Автор:
адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –
редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН
Ключови думи: адвокат, запис на заповед, менителница, кауза, обезпечение, абстрактни сделки, доказателствена тежест, обезпечение
Статията е публикувана в списание „Правна мисъл“, бр. 3/2017г.
Какво означава кауза на сделката? Елемент ли е тя от съдържанието на облигационното отношение? Самостоятелно основание ли е тя за нищожност на сделките? Има ли деление на договорите на абстрактни и каузални? Абстрактни ли са т. нар. „абстрактни сделки“? Може ли да се уговаря абстракност по волята на страните? Могат ли записът на заповед и другите менителнични сделки да служат за обезпечение на друго правоотношение? Могат ли да се правят възражения по менителничния ефект, основани на извънменителнично правоотношение? Следи ли съдът служебно за наличието на основание при менителничните сделки? Как се разпределя доказателствената тежест относно наличието на каузално правоотношение, свързано с менителничния ефект? Това са едни от най-спорните въпроси, поставяни в теорията и в практиката, по които са давани нееднаки отговори. С настоящата разработка ще изследвам поставените въпроси като разгледам различните теоретични обяснения, давани в доктрината, и установената практика на Върховния касационен съд (ВКС). Ще дам отговори на поставените проблеми.
Един от най-спорните институти в доктрината е този за каузата на сделките. Някои кодификации издигат каузата като ключово условие за сключването на договора. Пример е Италианският граждански кодекс от 1942 г.
Други граждански кодекси избират едно по-радикално решение, премахвайки основанието от условията за сключване на договора или за възникване на задължението. Германският граждански кодекс от 1900 г. не разглежда каузата като нещо повече от конститутивен елемент на волеизявлението. Единственото му споменаване се отнася до неоснователното обогатяване, но то се явява само средство за доказване, ако е необходимо, на намерението на страните да се задължат чрез договор. Швейцарският кодекс за задълженията (1912 г.) следва същата линия и при сключване на договора изисква единствено наличие на насрещни волеизявления на страните, а условията за сключването му не са предмет на задълбочено разглеждане. Португалският кодекс от 1865 и 1966 г. запазва изброяването на ключовите елементи на договора (правоспособност, съгласие и предмет), но сред тях не се съдържа основанието. Основанието е премахнато и в гражданските кодекси на редица страни от Южна Америка, като например Мексико (1870 г.), Никарагуа (1904 г.), Бразилия (1906 г.), Перу (1876 г.), а също така и от Северна Америка – Канада (1991 г.). Във Франция в проекта за реформа в договорното право на Министерството на правосъдието основанието не намира място сред условията на договора. Липсата му е показателна за стремежа към модернизация на френското договорно право в съответствие с тенденциите на европейското частно право[1].
На национално ниво основанието е уредено в чл. 26, ал. 2 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД), според който: „Нищожни са и договорите, които имат невъзможен предмет, договорите, при които липсва съгласие, предписана от закона форма, основание, както и привидните договори. Основанието се предполага до доказване на противното“.
В правната докрина са налице различни виждания за каузата и нейното значение. Някои автори отричат нейното съществуване като елемент от съдържанието на сделката[2]. Аргументи в подкрепа на това становище са, че основанието е психологическо явление и като такова се слива с волеизявлението. А ако има обективни икономически граници, съвпада с предмета.
Други автори считат, че договорът е винаги каузална сделка, а абстрактни могат да бъдат само едностранните сделки, и следователно деленето на каузални и абстрактни не се отнася до договорите, а до едностранните сделки[3].
Преобладаващо е разбирането, че основанието на сделката е типичната и непосредствена правна цел, която се преследва от страните. Според Решение № 889/27.10.2008г., постановено по гр. д. № 3994/2007г., I г. о. на ВКС основанието представлява типичната правна цел на една сделка или правно действие и следва да бъде разграничаванa от намерението или мотива, с който това действие е било извършено.
Приема, се че непосредствената цел, към която са насочени всички каузални сделки от даден вид, е еднаква[4]. В теорията е прието, че се разграничават четири вида непосредствени правни цели, които каузалните сделки могат да преследват: acquirendi causa – да се придобие едно право, credendi causa – да се придобие едно вземане, donandi causa – да се прехвърли безвъзмездно имущество, solvendi causa – да се погаси съществуващо правно задължение.
Според друго виждане, под основание следва да се разбира не целта на договора, а на отделното волеизявление. Така се избягва проблемът с формулирането на обща цел при договорите, обяснява се по-точно същността на явлението, правото се съобразява в по-голяма степен с действителната воля на страните и се разширява категорията на основанията, което съответства на действителната воля на страните. Може да се атакува сделката, щом е опорочено основанието само на едната страна.[5]
Считам за най-обосновано и правилно последното разбиране. Според мен не във всички случаи непосредствените цели на двете страни по правоотношението съвпадат. Така например при дарението целта на страната, която дарява, е да се надари друго лице. Целта на надарения обаче не е и не може да е същата. Целта на надарения е да придобие едно право. Неговото основание е различно от това на дарителя. При договорите, при които има разнородност на дължимите престации, има поне две каузи, които са различни за двете страни. Това е основание да се приеме, че каузите не са определен и затворен брой[6]. Възможно е понякога основанието на двете страни да са еднакви по вид. Така е, например, при замяната. Във френската доктрина преди основанието да отпадне от условията за валидност на договора преобладава схващането, че то е основен елемент на договорното задължение, а не на договора[7].
В доктрината се поддържа становище, че липсата на основание не е самостоятелно основание за нищожност на правните сделки, а сумарно понятие, водещо или свеждащо се до множество специално изброени в закона основания[8]. Така, ако основанието на сделката противоречи на закона, то последицата ще е нищожност, но не поради липса на основание, а поради противоречие със закона или заобикалянето му – чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Ако пък каузата противоречи на добрите нрави, то основанието за нищожност ще е противоречие с добрите нрави – чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Според мен това мнение не може да бъде споделено. Отделните искове за прогласяване на нищожност на една правна сделка на различни правни основания при условията на кумулативност е допустимо, ако ищецът обоснове правен интерес за предявяване на иска с оглед на различните правни последици, които законът свързва с обявяване на нищожността за страните по сделката[9]. Тоест, сделката може да е нищожна едновременно на две основания, а не едното да изключи другото. Така например сделката може да е нищожна както поради противоречие с добрите нрави, така и поради липса на основание.
Също така, макар липсата на кауза като основание за нищожност да се използва рядко в практиката, това не значи, че я няма. Един закон не губи задължителната си сила поради неприлагането му. Неприлагането може да послужи на законодателя като мотив за отмяна, но последната не настъпва автоматично[10]. Начините за отмяна на закон са предвидени в Закона за нормативните актове (ЗНА). Това може да стане само с по-нов нормативен акт, който отменя стария изрично (чл. 11, ал. 3 ЗНА) или мълчаливо (чл. 11, ал. 1 ЗНА).
Малко са случаите в съдебната практика, когато е приемано, че договорът е нищожен поради липса на основание. На първо място, приемано е, че е налице е нищожност по чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД при договора за прехвърляне на имот срещу задължение за гледане и издържка, когато приобретателят знае, че прехвърлителят е в тежко здравословно състояние и скоро ще умре. Такова заболяване е налице както при онкологичните, така и мозъчносъдовите – инсулти, сърдечносъдови – инфаркти, напреднал стадий на сърдечна или дихателна недостатъчност, и то в т. нар. терминален стадий (предшестваща смъртта в период от няколко дни), характеризираща се с пълна физическа изнемощялост, невъзможност за дори елементарни движения и т. н. Изискваният според критериите на установената съдебна практика времеви период от сделката до настъпването на смъртта е съвсем кратък – дни, по-малко от месец[11]. Става ясно, че приложното поле на липсата на основание е много ограничено дори в разглежданата хипотеза.
Както е безспорно в практиката и доктрината, договорът за прехвърляне на имот срещу гледане и издръжка е алеаторен по своя характер. Разграничаващият критирий за деленето на сделките на алеаторни и кумутативни е рискът. При алеаторните сделки едната от страните не знае точно размера на задължението си или какво ще получи като насрещна престация. Тази страна носи риск от сключения договор. При тези сделки не е приложим принципът на еквивалентност на престациите.
Дори при влошено здравословно състояние на лицето трудно може точно да се предвиди кога ще настъпи неговата смърт, колко време ще продължат грижите за него, а и колко големи ще са разходите за издръжка на прехвърлителя, тъй като влошеното здраве изисква по-големи финансови разходи. Именно в това се състои алеаторният характер на договора – рискът от неизвестността какво ще даде едната страна по договора, респективно какво ще получи другата страна.
Допускането, че прехвърлителят по алеаторния договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане може скоро да умре, не е равнозначно на знание за близка, скорошна и неизбежна смърт и не лишава уговорените насрещни престации от еквивалентност. Ако независимо от напредналата възраст на прехвърлителя и негово недобро здравословно състояниене не са налице видими признаци за тежко здравословно състояние с неизбежен фатален край, както и липсата на неизлечима болест, то именно съзнаваната необходимост от постоянни грижи занапред, предвид конкретен риск от влошаване, е основанието за сключване на такъв договор. Обратното ще означава по формални признаци като възраст или здравословно състояние да се отрече възможността за прехвърлителя да предложи свое имущество, за да си осигури така необходимите му лични грижи в критичен за него момент, което е неприемливо от гледна точка на гражданското право – така Решение № 569 от 08.03.2011 г. по гр. д. № 76/2009 г. на IV г. о. на ВКС и Решение № 384 от 10.05.2010 г. по гр. д. № 1190/2009 г. на III г. о. на ВКС[12].
Да приемем, че е възможно да се знае точно кога ще настъпи смъртта на прехвърлителя на имот и приобретателят знае за тази предстояща смърт. Защо да лишаваме едно лице от възможността да се разпорежда с имуществото си, за да получи нужните грижи и издръжка през остатъка от живота си. Действа принципът на свобода на договаряне и страните са свободни да уговарят съдържанието на сключвания между тях договор. В този случай целта на прехвърлителя ще е да си осигури грижи и издръжка за определен период от време, а целта на прехвърлящия ще е да придобие имот. Двете страни са се съгласили, че престациите за тях са еквивалентни. Не можем да ги лишим от възможността да сключат договор с такова съдържание и ако такъв е налице, то според мен той не е недействителен поради липса на основание. Поради изложените причини, въпреки че съдебната практика приема, че такъв договор е нищожен, не мога да споделя това разбиране.
Друг случай, в който съдът е приел, че договорът е нищожен поради липса на основание е при договор за замяна, когато една от насрещните страни притежава към датата на сделката и двата имота, които ще се разменят. Поради това е стигнато до извод, че договорът не е насочен към взаимно разместване на блага[13]. В разглежданата хипотеза може да се приеме, че липсва основание за едната страна, тъй като тя вече е собственик на насрещната престация и не може втори път да ѝ се прехвърли собствеността.
Макар с малко практическо значение, липсата на кауза е самостоятелно основание за нищожност на договора и ограниченото ѝ приложно поле не може да аргументира противното. Дори една норма да не се прилага изобщо в практиката, това не води автоматично до загубата на нейната задължителна сила.
Обобщение от изложеното дотук е, че под кауза следва да се разбира непосредствената цел, към която е насочено волеизявлението на всяка от страните по сделката. Каузите не са определен брой и не могат да се типизират за всички договори. Липсата на кауза е самостоятелно основание за нищожност на договорите съгласно изричната разпоредба на чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.
Приема се, че абстрактните сделки са тези, при които правото не се интересува от целта на волеизявленията. Те са действителни, дори и при липса на основание[14]. Приема се, че записът на заповед, менителницата и чекът са абстрактни, защото от уредените в закона за тях реквизити не личи каква е непосредствената цел, която се преследва с поемането на имуществените задължения по тях[15]. Това разбиране не може да бъде споделено. Аргументите ми в тази насока са следните.
Всяка сделка има непосредствена правна цел, която преследва. Всяка има правно действие и последици, към които е насочена. Ако няма правна цел и правото се дезинтересираше от нея, това значи че нямаше да има и правни последици. На база на това трябва да се приеме, че всички сделки имат кауза. Абстрактните сделки не съществуват. Доколкото абстрактни сделки няма, деленето на сделките на абстрактни и каузални е логически немисимо[16].
В настоящото изложение ще развия аргументи, обосноваващи изводите ми относно каузалния характер на менителничните ефекти, като изследвам в частност записа на заповед, тъй като съдебната практика по отношение на него е най-богата. Но казаното е относимо и за менителницата и чека.
Записът на заповед е ценна книга, материализираща права. Последният е едностранна сделка, облечена в законоустановена форма, по силата на която издателят безусловно обещава да заплати на друго лице или на негова заповед определена парична сума[17]. Реквизитите му са изброени изчерпателно в чл. 535 Търговския закон (ТЗ). Документ, който не съдържа някой от тях, не е запис на заповед, освен в предвидените в ТЗ изключения. Сред законовите реквизити не фигурира изискване да бъде записано основанието, заради което се издава записът. Това, че каузата не е реквизит за валидност от формална страна, не значи, че такава липсва. Съдържанието на ценната книга е различно от материализираните в нея сделки и от евентуалната липса на основание. С нормата на чл. 535 ТЗ се цели да бъдат дефинирани реквизитите на една ценна книга. Липсата на изискване за препращане към извънменителнично отношение е ествествена. В съдържанието на една конститутивна ценна книга не е необходимо да се включва позоваване на отношения, които възникват и се развиват невазивисмо от нейното издаване[18].
