ или пар. 5, ал. 2 ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ, с което се разширява кръга на легитимираните заявителите в ТРРЮЛНЦ, нито аналогията с конститувния иск за прекратяване на дружество по чл. 155, т. 3 ТЗ.
Легитимацията на наследниците на едноличния собственик на капитала да заявят в ТРРЮЛНЦ обстоятелствата по прекратяване и ликвидация на ЕООД не може по безспорен начин да се изведе и от нормата на чл. 157, ал. 1 ТЗ вр. с чл. 15, ал. 3 ЗТРРЮЛНЦ. В чл. 157, ал. 1 ТЗ е предвидено единствено право на наследниците да продължат дейността на дружеството. Наследниците не са предвидени като заявители в ТРРЮЛНЦ по смисъла на чл. 15, ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, съгласно който вписване, заличаване и обявяване се заявяват от търговеца, прокуриста, друго лице в предвидените по закон случаи и адвокат с изрично пълномощно. Търговец – дружество с ограничена отговорност се представлява от управителя (чл. 141, ал. 2 ТЗ). Със смъртта на управителя се прекратява органното правоотношение между него и дружеството. Задълженията, произтичащи от органното правоотношение на починалия управител на ЕООД, не се наследяват от неговите наследниците, защото същите са неимуществени и са задължения intuitu personae[10].
Най-целесъобразно е да бъде разширен кръгът на лицата, които са легитимирани да подадат заявление за прекратяване на ЕООД в ТРРЮЛНЦ в случай на смърт на едноличния собственик на капитала. Това решение съответства в най-голяма степен на нуждите на търговския оборот и на принципа на доверие в ТРРЮЛНЦ. Доколкото прекратяването на дружеството настъпва с факта на смъртта на едноличния собственик, това обстоятелство трябва да се впише в ТРРЮЛНЦ. Няма нужда да се води съдебно производство и такова производство би било недопустимо.
Въпросът следва да бъде законодателно решен, като de lege ferenda предлагам да бъде приета нова ал. 3 на чл. 157 ТЗ, която да гласи: „Легитимация да заявят в търговския регистър прекратяването на дружеството по ал. 1 имат и наследниците на починалия едноличен собственик на капитала. Ако те не сторят това в тримесечен срок от смъртта, легитимация имат също кредиторите и прокурорът.“
[1] Така Решение № 73 от 21.06.2019 г. по т. д. № 2413/2018 г. на ВКС, I т. о.
[2] Вж. Балабанова, М. Действие на вписването в ТРРЮЛНЦ на прехвърляне на дружествен дял в ООД и на свързаните с него промени – сп. Търговско и облигационно право, С., ИК „Труд и право“, 2020, бр. 3, където подробно е разгледан въпросът за действието на вписването в ТРРЮЛНЦ.
[3] Така също Таджер, В. Капиталови търговски дружества, С., ИК „Труд и право“, 1994, стр. 116
[4] Вж. Калайджиев, А. Търговски дружества. Персонални дружества. Дружества с ограничена отговорност, С., Сиби, стр. 299, който приема, че наследниците следва да са легитимирани да поискат вписване на прекратяване на дружеството при смърт на едноличния собственик на капитала.
[5] В Решение № 73 от 21.06.2019 г. по т. д. № 2413/2018 г. на ВКС, I т. о. е прието, че ако не продължат дейността на дружеството, наследниците на едноличния собственик на капитала ще следва да се считат легитимирани да предявят прекратяването на дружеството по силата на закона и да открият производство по ликвидация, по аналогия с чл. 60а, т. 2 ТЗ. Дори да не се сподели аналогията с чл. 60а, т. 2 ТЗ, легитимацията си да предявят прекратяването и инициират производство по ликвидация наследниците на едноличния собственик на капитала на ЕООД биха имали с прилагане на пар. 5а, ал. 2 ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ по аналогия, доколкото те са изрично упоменати в нормата като легитимирани субекти. При бездействие на наследниците или при отказа им от наследството на починалия едноличен собственик на капитала – физическо лице, но и независимо от предходното, ще следва самостоятелна легитимация да се признае и на други лица, в съответствие с правния им интерес от удовлетворяване в производството по ликвидация. По аналогия ще бъде приложен пар. 5а, ал. 2 вр. с пар. 5 ал.2 от ПЗР на ЗТРРЮЛНЦ, въведени във връзка със задължението за пререгистрация на търговци. Разпоредбата на пар. 5а, ал. 2 предвижда подаване на заявление за ликвидация на непререгистрирал се поради неподаване на заявление за това в предвидения от закона срок, търговец. Прекратяването на дейността му е настъпила по силата на закона и след осъществяване на визираните в същия предпоставки. Заявление за ликвидация може да се подаде от наследник, кредитор на търговеца, държавен орган, орган на местното самоуправление и други изрично посочени в закона субекти. Вж. също Шиков, Г., Евгениева, Т. Сигнал за противоречива съдебна практика по въпроса за процесуалната легитимация на съдружника в ООД сам да заяви заличаването си от търговския регистър, публикувана в електронно издание „Предизвикай правото“ на 01.12.2019г.