Като всяка сделка записът на заповед се сключва с някаква определена цел. В случая целта стои извън сделката – преследва се някакъв извънменителничен резултат. Това може да е новиране на съществуващ дълг, даване вместо изпълнение, дарение на менителнично вземане и други. На практика най-често записът на запис се издава с обезпечителна цел – да обезпечи друго съществуващо между поемателя и издателя правоотношение. Например задължението по заем на парични средства. Това обстоятелство не е спорно в практиката. Приема се, че основание за издаване на запис на заповед може да бъде каузално правоотношение, като в този случай записът на заповед служи за обезпечение на неговото изпълнение[19]. В доктрината също е застъпено, че поемането на задължение по запис на заповед намира своето основание в преследваната от страните обезпечителна цел[20]. Именно това е икономическото предназначение на тази сделка. Никой не би поел менителнично задължение без причина. Може да се приеме, че основание на менителнична сделка е типичната извънменителнична цел на волеизявлението. Спецификата е, че ако записът на заповед е издаден без основание, обеднилата се страна може да търси имуществено обезщетение по пътя на обагатяване без основание за чужда сметка – чл. 59, ал. 1 ЗЗД, а не на основание чл. 34 във връзка с чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.
Според мотивите на Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълкувателно дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 17 вземането по запис на заповед произтича от абстрактна сделка, на която основанието е извън съдържанието на документа. С въвеждане на твърдения или възражения от поемателя или от издателя за наличие на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден редовният запис на заповед, се разкрива основанието на поетото задължение за плащане или обезпечителният характер на ценната книга. При въведени от страните твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, на изследване подлежи и каузалното правоотношение. Видно от цитираното решение, а и от установената практика на ВКС[21], е, че записът на запис има основание. Това, че то не е изрично записано в документа, удостоверяващ вземането, не го отличава по нищо от другите сделки. При тях също основанието за сключването им се извлича чрез тълкуване на действителната обща воля на страните (чл. 20 ЗЗД). Каузата не следва изрично от изразените волеизявления, нито пък е записана, ако има изискване за писмена форма. Това е един аргумент, доказващ, че деленето на сделките на абстрактни и каузални е изкуствено, тъй като и едните и другите имат основание.
В установената си практика ВКС приема, че макар менителничните сделки по дефиниция да са абстрактни, то този абстрактен характер не е абсолютен[22]. В Решение № 5 от 02.02.2012 г. по търг. д. № 75/2011 г. на ВКС е стигнато по-далеч като върховните съдии са приели, че издаването на запис на заповед е каузална сделка, която не е лишена от основание, но основанието е поставено извън съдържанието на документа. Основанието би могло да произтича от други отношения между издателя и поемателя, но правата и задълженията по тях са без значение за редовността на ценната книга. Цитираното решение разкрива много точно същността на записа на заповед. Последната е каузална сделка. Не е нужно обаче основанието да е записано в документа, тъй като не е предвидено сред задължителните реквизити на чл. 535 ТЗ. Затова ако то не е записано, документът е редовен от външна страна и представлява годно извънсъдебно изпълнително основание, на базата на което може да се издаде заповед за незабaвно изпълнение и изпълнителен лист на основание чл. 417, т. 9 ГПК. Това обаче не значи, че правото толерира неоснователно обогатяване. Ако записът на заповед няма основание, което да оправдава имущественото разместване между страните, и издателят бъде осъден да заплати сумата по ценната книга, то последният ще разполага с възможност да търси обратно от поемателя платеното[23].
Тъй като записът на заповед и каузалното отношение, във връзка с което е издаден, са функционално и икономически свързани, то те не могат да бъдат откъснати едно от друго. Едното е основание на другото. Поради това промените в каузалното отношение се отразяват на менителничното. От тук изхожда и възможността страните да правят възражения, произтичащи от извънменителничното правоотношение, по менителничното. ВКС с Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК е приел, че при доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед. Всички доводи, основани на каузалните отношения, по повод на които е бил издаден запис на заповед, са възражения на издателя му, които решаващият съд е винаги длъжен да обсъди, за да реши дали сумата по веднъж вече издаден изпълнителен лист в действителност се дължи[24].
Тъй като по волята на страните каузалните отношения и менителничното задължение представляват едно житейско единство, би било несправедливо при непораждане или отпадане (изцяло или частично) на каузалното правоотношение да се иска изпълнение на менителничното задължение, защото по този начин кредиторът ще се обогати неоснователно[25]. Ако ефектът обезпечава каузално правоотношение между издателя и поемателя, то за реализиране вземането по записа на заповед следва да е налице кореспондиращо задължение по каузалното правоотношение, изискуемо към същия момент. В противен случай би се постигнало неоснователно предварително реализиране на обезпечителната функция на записа на заповед[26].
Неоснователна би била всяка, произтичаща от записа на заповед претенция, ако е отречено (независимо на какво основание) съществуването на вземането по каузалната сделка, за чието обезпечение е била сключена менителничната. Със заявяването от длъжника по записа на заповед на личните му менителнични възражения се преодолява абстрактния характер на записа на заповед и развитието на менителничното правоотношение се обуславя от каузалното[27].
С Решение №133 от 5.07.2013г. по т. д. № 104/2011г., ІІ т.о. ВКС е дал разяснения, че в производството по предявен иск за менителнично неоснователно обогатяване по чл.534, ал.1 от ТЗ решаващият съд дължи проверка освен на редовността на записа на заповед от формална страна, но и на вземането, предмет на процесния запис на заповед, с оглед на връзката между менителничния ефект и каузалното правоотношение на страните. Доказване на релативни възражения на длъжника срещу приносителя на запис заповед, основани на каузална сделка, ще има за последица освобождаване на длъжника от менителнична отговорност. Затова съдът е задължен да обсъди всички релативни възражения на ответника, свързани с каузалното правоотношение, включително и възражението за изтекла давност за вземанията, обезпечени с издаден прескрибиран запис на заповед. С оглед на това, предявен на основание чл. 534, ал.1 от ТЗ, иск за неоснователно обогатяване ще е неоснователен, ако правото на иск за вземането по каузалната сделка е погасено, поради непредявяването му в предвидените в закона давностни срокове за съответното вземане[28].
Възможността да се правят възражения, произтичащи от извънменителничното правоотношение, които да се отразят на менителничното, напрактика от гледна точка на материалното право обезличава разликата между каузалните и притетите за „абстрактни“ сделки. При един „каузален“ титул, длъжникът трябва да доказва нищожност респективно унищожаемост на сделката, нейното изменение или погасяване и т.н. При менителничните сделки длъжникът има същите възможности, но те произтичат от извънменителничното правоотношение – доказване на първоначална липса на извънменителнично правоотношение; неговото прекратяване, включително чрез изпълнение; неизправност на кредитора на плоскостта на това правоотношение и други[29].
Записът на заповед е каузална сделка, която се издава най-често като обезпечение на друго извънменителнично правоотношение между страните. Това извънменителнично правоотношение е каузата на записа на заповед. Възраженията, произтичащи от него, могат да се правят по менителничното правоотношение, тъй като двете отношения представляват едно единство. Изменение, прекратяване, погасяване на извънменителничното отношение води съответно до изменение, прекратяване и погасяване на менителничното. Съдът е длъжен при релевирано възражение в процеса да отчете тази връзка, иначе би могло да се стигне до неоснователно обогатяване.
По поставения въпрос ВКС се е произнесъл с Решение № 85 от 05.07.2012г. по т. д. № 438/2011г. I т. о.[30] В мотивите на последното е прието, че възражението на длъжника, че е поел задължение по каузална сделка, представлява лично възражение. С него се цели да се обори съществуването на вземането по менителничния ефект поради погасяване на задължението по каузалното правоотношение или поради недействителност на основното правоотношение, за обезпечаване на изпълнението по което е издадена ценната книга. Възражението, че поетото задължение по записа на заповед е без основание, тъй като не съществува каузална сделка, няма за последица нищожност на менителничния ефект. Нищожността на менителничната сделка няма за последица нищожност и на каузалната сделка, но в тази хипотеза кредиторът не разполага с възможността да събере вземането си на основание на издадената за обезпечаване на изпълнението ценна книга. Нищожността на каузалната сделка може да има погасителен ефект за вземането по менителничната сделка при установена връзка между двете правоотношения.
По силата на чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД нищожни са договорите, при които липсва основание. Нормата на закона прогласява за недействителни само сделките, сключени с определена причина, произтичаща от съдържанието на волеизявлението или от естеството на правоотношението. При менителничните сделки основанието за поетото задължение за плащане е поставено извън съдържанието на волеизявлението. След като в разпоредбата на чл. 535, т. 2 ТЗ е въведено изискване за редовността на менителничния ефект поетото обещание за плащане да е безусловно, то съществуването на основание за издаване на ценната книга следва да се счита за предположено от законодателя при „абстрактните“ сделки. В този смисъл е установена и презумпция по чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, че основанието се предполага до доказване на противното. Кредиторът е освободен от задължението да доказва основанието, породило правоотношението, от което произтича предявеното вземане. По аргумент от нормите на чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД и чл. 535, т. 2 ТЗ кредиторът може да иска изпълнение въз основа на „абстрактна“ сделка без да доказва основание за възникване на вземането си по тази или по друга каузална сделка, свързана с менителничната. Следователно, само по себе недоказването, че между издателя и поемателя по записа на заповед съществува каузално отношение, не е основание за прогласяване на нищожност на менителничната сделка.
По тези съображения съставът на ВКС, ТК, І т. о. отговаря на поставения правен въпрос така: Редовният от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед.
Така зададеният въпрос обхваща проблема може ли по волята на страните да се уговаря „абстрактност“ на сделката и в частност – може ли при менителничните ефекти по този начин да се изключи възможността да се правят възражения, произтичащи от извънменителничното правоотношение?
В доктрината преобладава мнението, че абстрактни сделки не могат да се създават по волята на страните, а са допустими само ако са уредени от закона. Изтъкват се различни аргументи, включитено от сравнително правния и историческия анализ. А именно, че режимът на основанието е взаимстван от уредбата на романския правен кръг, който не допуска с общо правило извършването на абстрактни сделки. Подобно разрешение не е познато и на онези правни системи, които уреждат общи правила за абстрактните сделки[31]. Смята се, че такива уговорки са недействителни поради противоречие с добрите нрави и тъй като представляват предварителен отказ от права, а такъв е недопустим. Приема се, също така, че уговарянето на абстрактност излиза извън границите на договорната свобода и би стимулирало към неизпълнение, като се отнемат средставата на изправната страна за защита[32]. Смятам, че изтъкнaтите аргументи са основателни и логични и следва да бъдат споделени, но не изясняват в пълнота същността, действието и значението на подобни уговорки, залегнали в сделките между страните.
Съдебната практика приема, че посочването, че менителничният ефект е издаден за обезпечаване на вземане, произтичащо от определено каузално правоотношение, не е в състояние да опорочи „абстрактната“ сделка, ако не се отразява на безусловния характер на обещанието за плащане, т.е. обещание, произтичащо единствено от менителничния ефект. Такова отбелязване не накърнява реквизитите по чл. 455, т. 2 и чл. 535, т. 2 ТЗ. Ако добавката, сочеща на каузалното правоотношение, не засяга реквизитите на менителничния ефект същата следва да се счита за неписана и не опорочава формата му. Такова отбелязване обективно е от значение при доказването на иска по чл. 422 ГПК, когато длъжникът е подал възражение срещу заповедта за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 9 ГПК. Практиката сочи, че записите на заповед се издават именно като средство за обезпечаване на парични задължения, произтичащи от сключени договори, и възприемането на противната теза би ги обезсмислило като такива[33].
Т.е. от гледна точка на формалната редовност на записа на заповед вписвания относно каузални отношения между страните следва да се считат за неписани, но от процесуална гледна точка те могат да придадат на записа на заповед значението на пряко писмено доказателство за паралелно каузално правоотношение между страните по абстрактната сделка, от което зависи възникването и съществуването на менителнично вземане[34].
По същата логика, ако има уговорки в записа на заповед, които изключват обезпечителната му функция като например „не служи за обезпечение на конкретно задължение“, те не опорочават законовите реквизити и съответно ефекта е редовен. Такива уговорки от гледна точка на формалната редовност следва да се считат неписани. От процесулана гледна точка обаче, такава клауза има доказателствено значение на частен свидетелстващ документ. С подобна уговорка издателят на записа свидетелства за несъществуването на факт с правно значение, възприет от него – несъществуването на каузално правоотношение, което се обезпечава със записа. Този документ ще се преценява от съда по общите правила – ще има формална доказателствена сила относно неговото авторство. Клауза от типа „не служи за обезпечение“ е неизгодна за издателя, тъй като би го лишила от възможността да прави възражения, основаващи се на каузалното правоотношение. Затова тя има висока доказателсвтена стойност за съда – сила на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател[35].
Ако съдът, с оглед на всички обстоятелства по делото, приеме че записът не е издаден във връзка с каузално правоотношение, то естествено и логично е заключението, че няма да могат да се правят възражения, основани на такова извънменителнично правоотношение. Спецификата при записа на заповед е, че ако той е редовен от външна страна, издателят ще бъде осъден да заплати на поемателя дължимата сума и едва след това ще може да търси обратно платеното по пътя на неоснователното обогатяване, тъй като правото не толерира разместване на имущества без основание[36].
Възможно е с оглед на всички доказателства и обстоятелства по делото, въпреки наличието на противна уговорка в записа, да се установи наличие на каузално правоотношение във връзка с което е издаден ефектът. Това ще е резултатът, например, ако се установи, че уговорката за абстрактност е неавтентична (подправена). В такъв случай не следва да се отрича възможността на страните да правят възражения, произтичащи от извънменителничното правоотношение.
Като извод от изложеното следва да се приеме, че с уговорка помежду си страните не могат да уговарят абстрактност на сделката. Уговорка от типа „не служи за обезпечение“, „записа не е издаден във връзка с каузално правоотношение“ и други подобни в менителничния ефект имат само доказателствено значение. Ако записът на заповед е издаден във връзка с друго правоотношение, то с противна уговорка страните не могат да изключат възможността да се правят възражения произтичащи от каузалното правоотношение. Подобна уговорка няма да съответства на действително правно положение и тъй като частният свидетелстващ документ няма обвързваща материална сила за съда, той ще се преценява с оглед всички събрани по делото доказателства.
Ако пък записът на заповед наистина не е издаден във връзка с каузално правоотношение, то подобна уговорка няма да създаде абстрактност на сделката, а само ще отрази този факт. Ще има доказателствено значение за съда. Възражения основани на каузално правоотношение няма как да се правят, тъй като такова не съществува.
Съдебната практика е установила специални правила при записа на заповед относно каузалното правоотношение. На първо място, съдът не следи служебно за наличието на каузално отношението. При редовен от външна страна менителничен ефект и направено общо оспорване на вземането от ответника, ищецът не е длъжен да сочи основание на поетото от издателя задължение за плащане и да доказва възникването и съществуването на вземане по каузално правоотношение между него като поемател и длъжника – издател по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед. Общото оспорване на вземането по редовен от външна страна запис на заповед не представлява възражение на длъжника срещу съществуването на задължението. В производството по чл. 422 ГПК съдът извършва проверка за съществуването на каузално отношение, само ако длъжникът е направил възражение за наличието на такова правоотношение, за обезпечаване на изпълнението на което е издаден записът на заповед, послужил като документ за издаване на заповедта за изпълнение.
Доказателствената тежест се разпределя съобразно общите правила – чл. 154, ал. 1 ГПК. Всяка от страните доказва фактите, на които основава твърденията и възраженията си, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
Ако от ответника е направено възражение за наличие на конкретна каузална сделка, в негова тежест като издател на менителничният ефект е да установи чрез предвидените в закона способи, че записът на заповед е издаден като обезпечение на посоченото конкретно каузално правоотношение между издателя и поемателя, както и погасяването – пълно или частично на вземането, породено от каузалната сделка. В тежест на ищеца по иск с правно основание – чл.422, ал.1 ГПК е да докаже валидното възникване и съществуване на паричното вземане, заявено в заповедното производство.[37]
При доказана връзка между записа на заповед и конкретно каузално правоотношение, независимо от коя страна е въведено в делото, съдът разглежда заявените от длъжника релативни възражения, относими към погасяване на вземането по издадения запис на заповед. При въведено твърдение на ищеца с исковата молба по чл. 422 ГПК, че вземането му по издадената заповед за изпълнение произтича от конкретно каузално правоотношение, изпълнението по което е било обезпечено с издадения запис на заповед, не се променя предметът на делото. Ищецът – кредитор сочи обезпечителната функция на записа на заповед спрямо каузалното правоотношение, като доказва вземането си, основано на менителничния ефект. При заявени релативни възражения от ответника се прилагат посочените правила за разпределение на доказателствената тежест[38].
Не би могло обаче да се вмени в тежест на кредитора – поемател по записа на заповед, установяването на обстоятелство, за позоваване на което няма изначален правен интерес в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК. Той не следва да сочи и доказва връзка между менителничното с конкретно каузално правоотношение. Твърдението му за кауза в процеса е обуславящо единствено за предмета на защитата на ответника – длъжник по записа. Ако той би потвърдил същата кауза, на доказване биха подлежали само релативните му възражения за несъществуване или погасяване на вземането. Ако би твърдял различна кауза – всяка от страните доказва твърдяната от нея кауза. Доказването на каузата на ищеца в този случай, обаче, в съответствие с мотивите на т. 17 от Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС в цялост, се обуславя не от основанието на иска, а от осъществяваната от ответника защита и цели да обори доказвана от ответника, различна от действителната, каузална причина за издаването на ефекта, респ. недължимост на вземането на това основание, предвид правопогасяващи, правоизключващи или правоунищожаващи възражения. Ищецът, поемател по записа на заповед, няма задължение да сочи каузално правоотношение, обезпечено със записа на заповед. Но не може да му се откаже правото да представи доказателства в обосноваване наличието на такава кауза, респ. тези доказателства да бъдат съобразявани и в подкрепа тезата на ответника. В този смисъл не се вменява на ищеца задължение за доказване на кауза, но не се изключва интерес и възможност ищецът-поемател по запис на заповед да доказва такава, с цел преодоляване защитата на ответника[39].
В обобщение следва да се приеме, че ищецът носи тежестта да установи само редовен от външна страна запис на заповед. Интерес, но не и задължение, от установяване на каузална причина за издаване записа на заповед, ищецът би имал само с цел преодоляване защитата на ответника, в случай че същият би твърдял и доказвал различна от действителната каузална причина за издаване на менителничния ефект. За посочването на кауза, но недоказването ѝ, ищецът не би могъл да се санкционира с отхвърляне на иска, основан на менителнична сделка, независимо от защитата на ответника[40]. Също така недоказването и от двете насрещни страни на поддържаните от тях различни конкретни каузални правоотношения, съответно на връзката им със записа на заповед, няма за последица погасяване респ. несъществуване на вземането по менителничния ефект. При неоснователност на релативното възражение на ответника ищецът не дължи доказване на възникване респ. съществуване на каузално правоотношение, по повод на което е издадена ценната книга, така както не дължи установяването му в хипотеза на липса на относително възражение от ответника[41].
Под кауза на сделката следва да се разбира непосредствената цел към която са насочени правните последици на отделното волеизявление, а не на договора. Тя е елемент от съдържанието на облигационното отношение и нейната липса води до неговата нищожност на основание чл. 26, ал. 2, предл. 4 ЗЗД.
Менитеничните сделки също имат основание, но то е поставено извън съдържанието на волеизявлението. Каузата на менителнична сделка е типичната извънменителнична цел на волеизявлението на издателя, която може да произтича от други отношения между издателя и поемателя. Поради това не може да има делене на сделките по критерий наличие или липса на основание, тъй като „абстрактните“ сделки също имат основание. Всички сделки имат кауза.
При доказана връзка между менителничния ефект и каузалното правоотношение могат да се правят възражения произтичащи от извънменителничното правоотношение по менителничното.
Съдът не следи служебно за наличието на каузално правоотношение във връзка с което е поето менителничното задължение. При въведени твърдения или възражения, основани на конкретно каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, всяка от страните доказва фактите, на които са основани твърденията и възраженията ѝ, и които са обуславящи за претендираното, съответно отричаното право – за съществуването, респ. несъществуването на вземането по записа на заповед.
Редовният от външна страна и удостоверяващ изискуемо вземане запис на заповед не е нищожен, ако кредиторът не е доказал наличието на каузално правоотношение, от което произтича вземането по записа на заповед.
Страните не могат по своя воля да уговарят абстрактност на сключваните от тях сделки. Подобни клаузи в менителничните ефекти, ако не се отразяват на безусловния характер на обещанието за плащане, се считат за неписани и не влияят на редовността на сделката. Те имат доказателствено значение за съда.
[1] Шевро, Ем. Каузата според френското право: една погрешна интерпретация на източниците на римското право, IUS ROMANUM, бр. 1/2016г., ISSN 2367-7007, стр. 2-4
[2] Цончев, К. Договор за дарение, С., 1988, стр. 20-24
[3] Голева, П. Облигационно право – учебник за студенти по специалност право, С., 2004, стр. 30
[4] Павлова, М. Гражданско право – обща част, С., 2002, стр. 465-466
[5] Калайджиев, А. За основанието на правните сделки – сп. Съвременно право, бр. 1/1990, стр. 29-30
[6] Така Таков, К. Абстрактни сделки в светлината на понятията за абстрактност и каузалитет – Юбилеен сборник по повод 100 годишнината на проф. Иван Апастолов, 2001г., стр. 419-451
[7] Шевро, Ем. Цит съч., стр. 4
[8] Таков, К. Цит съч., стр. 419-451
[9] Решение № 97/8.02.2013г. по т. д. 196/2011г., I т. о. на ВКС
[10] Така Павлова, М. – Цит. Съч., стр. 97
[11] Решение № 1040/1993г., II г. о. по гр. д. № 382/1993 на ВКС, II г. о.; Решение № 1042/2006 по гр. д. № 768/2005, на ВКС, II г. о. и др.
[12] Кунчев, К., Закон за задълженията и договорите – задължителна съдебна практика. Част II. Недействиттелност на договорите. Представителство. Едностранни волеизявления, Сиби, С., 2015, стр. 234-236
[13] Определение № 398 от 15.03.2011г. по гр. д. № 1140/2010г. IV г. о. на ВКС
[14] Калайджиев, А., Облигационно право – обща част, Сиби, С., 2013, стр. 133
[15] Павлова, М., Цит съч., стр. 467
[16] Таков, К., Цит съч., стр. Стр. 419-451
[17] Голева, П., Търговски сделки, Фенея, С., 2012, стр. 373
[18] Така Стефанов, Ст. Абстрактни ли са менителничните сделки – http://www.sabevandpartners.com/htmls/bg/publication.asp, стр. 11
[19] Решение № 386 от 25.03.2015 г. по гр. д. № 1490 / 2014 г. , IV гр. о. на ВКС
[20] Колева, Ж. – Обезпечителното основание на записа на заповед – Научни трудове на института за държавата и правото, Том VII, С., 2012г., стр. 223
[21] Така Решение № 608 от 12.06.2007 г. по гр. д. № 649/2006 г., II г. о. на ВКС и др.
[22] Решение № 206 от 06.04.2015 г. по т. д. № 3701 / 2013 г. II т. о. на ВКС
[23] Така Решение № 1369 от 3.8.2012 г. по гр. д. № 2005/2012 г. на V състав на Районен съд – Бургас, Определение № 553 от 01.10.2009 г. по ч.т.д. № 519/2009 г., т. к. на ВКС
[24] Определение № 271 от 12.04.2010 г. по гр.д. № 859/2009 г. I т. о. на ВКС
[25] Определение № 308 от 10.05.2013 г. по търг. д. № 735/2012 г. II т. о. на ВКС
[26] Решение № 249 от 02.02.2015 г. по т. д. № 4224/2013 г., т.к. на ВКС
[27] Решение № 131 от 30.08.2017г. по т. д. № 557/2016г., I т. о. на ВКС
[28] Решение № 131 от 30.08.2017г. по т. д. № 557/2016г., I т. о. на ВКС
[29] Така Стефанов, Ст., Цит. Съч., стр. 6
[30] Кунчев, К., Цит. съч., стр. 240
[31] Калайджиев, А., Облигационно право – обща част, Сиби, С., 2013, стр. 134
[32] Таков, К. Цит. Съч., стр. 419-451
[33] Тълкувателно решение № 4/2013г. по тълкл. дело № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС
[34] Така Решение № 88 от 27.05.2013 г. по търг. д. № 374/2012 г. на ВКС
[35] Сталев, Ж. Българско процесуално право, Сиела, С., 2012, стр. 282
[36] Виж Решение от 21.10.2010г. по гр.д.№ 458 / 2010г., на Окръжен съд – Благоевград и Определение № 1380 от 01.11.2011 г. по гр. д. № 567/2011 г. IV г. о. на ВКС
[37] Така Решение № 149/05.11.2010г. по т.д. № 49/2010г. I т. о. на ВКС, Решение № 173/12.01.2011г. по т.д. № 901/2009г. на I т. о. на ВКС, Решение № 119/08.07.2011г. по т.д.№ 1160/10г. на I т. о. на ВКС, Решение № 105/3.07.2012г по т.д. 564/2011г на II т.о. на ВКС, Определение 519 от 28.08.2015г по т.д. 2923/2014г на II т.о. на ВКС и др.
[38] Тълкувателно решение № 4/2013г. на ОСГТК на ВКС
[39] Решение № 17 от 19.02.2015 г. по търг. д. № 3385 / 2013 г. I т. о. на ВКС
[40] Решение № 248/23.01.15 г. по т. д. № 3437/13 г. на І т. о. на ВКС
[41] Така Решение № 38 от 11.09.2015 г. по т. д. № 854/2012 г. на II т. о. на ВКС
Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН Ключови думи: адвокат, запис на заповед, менителница, кауза, обезпечение, абстрактни сделки, доказателствена тежест, обезпечение Статията е публикувана в списание „Правна мисъл“, бр. 3/2017г. Проблем Какво означава кауза на сделката? Елемент ли е тя от съдържанието на облигационното отношение? Самостоятелно […]
Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА,
докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП на БАН
Статията е публикувана в
сп. Търговско и облигационно право, бр. 6/2016г.
Ключови думи: адвокат, търговски дружества, ликвидация, допълнителна ликвидация, заличаване, иск за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство
Търговското дружество престава да същестува като правен субект от момента на заличаването му в търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ). Възможно е в един по-късен момент да бъде открито имущетсво, което е принадлежало на дружеството и не е било разпределено по време на ликвидацията. Поставя се въпросът какъв е пътят на защита на заинтересованите лица – дали да направят искане по чл. 273 ал. 2 Търговския закон (ТЗ) за започване на процедура по така наречената допълнителна ликвидация, или да предявят иск с правно основание чл. 29 ал. 1 Закон за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ) за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство.
Чл. 273 ал. 2 ТЗ предвижда възможността, ако се установи, че са необходими по-нататъшни действия за извършване на ликвидация, след като дружеството вече е заличено от ТРРЮЛНЦ, то по искане на заинтересованите, длъжностното лице към Агенцията по вписванията да назначи досегашния или други ликвидатори.