[6] Така Решение № 1647 от 29.06.2018г. по т. д. №2126/2018 г. на САС и др.
[7] Така Решение № 215 от 23.01.2018г. по т. д. № 264/2018 г. на САС и др.
[8] Противоречивата съдебна практика е дала повод да бъде образувано Тълкувателно дело № 1/2020г. на ОСТК на ВКС по въпроса (т.5) „Легитимиран ли е напускащият по реда на чл. 125, ал. 2 ТЗ съдружник сам да заяви вписване в ТРРЮЛНЦ на прекратяване на участието му в ООД в случай на бездействие на органите на дружеството по приемане на решение за освободените му дялове и вписване на промяната на обстоятелствата в ТРРЮЛНЦ?“
[9] Така Тълкувателно решение № 1 от 2002г. по тълк. дело № 1/2002г. на ОСГК на ВКС
[10] Вж. Петров, В. Наследяване на задължения и отговорност за завети. С., Сиела, 2020, ISBN 978-954-28-3158-7, стр. 126
Ключови думи: прекратяване на ЕООД, смърт, едноличен собственик на капитала, управител, наследници, адвокат, Пловдив, София Автор: адв. Маргарита Балабанова – доктор по Търговско право към ИДП при БАН Статията е публикувана в сп. Търговско и облигационно право, 2020, бр. № 7 Проблем Разпоредбата на чл. 157, ал. 1 Търговския закон (ТЗ) предвижда, […]
Ключови думи: търговско предприятие, закриване, уволнение, банка, адвокат, Пловдив, София
С определение № 137 от 26.02.2019 г. по гр. д. № 3326/2018 е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, по въпроса:
„Кои са материалноправните предпоставки за законосъобразно упражняване на правото на уволнение в хипотезата на закриване на част от предприятието, когато работодателят е търговска банка и в населеното място има повече от един банков клон (офис), единият от който се закрива и където работи уволненият?“
По горния правен въпрос, ВКС с Решение № 105 от 26.06.2019 г. по гр. д. № 3326/2018 г. на 3-то гр. отделение, трето гражданско отделение, е приело следното:
Търговско предприятие на търговеца – работодател, вкл. и търговска банка е цялата съвкупност от права, задължения и фактически отношения, създадени от търговеца във връзка с осъществяваната от него конкретна търговска дейност (в случая банкова) и отразени по установения за това ред в търговските и счетоводни книги на търговеца. Търговското предприятие като съвкупност е част от имуществото, с която се осъществява търговската дейност на търговеца. В това си съдържание предприятието може да бъде предмет на разпоредителна сделка (чл. 15, ал. 1 ТЗ), но няма пречка предмет на такава да бъде и част от него – т. е. реално обособена съвкупност от права, задължения и фактически отношения.
Тъй като правата, задълженията и фактическите отношения в посочената съвкупност се пораждат от определени юридически факти -извършване на търговски сделки (в случая банкова дейност), то реално обособените права, задължения и фактически отношения следва да възникват от реално обособена (самостоятелна) стопанска дейност на търговеца – работодател. Необходимо и достатъчно за идентификацията на въпросната самостоятелно осъществявана търговска дейност (част от предприятието) е тя да бъде обособена счетоводно и организационно в отделна структура, която я персонализира. В този смисъл виж. правното разрешение, дадено с Решение № 213/30.12.2010 г. на ВКС по т. д. № 29/2010 г. ІІ т.о.
Съдържанието на понятието „част от предприятието“ на търговеца не разкрива съществени различия в признаците на своята самостоятелна обособеност и в случаите, когато той е банка (кредитна институция), която за нуждите на извършваната от нея специфична стопанска дейност наема работници и служители. Такава организационно обособена структура в системата на търговските банки в страната, която извършва от името на кредитната институция публично привличане на влогове или други възстановими средства и предоставя кредити или друго финансиране за сметка и на риск на банката, с което изчерпва изцяло или отчасти сделките в предметът й на дейност, е банковият офис (част от клоновата мрежа на банката – акционерно дружество на територията на страната, наименован някъде и като финансов център). Той притежава освен сочената обособеност и възможността да провежда относително самостоятелна политика, очертана от общата стратегия по управление на банката и одобрените от ръководството бизнес инициативи, като осъществява от нейно име и за неин риск специфичната й търговска дейност.
Няма пречка в едно населено място да бъдат открити и да функционират повече от един банкови офиси на една и съща банка, след като нуждата от извършването на дейността го изисква. Ето защо, при преустановяване на дейността от единият от офисите и неговото цялостно закриване (премахване) като част от структурата на търговско предприятие на търговеца (кредитна институция) работещите в него подлежат на уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предл. 1 КТ.
Тези изводи са споделени и в Решение № 166 от 23.10.2019 г. по гр. д. № 3794 / 2018 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр. Отделение.
За контакти – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: търговско предприятие, закриване, уволнение, банка, адвокат, Пловдив, София С определение № 137 от 26.02.2019 г. по гр. д. № 3326/2018 е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, на основание по чл. 280, ал. 1, т.3 ГПК, по въпроса: „Кои са материалноправните предпоставки за законосъобразно упражняване на правото на уволнение в хипотезата на […]