Цитираната разпоредба е допустима при следните предпоставки: молителят да има качеството на заинтересовано съществуващо лице, да не са уредени всички задължения на дружеството и да бъде открито имущество, което не е разпределено или не е било известно на кредиторите или респективно при освобождаване на суми, заделени за спорни, условни вземания по реда на чл. 272 ал. 3 ТЗ.
Искането по чл. 273 ал. 2 ТЗ се отправя до длъжностното лице по регистрация към Агенцията по вписванията при наличие на открито неразпределено имущество на заличеното търговско дружество и наличие на неудоволетворени вземания. При уважаването на искането дружеството не възстановява правосубектността си, а се назначават досегашните или други ликвидатори единствено с цел да доосъществят действията по ликвидацията: да осребрят новооткритото имущество, да удоволетворят кредиторите и ако след това остане имущество да го разпределят между бившите съдружници, респективно акционери на заличеното дружетсво.
3. Иск иск за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство
Чл. 29 ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ предвижда, че всяко лице, което има правен интерес, както и прокурорът, може да предяви иск за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство.
Изискуемите доказателства за вписване на заличаване на търговец в търговския регистър са следните: наличие на вписана ликвидация, покана до известните кредитори лично, а до всички кредитори чрез обявяване в търговския регистър – чл. 267 ТЗ, начален отчет и баланс – чл. 270 ТЗ, разпределение на имуществото между съдружниците, респ. акционерите – чл.271 ТЗ, доказване изпълнение на защитата на кредиторите – чл. 272 ТЗ и съставяне на окончателен баланс, в който всички задължения са изпълнени, респективно са предоставени обезпечения на кредиторите – чл. 272 ал. 2 и 3 от ТЗ[1]. Ако дружеството бъде заличено, въпреки че някоя от тези предпоставки не е налице, то престава да съществува като правен субект.
За неудоволетворените кредитори в такава хипотеза възниква като средство за защита на техните интереси иск за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписаното обстоятелство по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ. Нищожно е вписването на неподлежащо на вписване обстоятелство, както и
допускане на вписване от длъжностно лице, което не отговаря на изискванията
за валидност. Недопустимо е вписване, което е постановено по искане на
нелегитимирано в регистърното производство лице. Понятието „несъществуващо обстоятелство„, чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ е въвел само по отношение на подлежащите на вписване такива. Вписване на несъществуващо обстоятелство е налице, когато е вписано обстоятелство, което не е възникнало валидно[2].
Искът по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ се предявява пред Окръжния съд по седалището на търговеца. Той е предоставен на разположение на страната, която твърди порок на самото вписване (като охранително производство) или несъществуване на вписаното обстоятелство. Целената правна последица е заличаване на вписаното обстоятелство. По смисъла на този текст, „вписване“ е не само техническата дейност по отразяване на охранителното решение в ТРРЮЛНЦ, а и регистърната дейност на Агенцията по вписванията по допускане на това вписване, представляваща сложен фактически състав, чието заключително действие е отразяването в регистъра.
Щом като някоя от предпоставките за заличаване на търговското дружество не е възникнала валидно, то налице е вписване на несъществуващо обстоятелство. Последица от уважаването на този иск е заличаване на вписаното обстоятелство като заличаването няма обратно действие, а такова за в бъдеще[3]. От датата на заличаване по чл. 14 ЗТРРЛНЦ юридическата правосубектност на дружеството се възстановява.
Според част от съдебната практика и доктрина само след успешно проведен исков процес по чл. 29 ЗТРРРЮЛНЦ за установяване незаконосъобразност на решението, с което е вписано заличаване на дружеството, както и след заличаване на това вписване, биха могли да продължат действията по ликвидацията на дружеството. Т.е. уважаването на иск с правно основание чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ е предпоставка за упражняване на искането по чл. 273 ал. 2 ТЗ[4].Това разбиране не може да бъде споделено.
Назначаването на ликвидатор ad hoc след заличаването на търговското дружество е допустимо при споменатите по-горе предпоставки. То не е обусловено от провеждане на исков процес за установяване незаконосъобразност на решението за вписване, а е свързано единствено с установяването на обстоятелства, които да обосноват преценката за необходимост от извършване на допълнителни действия по ликвидацията. Двете норми – чл. 273 ал. 2 ТЗ и чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ са самостоятелни и отделни възможности, предоставени за защита на заинтересованите лица. Те имат различни фактически състави и различни правни последици.
За разлика от хипотезата на чл. 273 ал. 2 ТЗ, където е допустимо единствено назначаване на ликвидаор, който да извърши действия, обслужващи ликвидационното производство, а не и възстановяване на правосубектността на дружеството, то такъв резултат може да се постигне чрез предявяване на иск с правно основание чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ за установяване на порок на самото заличаване. В този случай искът се предявява срещу заличеното дружество, което възстановява правосубектността си, но само за целите на процеса[5].
В едно същинско исково производство заличеното дружество не би могло да бъде надлежна страна и ако то е единствен ищец или ответник, процесът би бил недопустим и производството по делото би подлежало на прекратяване. В случая обаче не се касае за същински исков процес, а по-скоро за „процес относно процеса“, доколкото искането към съда е за установяване порок на самото заличаване. Т.е. да се установи дали заличаването е извършено валидно и произвело ли е действие.
Заличаването на вписано в ТРРЮЛНЦ обстоятелство по правната си характеристика съставлява подвид на вписването. Заличеното дружество би следвало да бъде конституирано като страна само за нуждите на този процес, т.е. с ограничена правосубектност. Ако в резултат на процеса бъде установен порок при заличаването му – ще бъде възстановено правното му положение преди заличаването. Ако такъв порок не бъде установен, заличаването ще е произвело правно действие от момента на отразяването му в регистъра[6].
4. Извод
От изложеното следва, че приложението на чл. 273 ал. 2 ТЗ не е обусловено от иска по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ. Това са две отделни възможности за защита, които имат различни основания, различно действие и водят до различни правни последици, при тяхното уважаване. Искът по чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ има по-широко приложение, докато новелата на чл. 273 ал. 2 ТЗ касае само тясната хипотеза на дружество, което е заличено след проведена ликвидация, но в този случай, законът не предвижда възстановяване правосубектността на дружеството, а единствено – назначаване на ликвидатор, който да извърши само действия, обслужващи ликвидационното производство. Текстът на закона има предвид извършване на конкретни действия за ликвидацията, които имат остатъчен и довършителен характер.
След като обаче търговското дружество не възстановява правосубектността си при хипотезата на чл. 273 ал. 2 ТЗ се поставя въпросът от името на кого се разпорежда ликвидаторът с новооткритото имущество. Той не е и не може да бъде представител на дружество, което не съществува като правен субект. Въпреки това, извършените от него разпоредителни действия с пропуснато при ликвидацията имущество, ще водят до правоприемство в полза на приобретателя. Последният ще придобива прехвърляното му вещно право, когато това право е съществувало в имуществото на търговското дружество преди заличаването.
Въпреки че страна по сделката е ликвидаторът, правоприемство ще настъпва между търговското дружество и приобретателя. За да се обоснове подобно правоприемство, е необходимо използването на фикция. При настоящата редакция на закона фингирано правоприемство трудно може да се обоснове с разпоредбата на чл. 273 ал. 2 ТЗ. Фикциите се установяват само по нормативен път. Затова de lege ferenda е необходимо включването на изричен текст, който да посочва, че допълнителните действия за ликвидация по чл. 273 ал. 2 ТЗ се извършват от името на ликвидатора, но с правен ефект за имуществото, което е принадлежало на ликвидираното дружество[7].
В този случай ликвидаторът се разпорежда с едно ничие имущество, но волята ще е свързана от закона с настъпването на уговорения между страните вещнопрехвърлителен ефект. В случая след заличаването на дружеството в ликвидация от ТРРЮЛНЦ то престава да съществува като правен субект. При по-нататъшните действия по ликвидацията неговото съществуване следва да се фингира от изрична правна норма, за да може новооткритото имущество, което е принадлежало на дружеството преди заличаването, да премине към неудоволетворените кредитори респективно към бившите съдружници или акционери.
[1] Решение № 764/19.04.2013г. по търг. дело № 249/2013г. на Софийски градски съд
[2] Тълкувателно решение № 1 на ОСГК на ВКС от 6.12.2002г. по тълк. дело №1/2002г.
[3] Пак там
[4] Решение от 17.07.2003г. по ф.д. №1138/1989г. на Софийски градски съд
[5] Решение № 176 от 27.01.2012г. по търг. дело № 3139/2011 г. на Софийски градски съд
[6] Решение № 124 от 26.11.2009г. на ВКС ТК, I т.о. по търг. дело № 152/2009г.
[7] Ставру, Ст. – Разпределяне и придобиване на вещни права след ликвидацията, сп. Търговско и конкуретно право, кн. 3, 2011, стр. 5-15
Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА, докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП на БАН Статията е публикувана в сп. Търговско и облигационно право, бр. 6/2016г. Ключови думи: адвокат, търговски дружества, ликвидация, допълнителна ликвидация, заличаване, иск за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство Проблем Търговското дружество […]
Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА,
докторант по Търговско право към ИДП на БАН
Статията е публикувана в
Списание Търговско и облигационно право, брой № 5/2016г.
Ключови думи: адвокат, търговски дружества, ликвидация, допълнителна ликвидация, заличаване, новооткрито имущество
Търговските дружества по българското право са персонифицирани. Търговският закон изрично предвижда, че те са юридически лица, които възникват като правни субекти от деня на вписването им в търговския регистър. Като правни субекти търговските дружества развиват търговска дейност, носители са на права и задължения, имат самостоятелно имущество, различно от това на техните съдружници респективно акционери. Поради това при тяхното прекратяване е необходимо имуществото им да бъде разпределено, защото то не може да остане в правния мир, без да принадлежи на определен правен субект.
Необходимо е също така поетите задължения да бъдат изпълнени и наличните права да бъдат реализирани, което става посредством производството по ликвидация. Ликвидацията завършва със заличаване от търговския регистър на търговското дружество, с което то престава да съществува като правен субект. Нормата на чл. 273 ал. 2 Търговския закон (ТЗ) предвижда възможност, ако по-късно след приключила ликвидация на търговско дружество, се установи, че са необходими по-нататъшни действия за ликвидацията, длъжностното лице по регистрация към Агенцията по вписванията да назначи по молба на заинтересувания досегашните или други ликвидатори. В настоящата разработка съм изследвала какво точно предвижда цитираната норма от ТЗ – дали допуска възобновяване на един вече заличен субект, какви са предпоставките, при които се прилага, какво е нейното действие.
С изключение на случаите на преобрaзуване по глава 16 ТЗ и на обявяване на търговските дружества в несъстоятелност по правилата на част 4 ТЗ, всяко юридическото лице се заличава след извършване на ликвидация. В тази връзка ликвидацията е извънсъдебно и по правило доброволно производство, което започва в момента на прекратяване на търговското дружество. То има за цел да се ликвидират всички активи и да се погасят всички пасиви като това е условие за неговото заличаване като правен субект в търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ)[1].
Във времето ликвидационното производство може да бъде ограничено между два момента – на прекратяване и на заличаване в ТРРЮЛНЦ. В този отрязък от време се извършва ликвидационното производство. Извършването на ликвидация е обектвно необходимо, защото в хода на своята активна дейност търговското дружество е създало свои имуществени права и задължения към кредиторите си. Законът позволява един правен субект да няма активи, но няма безсубектно имущество. Именно това налага обективно между прекратяването на търговското дружество и ликвидирането на юридическото лице да се изпълнят задълженията и да се премахнат активите.
Главните действащи лица в производството по ликвидация са ликвидаторите на дружеството. Ликвидaторите трябва да обявят прекратяване на дружеството и да поканят кредиторите да предявят вземанията си. До известните кредитори се изпраща писмена и лична покана. Поканата се обявява и в ТРРЮЛНЦ, за да достигне до знанието и на неизвестните кредитори. Правното значение на обявлението и на поканата в ТРРЮЛНЦ е това, че от датата на обявлението започва да тече шест-месечен срок в защита на кредиторите, като до изтичането на този срок законът забранява на ликвидаторите да разпределят имуществото на дружеството между съдружниците.
Защитата на кредиторите се изразява именно в това, че от имуществото в търговското дружество трябва най-напред да се удовлетворят вземанията им. Шест-месечният срок е създаден в полза на неизвестните кредитори, защото ако известен кредитор не предяви вземанията си, то това няма да е в негов ущърб. Това е така защото ликвидаторът е длъжен, ако кредиторът не предяви вземането си да вложи сумата в сметка на негово име. Аргумент от чл. 272 ал. 2 ТЗ. Ако кредиторите са неизвестни за него, той няма как да направи това. За да бъдат удовлетворени последните, трябва да предявят вземанията си пред ликвидатора преди изтичане на шест-месечния срок. Ако вземанията не бъдат предявени до изтичане този срок, забраната за разпределение между съдружниците отпада и ликвидаторите имат право да разпределят останалото имущество на дружеството.
Ликвидаторите трябва да приключат започнатата до прекратяването на дружеството дейност, включително да приключат всички сключени сделки, като съберат вземанията на дружеството по тях и погасят неговите задължения. Те трябва да осребрят непаричните активи на дружеството.
Ако след удовлетворяване на всички кредитори остане чисто имущество, то трябва да се разпредели като ликвидационни дялове. Когато са уредени всички задължения и остатъкът е разпределен, ликвидаторите искат заличаването на дружеството. В момента на заличаването ликвидацията приключва успешно, постигнала е своята крайна цел и дружеството ще прекрати съществуването си като правен субект от момента на вписване на заличаването в ТРРЮЛНЦ. След този момент дружеството престава да съществува. То не е правен субект и поради тази причина вече не може да бъде носител на права и задължения.
Чл. 273 ал. 2 ТЗ предвижда обаче възможността, ако се установи, че са необходими по-нататъшни действия за извършване на ликвидацията, то по искане на заинтересованите, длъжностното лице към Агенцията по вписванията да назначи досегашния или други ликвидатори. И тук се поставя въпросът какво точно допуска тази норма. Дали това означава, че се възстановява едно вече заличено търговско дружество и ако е така няма ли това да създаде несигурност в правния мир? Към настоящия момент липсва по-подробна законова уредба и теоретични трудове по въпроса. Съдебната практика обаче е имала възможност да даде някои отговори.
По-старата съдебна практика приема, че юридическата личност на търговското дружество не се прекратява с вписването на решение за заличаването му. Според Определение № 228 от 14.12.2005 г. на ВКС по гр. д. № 508/2005г., 5-членен състав[2], непредявените и неудовлетворените вземания не се погасяват с приключване на ликвидацията за разлика от производството по несъстоятелност. За да бъде поддържана правосубектността на търговското дружество в ликвидация, дори не е необходимо да съществува неразпределено имущество или неудовлетворено вземане. Достатъчно е да има висящ спор по такъв въпрос. Висящият спор сам по себе си поддържа правосубектността на търговското дружество и след неговото заличаване.
Цитираното определение признава така наречената „поддържана правосубектност“ на заличеното търговско дружество, поради самия факт на наличие на висящ процес относно спорно имущество. Дори е стигнато още по-далеч, като ВКС е приел, че в такъв случай не е необходимо да се иска съгласно чл. 273 ал. 2 ТЗ възобновяване на ликвидацията чрез назначаването на досегашния или друг ликвидатор. Прието е, че самият факт на висящ съдебен спор, образуван по предявен преди заличаването иск срещу дружеството, поддържа неговата правосубектност до приключване на делото.
По-новата съдебна практика е изоставила споделеното виждането като приема становището, че със заличаването на търговското дружество от ТРРЮЛНЦ, то губи своята правосубектност и не би могло да бъде надлежна страна – ищец или ответник, в едно същинско исково производство.[3] Това разбиране следва да бъде споделено, защото внася сигурност в правния мир. Не може след като дружеството е заличено, то да бъде страна в процес. Ако допуснем това, то вписването в ТРРЮЛНЦ ще изгуби своето оповестително и защитно действие. Това действие се проявява спрямо третите добросъвестни лица, които се информират за подлежащите на вписване факти само чрез търговския регистър. За тях вписаното обстоятелство е такова, каквото е вписано, дори обстоятелство да не съществува в действителност. И обратно – невписаните обстоятелства се смятат за третите добросъвестни лица несъществуващи[4].
Нормата на чл. 273 ал. 2 ТЗ или така наречената допълнителна ликвидация е допустима при следните предпоставки: молителят да има качеството на заинтересовано съществуващо лице, да не са уредени всички задължения на дружеството и да бъде открито имущество, което не е разпределено или не е било известно на кредиторите[5] или респективно при освобождаване на суми, заделени за спорни, условни вземания по реда на чл. 272 ал. 3 ТЗ.[6] Има се предвид хипотеза, при която в един по-късен момент след заличаването се открие неразпределено имущество, което налага възобновяване на производството по ликвидацията и назначаване на ликвидатори, които да извършат необходимите действия за доосъществяване на ликвидационните цели.[7]
В неразпределеното имущество се включват новооткрито имущество, т. е. имуществото, което не е било известно на ликвидатора по време на производството по ликвидация, поради което не е било включено в разпределението; пропуснато имущество, т. е. имуществото, което макар и да е било известно на ликвидатора, не е било разпределено и е извършено заличаване на търговското дружество; освободено имуществопри евентуалното освобождаване на имущество, заделено по чл. 272 ал. 3 ТЗ като обезпечение на спорни задължения на търговското дружество.
В доктрината се среща и терминът „новопридобито“ имущество. Има се предвид такова, което е било предмет на съдебен спор по предявен от името на търговското дружество конститутивен иск, чието уважаване е свързано с придобиване или възстановяване на определено вещно право в полза на ищеца. Такива са например: искът по чл. 19 ал. 3 от ЗЗД – за обявяване на окончателен договор, по който търговското дружество се явява преобретател; искът по чл. 33 ал. 3 ЗС – за изкупуване на продадена идеална част от недвижим имот, в съсобствеността върху който участва търговското дружество; искът по чл. 32 ЗЗД – за унищожаване на вещнопрехвърлителен договор, по който търговското дружество е участвало като праводател и други.
Също така под новопридобито имущество се разбира такова чието придобиване от търговското дружество е поставено в зависимост от настъпването на отлагателно условие или начален срок, настъпили след заличаването. В тези хипотези обаче придобиването няма как да възникне, тъй като правоотношението, по което е било уговорено, няма да съществува, поради заличаване на едната страна по правоотношението. Изход от това някои автори виждат в запазване на правосубектността на търговското дружество, като предлагат законодателят изрично да предвиди, че при наличието на висящ спор относно имущество, производството по ликвидация се спира, а заличаването от ТРРЮЛНЦ се извършва едва след приключване на съдебния спор и евентуалното разпределене на новопридобитото имущество[8].
Според мен такава изрична норма не е необходима. Едно от основните задължения на ликвидатора, предвидени в чл. 268 ТЗ, е да събере вземанията на дружеството. Това включва и задължението му да довърши започналите съдебни производства, по които е страна търговското дружество. Затова едва след приключване на съдебните производства, относно спорно имущество и след разпределението на това имущество, ликвидаторът подава заявление за заличаване на търговското дружество.
Активно легитимиран да подаде молба е всеки заинтересуван. Това са най-вече кредиторите на заличеното дружество, които имат интерес за събиране на установеното свое вземане към дружеството, както и бившите съдружници респективно акционери, които имат интерес да получат ликвидационен дял от новооткритото имущество. Молбата се подава до Агенцията по вписванията към министъра на правосъдието, която е оправомощена да постановява и отказва вписвания по постъпилите след 01.01.2008 г. заявления, включително такива относно обстоятелства по чл. 273 ал. 2 ТЗ.
В този смисъл е и изричната разпоредба на чл. 273 ал. 2 ТЗ в действащата след изменението от ДВ бр.38/2006 г. нейна редакция, в която изразът „съдът“ е заменен с „длъжностното лице по регистрацията към Агенцията по вписванията“. Приложимост на съществувалия до 01.01.2008 г. съдебен ред за вписване в търговския регистър, респ. компетентност на съда да се произнесе по вписването на заявени обстоятелства, е предвидена в § 6 от ПЗР на Закона за търговския регистър (ЗТР) единствено за регистърните производства, започнали преди 01.01.2008 г. и неприключени към датата на влизане на ЗТР в сила.[9]
Процедурата по чл. 273 ал. 2 ТЗ по естеството си съставлява назначение ad hoc на временен ликвидатор, който да извърши необходими действия, обслужващи само ликвидацията. Възобновяването на това основание и по този ред не означава възобновяване дейността на дружеството (то си остава заличено), още по-малко на органите му. Ще следва да се отбележи, че възобновяване на дейността, дори в рамките на същинското ликвидационно производство преди заличаването е възможно само в хипотезата на чл. 274 ТЗ – ако не е започнало разпределение на имуществото. В този случай, органите на дружеството разполагат с ограничената компетентност да вземат решение за възобновяване на дейността му.
Както е имал случай да се произнесе ВКС, с прекратяване на дружество се прекратява и дейността на органите му. Дейността на ликвидатора не е заместваща дейността на органите на дружеството, а е насочена само към обслужване на ликвидационното производство – чл. 267 – 273 ал. 1 ТЗ. Само в хипотезата на чл. 274 ТЗ органът общо събрание би могъл да възобнови дейността си и то само за вземане на решение за възобновяване на дружеството.
Т.е. по отношение на възможността за възобновяване, законодателят е поставил ограничителен срок – до започване на разпределението на имуществото в рамките на същинското ликвидационно производство – преди неговото заличаване. Възобновяване на дейността след заличаването от ТРРЮЛНЦ е невъзможно и ако такова решение бъде взето – то не поражда правно действие, доколкото липсва правен субект, чиято дейност да бъде възобновена. Прекратени са и същинските членствени правоотношения. Законодателят изрично е предвидил, че на съдружниците респ. акционерите принадлежи само правото да получат при разпределението съответстваща на дружественото им участие част от имуществото, ако такова е останало след удовлетворяване на кредиторите.[10]
Следователно след заличаването на едно търговско дружество от ТРРЮЛНЦ то престава да съществува като правен субект и не извършва търговска дейност. Тази негова дейност не може да бъде възстановена, както и неговата правосубектност. Дружеството не може да бъде надлежна страна в съдебен процес. Единствената възможност, която законът допуска, е длъжностното лице към Агенцията по вписванията да назначи ликвидатор, който да извърши по-нататъшни действи по ликвидацията – чл. 267-273 ТЗ.
Законодателят не е предвидил в какъв период от време след приключване на ликвидацията може да се направи искането по чл. 273 ал. 2 ТЗ. Затова то може да се направи безсрочно. Струва ми се, че този срок е неоправдано дълъг и внася несигурност в правната действителност. Необходимо е в ТЗ изрично да се предвиди в какъв срок може да се упражни това право. Според чл. 744 ал. 1 ТЗ възобновяване на производството по несъстоятелност е възможно в едногодишен срок от прекратяването му. Намирам, че е удачно поради сходството между институтите и с оглед принципите на бързина и сигурност в търговския оборот, срокът до който може да се направи искане за допълнителна ликвидация, да е една година от заличаването на дружеството в търговския регистър.
Не е законово уредено кои кредитори на търговското дружество ще могат да подават молба за назначаване на ликвидатор по реда на чл. 273 ал. 2 ТЗ. Търговците при сключване на техните сделки и изпълняване на техните задължения са обвързани от една по-голяма грижа – грижата на добрия търговец. Тази по-висока степен на дължимата грижа предполага професионализъм, включващ своевременно следене на състоянието на своите длъжници и предявяване на вземанията в шест-месечния срок от обнародване на поканата в ТРРЮЛНЦ при започнала ликвидация. Според мен активно легитимирани да направят искане по чл. 273 ал. 2 ТЗ следва да са само кредиторите, предявили вземанията си в шест-месечния срок от обнародване в ТРРЮЛНЦ на поканата по чл. 267 ТЗ.
Не отговаря на принципите за сигурност и бързина в търговския оборот да позволим на кредитор, който не се е погрижил за своите интереси своевременно, да иска назначаване на ликвидатор след заличаването на търговското дружество. Такъв кредитор се е дезинтересирал от своето вземане. Законът в много случаи свързва дезинтересоваността с неблагоприятни правни последици за съответната страна.
Удачно ще е и в този случай кредиторите, които не са предявили вземанията си в предоставения законов срок, да се лишат от възможността да ги предявят в последствие след заличаването на дружеството. Затова според мен нормата на чл. 273 ал. 2 ТЗ не е приложима по отношение на тези кредитори. За тях шест-месечният срок от обнародване на поканата в ТРРЮЛНЦ е преклузивен и след него те не могат да удоволетворят вземанията си. Тъй като вземането на последните не е било известно, то след надлежното приключване на ликвидацията, правото им на удоволетворяване се погасява поради прекратяване на едната страна по правоотношението без да е налице универсално или сингуларно правоприемство.
Друг е въпросът, ако ликвидаторът умишлено не е включил в заключителния ликвидационен баланс определени предявени от кредиторите на дружеството вземания и въпреки наличието на такива дружеството е заличено. В тези случаи кредиторите на дружеството не са бездействали. Те са предявили вземанията си в срок и за ликвидатора е възникнало задължение да вложи в банка сумата за кредитор с известно вземане, чиято изискуемост не е настъпила или отлагателното условие за неговото възникване не е настъпило (чл. 272 ал. 2 ТЗ). За ликвидатора също така възниква задължение да предостави обезпечения на кредиторите със спорни вземания (чл. 272 ал. 3 ТЗ).
Ако ликвидаторът не е извършил цитираните действия, въпреки знанието за наличие на предпоставките за тях, то следва да се предостави защита на засегнатите кредитори. Техните вземания са останали неудоволетворени поради недобросъвестността на ликвидатора. Именно в такава хипотеза според мен е допустима нормата на чл. 273 ал. 2 ТЗ. Тя ще защити интерсите на кредиторите като допусне длъжностното лице по регистрация към Агенцията по вписванията да назначи досегашните или други ликвидатори за извършване на по-натътъшни действия по ликвидацията. А именно: осребряване на новооткрито имуществото, изпълнение на задължения към кредиторите и разпределение на останалото имущество.
Законът не е уредил кои кредитори ще се ползват от неразпределеното имущество – дали само този подал молбата по чл. 273 ал. 2 ТЗ или всички кредитори на дружеството. Поставя се въпросът дали назначеният ликвидатор има право да удоволетворява вземанията и на други кредитори, чиито вземания също са били неудоволетворени, въпреки тяхната добросъвестност и изправност. На този въпрос според мен следва да се отговори положително. В противен случай биха се създали предпоставки за злоупотреби и за заобикаляне на някои кредитори за сметка на други.
Възможна е хипотеза, при която така да се удоволетвори хирографарен кредитор на дружеството, защото той е направил искането по чл. 273 ал. 2, а привилигированият кредитор да остане неудоволетворен. Затова действието на допълнителната ликвидация по мое мнение трябва да се разпростре върху всички вземания на кредиторите, които не са били удоволетворени по време на ликвидацията, а не само по отношение на вземанията на кредитора, поискал назначаването на ликвидатор след заличаването на търговското дружество.
Като извод от настоящата разработка следва да се подчертае, че законовата уредба на допълнителната ликвидация от една единствена алинея в ТЗ е крайно недостатъчна. Законодателят трябва да включи в ТЗ de lege ferenda изрична правна уредба, в която да определи предпоставките и действието на допълнителната ликвидация по чл. 273 ал. 2, тъй като въпреки наличието на задължителна съдебна практика все още се срещат решения, които признават „поддържана правосубектност“ на заличеното търговско дружество[11]. Предпоставките са молителят да има качество съществуващо заинтересовано лице, да не са уредени всички задължения на едно вече заличено дружество и да бъде открито имущество, което не е разпределено.
Трябва да бъдат законодателно закрепени последиците като се посочи, че уважаването на искането от чл. 273 ал. 2 от ТЗ не възстановява правосубектността на заличеното търговско дружество. Трябва също така да се определи от чие име действа ликвидаторът, кой заплаща неговото възнаграждение, на кой принадлежи новоткритото имущество. Необходимо е включването на изричен текст, който да посочва, че допълнителните действия за ликвидацията по чл. 273 ал. 2 ТЗ се извършват от името на ликвидатора, но с правен ефект за имущество, което е принадлежало на ликвидираното дружество. Нужно е също така да се определи и срок, в който това право може да бъде упражнено.
Според мен с оглед на принципите на търговското право за истинност, публичност, сигурност и бързина на търговския оборот този срок следва да е една година от заличаване на дружеството в ТРРЮЛНЦ. Трябва също така да се предвиди, че възможността предвидена в чл. 273 ал. 2 не принадлежи на всички кредитори на търговското дружетво, а само на тези които своевременно са предявили вземанията си в шест-месечния срок от обявяването на поканата до кредиторите по чл. 267 ТЗ в ТРРЮЛНЦ. Кредиторите, които са се дезинтересирали от своите права в рамките на предвидения законов срок, следва да бъдат лишени от въможността да ги реализират чрез допълнителната ликвидация, която по същетсвото си представлява едно извънредно средство за защита.
За да има изчерпателност на уредбата на този институт, следва да се определи кои кредитори ще могат да участват в разпределението на имуществото, открито след заличаването. Това следва да са всички кредитори, чиито вземания не са били удоволетворени по време на ликвидацията, а не само кредиторът подал молбата до длъжностното лице към Агенцията по вписванията с искане за назначаване на ликвидатор.
Според мен е удачно тези промени да станат по законодателен път и тяхното систематично място е в глава 17 ТЗ, която е посветена на ликвидацията.
[1] Вж. Таджер, В., Герджиков, О. Капиталови търговски дружества, Труд и право, 2011; Бобатинов, М. Ликвидация на търговските дружества. Пазар и право, 2004 г., № 5, с. 5; Антонова, А. Ликвидация на търговски дружества. С., 2009; Григоров, Гр. Учебник: Търговско право. Кратък курс, С., 2013
[2] „Търговско и конкуретно право“ бр. 4/2007г. стр. 22
[3] Решение № 124 от 26.11.2009г. по т.д. №152-2009г. на ВКС, I т.о.; Определение № 547 от 12.07.2010г. по т.д. № 318/2010г. т. к., II, т. о. на ВКС и др.
[4] Така Голева, П. Търговско право – обща част, Апис, 2014, С.
[5] Решение № 237 от 31.05.2013г. по гр. дело № 398/2013г. на Окръжен съд – Враца
[6] Решение № 430 от 14.09.2011г. по т.д. № 851/2011г. на Апелативен съд – Пловдив
[7] Решение от 08.12.2003г. на САС по ф.д.№1842/2003г., Гражданска колегия, III състав
[8]Ставру, Ст. – Разпределяне и придобиване на вещни права след ликвидацията, сп. Търговско и конкуретно право, кн. 3, 2011, стр. 5-15
[9] Определение № 347 от 27.05.2011г. по търг. дело № 1063/2010г. на ВКС
[10] Решение № 2 от 17.02.2010г. по търг. дело № 401/2009г. на ВКС
[11] Така Определение № 1499/08.08.2011г. по в.г.д. № 2245/2011г. на Софийски апелативен съд, г. к.
Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА, докторант по Търговско право към ИДП на БАН Статията е публикувана в Списание Търговско и облигационно право, брой № 5/2016г. Ключови думи: адвокат, търговски дружества, ликвидация, допълнителна ликвидация, заличаване, новооткрито имущество Проблем Търговските дружества по българското право са персонифицирани. Търговският закон изрично предвижда, че те са юридически лица, които […]
Ключови думи: адвокат, Пловдив, търговски дружества, дружествени спорове, арбитраж, арбитражна клауза, имуществени спорове, търговски арбитраж
доктор по Търговско/Стопанско право към ИДП на БАН
Арбитражът е изключение от държавното правосъдие по граждански дела. Страните по граждански спор могат да решат по взаимно съгласие да отнесат пред арбитраж техен бъдещ или вече възникнал правен спор. Основните преимуществата на арбитражното производство пред държавното правораздаване са, че страните могат сами да изберат арбитър или арбитражен състав, който да разгледа спора. Производството е едноинстанционно и приключва бързо, заразлика от производството пред държавните съдилища, където същото може да продължи години. Производството е гъвкаво и конфиденциално, а арбитражното решение е окончателно. От друга страна именно невъзможността за обжалване е недостатък при постановено неправилно решение. В тази връзка страните много добре трябва да направят своята преценка дали да отнесат спора за решаване пред арбитраж.
В практиката най-често търговците, които са професионалисти и имат повече знания и умения от нетърговците при извършване на дейността си по занятие, отнасят споровете си за решаване пред арбитраж.
И докато е безспорно, че арбитражът е допустим при решаване на спорове, породени от търговски сделки, то не до там безспорен е въпросът дали арбитражът е допустим в дружественото право за решаване на спорове, възникнали във връзка с участие в търговско дружество или така наречените дружествени спорове. Дори арбитражният съд с най-дългогодишна история в България – този при Българска търговско-промишлена палата (БТПП), няма практика по разрешаване на спорове по смисъла на чл. 365, т. 3 ГПК[1] (спорове във връзка с участие в търговско дружество или друго юридическо лице – търговец, както и за недопустимост или нищожност на вписването и за несъществуване на обстоятелство, вписано в търговския регистър и регистъра за юридическите лица с нестопанска цел).
Настоящото изследване цели да отговори на въпросите кои спорове, възникнали на плоскостта на дружественото право, могат да бъдат отнесени за решаване пред арбитраж и дали е допустимо между съдружниците респективно акционерите, търговското дружество и лицата, избрани за членове на неговите управителни органи да се сключи арбитражно споразумение респективно арбитражна клауза да се включи в дружествения договор или устав на дружеството.
В Германия всеки трети арбитражен спор е свързaн с корпоративни спорове, като са голям брой дружествените договори и устави на търговски обединения, съдържащи арбитражна клауза[2].
В немската доктрина и съдебна практика е прието, че спорове между съдружници респ. между съдружниците и дружеството, които са имуществени са арбитрируеми. Също така е допустимо такива спорове без материален интерес да бъдат отнесени за решаване пред арбитраж, стига страните да постигнат валидно споразумение в този смисъл.
Докато в България се приема, че спорове във връзка с отмяна на решенията на общите събрания на капиталовите дружества са неарбитрируеми[3], то в Германия този въпрос е дискусионен.
Вземането на решение от общото събрание на капиталово дружество е действие, в което участват много страни. Според Федералния съд на Германия решенията, постановени в арбитражни производства, не дават възможност за участие на всички съдружници в арбитражното производство и решенията по арбитражни производства нямат ефекта на сила на пресъдено нещо на съдебното решение. В съдебното производство са осигурени механизми за призоваване и за участие на трети лица, докато такива механизми не са уредени в арбитражното производство.
За да се мисли за допустимост на арбитража при такива спорове, в арбитражната клауза трябва да е предвидена възможност за участие на всички съдружници в арбитражното производство. Споразумението трябва да съдържа възможност съдружниците респ. акционерите да вземат участие в процеса и да се присъединят към страната на ищеца или ответника.
По правило арбитражното решение има сила на пресъдено нещо само между страните по арбитражното споразумение, а за да се приложи арбитражът към спорове за отмяна на решения на общи събрания е необходимо решението да има сила на пресъдено нещо спрямо всички съдружници респ. акционери. В противен случай би се стигнало до ситуация, в която е възможно да има арбитражно решение само за един съдружник, което да противоречи на съдебно решение, което има действие спрямо всички съдружници. Или с други думи казано може да се стигне до ситуация за един от съдружниците решението да е действително, а за другите – недействително. Такова положение е недопустимо и би застрашило правната сигурност и търговския оборот.
В тази връзка, за да се мисли за арбитрируемост на спорове за валидността на решения на общите събрания на търговски дружества, арбитражната клауза трябва да предвижда процедура за информиране на всички съдружници респ. акционери в дружеството и възможност за тяхното участие в избора на арбитри. Трябва да се предвиди възможност за пресъединяване на съдружниците и акционерите към страната на ищеца или на ответника и да се уреди ефект на решението спрямо всички съдружници и акционери, подобен на силата на пресъдено нещо при съдебното решение.
В крайна сметка според Федералния съд на Германия допустимостта на арбитража по спорове за действителността на решенията на общите събрания зависи от това как е формулирана арбитражната клауза. Ако клаузата отговаря на споменатите по-горе изисквания, спорове за валидността на решенията на общо събрание могат да бъдат арбитрируеми[4].
Седемдесет и осем държави в общо сто и девет юрисдикции в света са приели в своето вътрешно законодателство арбитражни закони, основани на Закона-модел на УНСИТРАЛ за международния търговски арбитраж (1985г.) с последващи изменения от 2006г[5]. В Закона-модел понятието търговски арбитраж е определено под линия по следния начин: Терминът „търговски“ следва да бъде тълкуван широко, за да обхване въпросите, произтичащи от всички отношения с търговски характер, независимо дали са договорни или не. Взаимоотношения с търговски характер включват, но не се ограничават до следните сделки: всяка търговска сделка за доставка или замяна на стоки или услуги; за разпространение; търговско представителство или посредничество; факторинг; лизинг; строителство; консултантски услуги; инженерни услуги; лицензиране; инвестиции; финансиране; банкиране; застраховане; договори за аренда или концесия; съвместно предприятие и други форми на промишлено или търговско сътрудничество; превоз на стоки или пътници по въздух, море, железопътен или автомобилен транспорт.
От примерното изброяване в закона-модел е видно, че предмет на арбитраж са имуществени спорове по търговски сделки, като не са изключени и спорове, породени във връзка с различните форми на търговско сдружаване.
На национално ниво Законът за международния търговски арбитраж (ЗМТА) също е базиран на Закона-модел на УНСИТРАЛ.
Безспорно предмет на арбитраж могат да са не само граждански, но и търговски дела, което налага тяхното дефиниране. Различието между гражданските и търговските сделки се състои в предмета и субекта. При последните субектът е търговец и те са насочени към обслужване на търговския оборот и задоволяване на интересите на търговците, т.е. на лица, които по занятие извършват стопанска дейност.
В чл. 365 ГПК е предвидено кои искове се разглеждат по реда на тази глава от окръжния съд като първа инстанция. Чрез нормата на чл. 365 ГПК, указваща кои от исковете подлежат на разглеждане по установените в Глава тридесет и втора „Производство по търговски спорове“ процесуални правила, е даден отговор и на въпроса кои спорове са „търговски„[6].
За понятието „търговско дело“ липсва легална дефиниция в закона. Критерият за „търговско дело“ е по-широк от преценката на понятието „търговска сделка“ и „търговски спор“ по смисъла на чл. 365, т. 1 – т. 5 ГПК.
Освен изрично изброените в чл. 365 ГПК хипотези, търговски дела са още: производството по чл. 517 ГПК[7], спорове във връзка с управление на търговско дружество[8], реализирането на имуществената отговорност на управителя за причинени на дружеството вреди по реда на чл. 145 Търговския закон (ТЗ), последиците от неизпълнението на договор за възлагане на управление на АД по чл. 244, ал. 7 ТЗ, респ. по чл. 141, ал. 7 ТЗ /за дружествата с ограничена отговорност/, включително и уреждането на произтичащите от неизпълнението им отношения на страните по тях [9] и други.
Като изходим от гореизложеното и от определението дадено в Закона-модел на УНСИТРАЛ за международния търговски арбитраж трябва да приемем, че търговски дела са всички отношения с търговски характер, насочени към обслужване на търговския оборот и задоволяване на интересите на търговците – както търговските сделки, така и правоотношенията, възникващи на плоскостта на дружественото право, така и всички правоотношения, породени и отнасящи се до търговски сделки по смисъла на чл. 286 ТЗ[10] или до правоотношения, породени или отнасящи се до дружественото право.
В настоящото изложение ще изследвам кои от така дефинираните търговски дела, свързани с дружественото право, са арбитрируеми и кои не са.
Споровете, които могат да бъдат отнесени за решаване до арбитраж, са арбитрируеми – това са всички имуществени спорове освен тези, които са изключени с императивната разпоредба на чл. 19, ал. 1 ГПК. Поначало арбитрируемостта на спора се свързва с неговия предмет. Тъй като е изключение от държавното правосъдие по граждански дела, арбитражът може да има за предмет само имуществени граждански спорове, като от неговия обсег са изключени споровете за вещни права или владение върху недвижим имот, издръжка или права по трудово правоотношение[11], както и спорове, по които една от страните е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите. Имуществени са споровете, които се отнасят до права, оценими в пари. Арбитраж е недопустим по граждански дела, които са неимуществени – дела за осиновяване, прекратяване на брака и други, както и по наказателни и административни дела.
Не могат да бъда предмет на арбитраж имуществени респ. неимуществени спорове по дела, които по силата на изрична разпоредба могат да бъдат започнати само от прокурора или в чието разглеждане трябва да участва прокурор[12]. Такива са например споровете: по чл. 70, ал. 2 ТЗ за недействителност на учредено дружество; по чл. 155, т. 2 и т. 3 ТЗ – за прекратяване на ООД поради незаконен предмет и поради обстоятелството, че дружеството няма управител в продължение на 3 месеца; по чл. 252, т. 4 ТЗ – за прекратяване на АД поради преследване на забранени от закона цели.
Според доктрината имущественото право, предмет на спора, трябва да бъде в разпоредителната власт на неговия носител – относно него да може да се направи спогодба[13].
Макар да не е изрично посочено в чл. 19, ал. 1 ГПК неарбитрируеми са и спорове с предмет действителност на юридическо лице, спорове във връзка с регистрация на юридически лица, прекратяване на търговски дружества или други юридически лица, действителността на решения на техните органи (искове по чл. 74 ТЗ)[14], тъй като тези обстоятелства подлежат на вписване в Търговския регистър и регистъра за юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ), а това вписване се осъществява по императивен път, уреден в Закона за търговския регистър и регистъра за юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ) и в ТЗ[15].
Не на последно място страните трябва да възложат бъдещия или вече възникнал спор на избрана от тях арбитражна институция или на арбитраж ad hoc чрез арбитражно споразумение или арбитражна клауза в материалноправен договор, които трябва да са сключени в писмена форма, която е условие за валидност (чл. 7, ал. 2 ЗМТА)[16].
Споровете, които са неарбитрируеми съгласно българското вътрешно законодателство, могат да се сравнят с делата, които попадат в изключителната компетентност на държавните съдилища съобразно чл. 24 от Регламент 1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 г. относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламент 1215/2012г.).
Според цитирания член съдилищата на държава членка притежават изключителна компетентност независимо от местоживеенето на страните по дела: които имат за предмет вещни права върху недвижим имот или договор за наем на недвижим имот; които имат за предмет действителността на създаването, недействителността или прекратяването на търговски дружества или други юридически лица или сдружения на физически или юридически лица, или действителността на решения на техните органи; които имат за предмет действителността на вписванията в публични регистри; във връзка с регистрацията или действителността на патенти, търговски марки, дизайни или други подобни права, за които се изисква да бъдат депозирани или регистрирани, независимо дали за това е предявен иск или насрещен иск и по дела във връзка с изпълнението на съдебни решения.
Видно е, че въпреки, че няма пълно съответствие между неарбитрируемите спорове и споровете, по които изключителна компетентност е предоставена на съдилищата, законодателната логика при уреждането на двата института е еднаква[17]. В тази връзка правилата на Регламент 1215/2012г. по отношение на изключителната компетентност могат да бъдат използвани като отправна точка при изследването на допустимостта на арбитража по дружествени спорове.
5.1. Общи предпоставки
В България дружественото право не е обособено като самостоятелен клон на правото, както е например във Великобритания, САЩ, Австралия, Нидерландия и други държави[18]. Но под дружествено право следва да се разбира правните норми, които уреждат правното положение на търговците – общите институти, отнасящи се до всички търговци (продажба на търговско предприятие, търговско представителство, вписване в ТРРЮЛНЦ и др.), както и институтите, уреждащи отделните видове търговци – еднолични търговци, търговски дружества (СД, КД, ООД, АД, КДА), кооперации.
По своята същност споровете, които възникват на плоскостта на дружественото право (дружествени спорове) са търговски спорове – спорове за отмяна на решения на общо събрание; за недействителност на учредено търговско дружество; за вземания на съдружниците респ. акционерите за дивиденти, ликвидационни дялове, допълнителни парични вноски и други права на съдружниците/акционерите; за прекратяване на дружество; спорове, свързани с управлението на търговско дружество; спорове, свързани с участие в търговско дружество или в друго юридическо лице-търговец, както и за установяване недопустимост или нищожност на вписването и за несъществуване на обстоятелство, вписано в ТРРЮЛНЦ и други. Разликата между дружествените спорове и тези, които произтичат от търговски сделки, е че дружествените спорове са предимно с неимуществен характер, а вторите са с преобладаващо имуществен характер[19].
С оглед на това, че арбитрируеми са само имуществени спорове, то всички неимуществени дружествени спорове са неарбитрируеми. Съобразно този критерий, не могат да бъдат отнесени за решаване пред арбитраж спорове: за недействителност на учредено търговско дружество; за прекратяване на дружество; за установяване недопустимост или нищожност на вписването и за несъществуване на обстоятелство, вписано в ТРРЮЛНЦ (чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ); за защита на неимуществените права на съдружниците респ. акционерите в капиталово търговско дружество, освен ако нямат конкретен материален интерес и други.
Не всички имуществени спорове, породени на плоскостта на дружественото право, са арбитрируеми. С оглед на обществения интерес не са арбитрируеми тези спорове, които по силата на изрична норма могат да започнат по иск на прокурора – по чл. 70, ал. 2 ТЗ за недействителност на учредено дружество; по чл. 155, т. 2 и т. 3 ТЗ – за прекратяване на ООД поради незаконен предмет и поради обстоятелството, че дружеството няма управител в продължение на 3 месеца; по чл. 252, т. 4 ТЗ – за прекратяване на АД поради преследване на забранени от закона цели.
Отново с оглед на обществения интерес и императивната законова уредба не са арбитрируеми дружествените спорове, които са свързани с вписване в ТРРЮЛНЦ, като например: спорове във връзка с регистрацията на юридически лица, прекратяване на търговски дружества или други юридически лица, спорове с предмет действителност на юридическо лице, действителността на решенията на техните органи, които подлежат на вписване, и други. Тук аргумент може да се изведе и от правилото на чл. 24 от Регламент 1215/2012г., който предвижда, че изключително компетентни по дела, които имат за предмет действителността на вписване в публични регистри са съдилищата на държавата, в която се води регистърът.
Не са арбитрируеми искове, свързани с несъстоятелността на търговеца, включително тези за попълване масата на несъстоятелността и установителните искове на кредиторите. Това следва от обстоятелствата, че производството по несъстоятелност е универсално, а не индивидуално и в него трябва да участват всички кредитори на длъжника, с императивна правна норма е уреден компетентният съд – окръжният съд по седалище на дружеството, а и по-голяма част от съдебните решения, постановявани в производството по несъстоятелност подлежат на вписване (чл. 622 и 624 ТЗ). В случай, че арбитражно производство с предмет имуществено вземане на кредитор на несъстоятелността е образувано преди откриването на производството по несъстоятелност, то може да продължи само, ако вземането на кредитора не бъде прието в одобрения от съда списък на приетите вземания.
Следва да разграничим имуществените дружествени спорове, по които обстоятелствата не подлежат на вписване в ТРРЮЛНЦ и които не могат да започнат по иск на прокурора, на четири групи в зависимост от това кои са страни по спорното правоотношение:
5.2. Спорове между съдружници респективно акционери в търговско дружество
Такива правоотношения могат да възникнат по повод подготвителен договор за учредяване на дружество (чл. 66 ТЗ) и по повод договори между съдружници респ. акционери, в които те помежду си уговарят различни права и задължения, като например участието им в управителните органи на дружество, прехвърляне на дружествени дялове респ. акции, задължения всяка от страните да подкрепи предложенията на другата страна при формирането на състава на органите, задължения да се гласува по определен начин в общото събрание и други. Касае се до частноправни споразумения, засягащи както общите и еднопосочни задължения на страните, така и насрещните им задължения.
Принципната възможност да се сключи такова съглашение и неговата валидност не би могла да поставя под съмнение. При това тази възможност не е ограничена само до случаите, когато учредителите на едно дружество уговарят предварителните си действия по неговото учредяване, уреждайки принципите на неговото функциониране, участието си в управлението му и т. н. Същата възможност е налице и в условията на съществуващо дружество, особено когато то търпи сериозни реконструкции – увеличаване на капитал, включване на нов или нови съдружници или акционери, промяна в мажоритарното участие, преобразуване.
Уговарянето на условията, при които в тези случаи съдружниците респ. акционерите ще си сътрудничат и което е по-важно ще дължат един спрямо друг определени действия, е широко разпространена практика под формата на т.нар. shareholders’ agreement, получила разпространение и у нас. Често срещан елемент от съдържанието на тези съглашения е уговарянето на начина, по който съдружниците респ. акционерите – страни по тях, ще гласуват в органите на дружеството. Подобни уговорки не са забранени в нашето законодателство и се приемат за валидни. Правата и задълженията, възникващи между страните, ще бъдат свързани само с отговорност помежду им, а не и за дружеството[20].
По принцип в дружествения договор/устав на дружеството се уреждат членствените права и задължения между съдружниците респ. акционерите и дружеството, а не между съдружниците. Ако обаче в дружествения договор са включени права и задължения между съдружниците, те ще произведат съответното действие. С оглед на това е допустимо съдружниците респ. акционерите да поемат права и задължения помежду си с дружествения договор и устава, както и да уговорят, че спорът между тях по повод на тези права и задължения ще бъде отнесен за решаване пред арбитраж в случай на неизпълнение.
Спорове, породени от неизпълнение на подготвителен договор за учредяване на дружество, безспорно са имуществени, тъй като по силата на самия закон (чл. 66, in fine ТЗ) при неизпълнение на задължения по такъв договор страните отговарят за причинените вреди – търси се имуществено обезщетение, а не реално изпълнение. Спорове между съдружници/акционери по повод такъв договор са арбитрируеми.
За да бъдат арбитрируеми дружествени спорове, възникнали по повод на договори, сключени в условията на съществуващо дружество, е необходимо те да са имуществени. Такива ще са споровете например, когато се претендира неустойка или обезщетение за причинени вреди от неизпълнение на договорни задължения. В този случай спорът може да бъде решен от арбитраж. Няма да са арбитрируеми обаче претенции, насочени към реално изпълнение на задълженията по такъв договор, които са неимуществени.
5.3. Спорове между съдружници/акционери и търговското дружество
Чл.7 ЗМТА съдържа легална дефиниция на арбитражно споразумение и изискванията, на които то следва да отговаря. В правната теория и съдебна практика се приема, че арбитражното споразумение е особен вид процесуален договор, насочен към уреждане на процесуални, а не на материалноправни отношения между страните. За да е действително арбитражното споразумение трябва да е сключено в писмена форма. Условие за неговата действителност е да е сключено от лица, имащи право по закон или по пълномощие да изразяват волята на страните по договора. При сключване на договор от търговци – юридически лица, волеизявлението се прави от представителя по закон – управител, изпълнителен директор или упълномощено от тях лице[21].
Безспорно, ако е налице писмено арбитражно споразумение респ. клауза, сключена между представителя на търговското дружество и отделните съдружници или акционери, ще е допустимо имуществен спор между дружеството и отделния съдружник или акционер да бъде отнесен за разглеждане пред арбитраж.
По-често в практика се е наложило включване на арбитражна клауза в дружествения договор респ. устав на дружеството. Дружественият договор респ. уставът се приема на учредително събрание от учредители. За представител на дружеството може да бъде избрано и овластено лице, което не е съдружник или акционер, и в тази връзка изобщо не е подписвало дружествения договор/устав. Тук се поставя въпросът – допустимо ли е чрез арбитражна клауза в договора респ. устава, който не е подписан от представителния орган на дружеството, а от учредителите, да се обвързва дружеството като страна по арбитражното споразумение. Отговорът на поставения въпрос следва да се изведе като се анализира същността на дружествения договор респ. устава.
В събирателно дружество (СД), командитно дружество (КД) и ООД дружественият договор е правна сделка, чиито последици се определят от волята на съдружниците. Волята на съдружниците е изразена именно в него. Съдържанието на дружествения договор се урежда от правни норми, някои от които са диспозитивни, а други – императивни. По правило диспозитивни са нормите, които уреждат вътрешните отношения между съдружниците и дружеството, а императивни са нормите, които засягат отношенията между дружеството и трети лица[22].
По отношение на СД и КД, ТЗ допуска вътрешните правоотношения между съдружниците да се уредят в дружествения договор, като може да има уговорки, отклоняващи се от диспозитивната правна уредба.
В чл. 115 ТЗ е уредено какво е съдържанието на дружествения договор на ООД. Освен задължителното съдържание, определено в т. 1 до 7 на посочения член, в точка 8 е предвидена възможността дружественият договор да съдържа други права и задължения на съдружниците.
С оглед на горното считам, че няма законова забрана в дружествения договор на СД, КД и ООД съдружниците да включат арбитражна клауза за спорове между дружеството и отделните съдружници, като по този начин правото дружеството или съдружникът да отнесе възникналия спор пред арбитраж ще е част от членственото правоотношение. Такава норма ще породи правно действие.
По отношение на АД, уставът по своята правна природа също представлява договор между учредителите, чийто предмет е вътрешното устройство на АД, неговия капитал, правата и задълженията на акционерите и други. Обстоятелството, че АД трябва във всеки един момент да разполага с имущество на относително висока стойност, и необходимостта да бъде защитено малцинството е причината правната уредба на АД да съдържа по-голям брой императивни разпоредби, отколкото тази на СД, КД и ООД. Тази особеност обаче по никакъв начин не променя правната природа на устава, който има същия предмет, какъвто има дружественият договор при ООД[23].
Чл. 165, т. 10 ТЗ също допуска в устава на АД да бъдат уредени други условия във връзка с учредяването, съществуването и прекратяването на дружеството, което също води до извода, че е допустимо да се уговори арбитражна клауза като част от членственото правоотношение.
Следва да се направи уговорката, че арбитражната клауза в устава е подходяща за АД с малък брой акционери. Необходимо е лицата, желаещи да закупят акции в дадено АД, предварително много добре да се запознаят с неговия устав, тъй като закупувайки акции те биха могли да се обвържат от арбитражна клауза.
При придобиване на акции при учредяваното, съответният учредител е подписал устава на АД и писмената форма, изискуема от закона за действителност на арбитражната клауза, е налице. За да се удовлетвори обаче изискването за писмено арбитражно споразумение при придобиване на акции след учредяването на дружеството е необходимо при придобиването на акциите акционерът да подпише документ, в който се съгласява с клаузите на устава. Вярно е, че с придобиването на акцията той имплицитно се съгласява и с устава на АД, чиито акции придобива, и с включената в него арбитражна клауза. Но, за да се удовлетвори изискването на закона за писмено арбитражно споразумение е необходим някакъв нарочен писмен документ.
Когато спор, възникнал на плоскостта на дружественото право, е отнесен за решаване пред държавен съд, последният е длъжен да съобрази уговорките, залегнали в дружествения договор или устава. Съдът ще е длъжен да съобрази наличието на арбитражна клауза в дружествения договор респ. устава и при направено своевременно възражение да прекрати производството.
В подкрепа на становището за допустимост на арбитражна клауза в дружествения договор респ. устава може да се добави още и аргумент, извлечен от правилото на чл. 69, ал. 2 ТЗ. Според цитирания член когато сделка е извършена от учредителите или от упълномощено от тях лице от името на дружеството до деня на учредяването, правата и задълженията преминават по право върху възникналото дружество. В Решение по МАД № 63/1992 г. на АС при БТПП е прието, че разпоредбата на чл. 69, ал. 2 ТЗ предвижда, че правата и задълженията от сключените от името на учредяваното търговско дружество договори преди деня на вписването, преминават върху възникналото дружество. Изводът е, че след вписването на дружеството, то трябва да се счита за обвързано от сключените от негово име договори и съдържащите се в тях арбитражни клаузи.
Щом дружеството ще се счита обвързано от арбитражни договори, сключени с трети лица преди възникването му, то на по-силно основание трябва да се приеме, че дружеството ще се счита обвързано и от арбитражна клауза, която е включена в дружествения му договор/устав и с която клауза самите учредители са решили да обвържат дружеството.
5.4. Спорове между търговското дружество и лица, избрани за членове на неговите управителни органи
Управителят е задължителен орган на управление при дружеството с ограничена отговорност, като за управител може да бъде и избрано и лице, което не е съдружник. Представителни органи на АД са съветът на директорите при едностепенната система на управление, съответно управителният съвет при двустепенната система[24]. Правоотношението, което възниква между лицето, избрано за представител, и търговското дружество в резултат на валидно решение на общото събрание за назначаването му, е обозначено в теорията и съдебната практика като органно правоотношение.
Съгласно чл. 141, ал. 7 ТЗ (за ООД), чл. 241, ал. 1 и чл. 244, ал. 7 ТЗ (за АД) отношенията между дружеството и членовете на представителния орган се уреждат с договор за възлагане на управление[25]. Сключването на такъв договор обаче не е задължително, затова сключването респ. прекратяването му не водят до промяна в правното положение на управителя, което е очертано в закона[26].
Изложеното определя статута на членовете на представителните органи на дружеството като страна по две правоотношения с търговското дружество – органно и договорно (мандатно), които са взаимно обусловени и по необходимост съществуват заедно и паралелно[27]. Затова трябва да се направи разграничение между спорове, свързани с правоотношението между управителя и дружеството, породени от договора за възлагане на управление, и спорове между дружеството и управителя, породени от органното правоотношение.
5.4.1. Договорно (мандатно) правоотношение
Договорът за управление на търговско дружество има смесен характер. Той съдържа елементи от договора за поръчка и договора за изработка, защото включва в съдържанието си задължения за извършване както на материални, така и на правни действия[28]. Договорът за възлагане на управление съдържа и елементи от трудовия договор, но е самостоятелен договорен тип, който стои най-близо до договора за поръчка (чл. 280 и сл. ЗЗД), което предполага субсидиарно приложение на правилата на ЗЗД. Това е мениджърски договор, който има гражданскоправен характер[29].
По естеството си договорът за възлагане на управление е договор, по силата на който довереникът – мениджър се задължава да извърши от името и за сметка на доверителя възложените му действия по управление и представителство на търговско дружество срещу възнаграждение[30]. С договора за управление могат да бъдат уредени поемането на задължение за постигане на определен стопански резултат – рентабилност, производителност, обем на продажбите, печалба, намаляване на загубите, разработване на нови пазари и други. В договора за възлагане дружеството също може да поеме различни задължения към управителя – за заплащане на възнаграждение и тантием, за обществено осигуряване, за предоставяне на жилище или МПС и други.
Договорът за възлагане не е трудов и затова по спор, породен между лицето, избрано за член на представителния орган и дружеството във връзка с такъв договор, е допустим арбитраж. Необходимо е в договора за възлагане да има арбитражна клауза или страните да са сключили отделно арбитражно споразумение. Също така арбитрируемостта ще е възможна само за спорове относно имуществени права. Такива са например споровете за заплащане на възнаграждение и тантием. Някои спорове за изпълнение на непарични задължения, поети с договора, също могат да имат имуществен характер и да са арбитрируеми, например спорове за предоставяне на жилище или автомобил за служебно ползване и други.
5.4.2. Органно правоотношение
Управленските правомощия и представителната власт на управителните органи възникват въз основа на решение на общото събрание на дружеството, за което е необходимо да е прието надлежно решение.
Спорове във връзка с органното правоотношение са например такива свързани с валидността на освобождаването на управителя или на член на съвета на директорите респ. управителния съвет, отказът на управителя да изпълни решения на общото събрание на дружеството и други. За да бъдат арбитрируеми тези спорове, е необходимо да е сключено арбитражно споразумение между управителя респ. член на съвет при АД и дружеството или в дружествения договор респ. устава да е включена арбитражна клауза, която да предвижда, че спорове между управителя респ. член на съвета и дружеството ще се разглеждат от арбитраж.
В случаите, когато управителят или член на съвет в АД не е съдружник, за да бъде спазено изискването за писмена форма на арбитражното споразумение трябва да имаме изрично писмено съгласие на управителя или члена на съвета, че се съгласява с арбитражната клауза в дружествения договор респ. устава на дружеството[31].
При неизпълнение на задълженията си управителят респ. членовете на съветите при АД отговаря за вреди – съгласно чл. 142, ал. 3 и чл. 240, ал. 2 ТЗ. Лицата, избрани за членове на представителните органи на дружеството, отговарят, дори и да няма сключен договор за управление – на основание на органното правоотношение, което възниква между тях и дружеството след назначаването им. С договора за управление може да се разширят основанията за отговорност[32]. Във връзка с това и доколкото искът за реализиране на отговорността на управителя респ. членовете на съветите при АД за причинени вреди е с имуществен характер, то спорове по повод на отговорността за вреди (независимо дали са породени от мандатното или от органното правоотношение) са арбитрируеми, стига да е налице арбитражно споразумение или клауза.
5.5. Спорове между търговското дружество и трети лица
В дружествения договор респ. устава не могат да се уреждат отношения на дружеството или на съдружниците респ. акционерите с трети лица. Дружественият договор респ. уставът, по същество не могат да уреждат въпроси, които стоят извън корпоративните вътрешни работи. Като всеки договор, действието на дружествения договор се ограничава между съдружниците и ООД[33]. Същото важи и при персоналните дружества, както и за устава при АД, чието действие е ограничено между акционерите и АД. Третите лица нямат възможност да влияят на дружествения договор респ. устава на търговското дружество. Те не подписват тези документи и в тази връзка няма как да се обвържат от арбитражна клауза, включена в тях. Противното би застрашило правната сигурност и интересите на дружествените кредитори.
Това заключение следва на първо място от вътрешната нормативна уредба, която изисква писмено споразумение, сключено между страните, за да е налице валидно арбитражно споразумение. В международноправен аспект също е налице съдебна практика[34] и литература[35], споделящи застъпеното становище.
От изложено може да се направи заключение, че арбитражът е допустим при така наречените дружествени спорове и в България, за което няма законови пречки и ограничения. Споровете трябва да са имуществени и да е налице писмено арбитражно споразумение или да е налице клауза в дружествения договор или устава на дружеството. Арбитрируемостта е винаги конкретна и се отнася само до спорове, чийто обхват е определен чрез индивидуализиране на материалното правоотношение и на страните по спора. Затова в арбитражното споразумение респ. клауза трябва да е уредено кои спорове са арбитрируеми и между кои страни – дали между съдружниците и акционерите; между съдружниците/акционерите и търговското дружество или между дружеството и лицата, избрани за членове на неговите управителни органи.
Арбитражното производство предлага много преимущества, които са подходящи именно за решаване на дружествени спорове. Производството е бързо, гъвкаво и конфиденциално и предполага доверие в правораздавателния орган, който решава спора. Търговците от своя страна са професионалисти в сферата си на дейност, разполагат с повече знания и могат да направят информиран и компетентен избор на арбитрите, на които да възложат решаването на спора, като имат възможност да изберат лица със задълбочени и/или специални познания в конкретна материя.
Всички тези плюсове на арбитражното производство, а и опитът, който може да почерпим от по-напредналите държави, биха спомогнали за развитието на търговското право и биха обезпечили един от основните принципи на търговското право – този за бързина и сигурност на търговския оборот.
[1] http://www.bcci.bg/competency.html
[2] Duve, Ch., Arbitration in Germany. The Model Law in Practice, ISBN 978-90-411-2718-1, p. 978, par. 1
[3] Така Сталев, Ж., Арбитраж по частноправни спорове, С., Сиела, 1997г., ISBN 954-649-096-2, стр. 65, Голева, П. , Corporate governance, медиация и арбитраж в дружественото право, публикувана в електронния сайт на Грамада, (публикувана на 21.11.2018г.) и Желязкова, В., Арбитражът като способ за решаване на имуществени спорове (първа част), Издателски център при Русенския университет, 2017г., ISBN 978-619-207-122-6, стр. 34 и други
[4] Bundesgerichtshof (Federal court of Justice) 29.03.1996, NJW 1996, 1753.
[5] UNCITRAL Model Law on International Commercial Arbitration (1985), with amendments as adopted in 2006
[6] Определение № 248 от 09.04.2013 г. по ч.пр. д. № 1615/2013 г. на т.к. на ВКС
[7] Определение № 189 от 22.03.2011 г. по търг. д. №771 /2010 г. на I т.о. на ВКС
[8] Определение № 202 от 20.09.2012 г. по търг. д. № 178/2012 г. на I т.о. на ВКС
[9] Определение № 714 от 25.10.2011 г. по ч.пр. д. № 646/2011 г. на I т.о. на ВКС
[10] Определение № 433 от 03.07.2014 г. по ч.пр. д. № 1932/2014 г. II т. о. на ВКС
[11] Решение № 135 от 30.01.2014 г. по търг. д. № 36/2012 г. II т. о. на ВКС
[12] Решение № 48 от 28.03.2014 г. по търг. д. № 3350/2013 г. I т.о. на ВКС
[13] Така Ж. Сталев – Българско гражданско процесуално право, девето преработено и допълнено издание, Сиела, С., 2012г., ISBN 978-954-28-1016-2, стр. 799, и Иванов, Ат. – Арбитраж, Нова звезда, С., 2014, стр. 55
[14] Тук трябва да направим уговорка, че не всички решения на общите събрания на капиталовите търговски дружества подлежат на вписване, а само тези, за които изрично е предвидено в закона – чл. 140 и чл. 231 ТЗ. В тази връзка отворен остава въпросът дали спорове във връзка с решения, които не подлежат на вписване в ТРРЮЛНЦ, могат да са арбитрируеми.
[15] Така Желязкова, В. Цит. съч., стр. 34
[16] Иванова, Р. – Арбитражната компетентност в практиката на АС при БТПП, Сборник в памет на проф. д-р Живко Сталев, Сиела, С. 2009г., ISBN 978-954-28-0506-9, стр. 186-191
[17] Желязкова, В. – Цит. съч., стр. 25
[18] Калайджиев, А. – Търговско право. Обща част., ИК Труд и право, С., 2015г., ISBN 978-954-608-232-9, стр. 15
[19] Голева, П., Търговско право. Търговци, С., Нова звезда, 2018г., ISBN 978-619-198-070-3, стр. 29
[20] Така Решение от 04.03.2003г по МАД № 12/2002г на АС при БТПП
[21] Решение № 157 от 11.01.2013 г. по т.д.611/201г на ВКС, I т.о. на ВКС
[22] Калайджиев, А. , Търговски дружества. Персонални дружества. Дружество с ограничена отговорност, Сиби, С., 2014, ISBN 987-954-730-888-6, стр. 40
[23] Калайджиев, А., Търговски дружества…, стр. 42
[24] Преобладаващо в доктрината и съдебната практика е становището, че СД и КД нямат органи. Така Русчев, И., Проблемът за органовата структура при персноланите дружества, С., ИК „Труд и право“, 2011г., кн. 12, стр. 5 – 12 и др. При СД всеки съдружник има право да управлява дружествените работи и да представлява дружеството, но с дружествения договор управлението може да се възложи на един или няколко съдружници или на трето лице. При КД управлението и представителството на дружеството се извършват от неограничено отговорните съдружници или управлението може да се възложи на трето лице. Обратното вж. Стефанов, Г. Имат ли персоналните търговски дружества общо събрание и подлежат ли на съдебна отмяна техните решения, Търговско и конкурентно право, С., ИК “Труд и право“, 2012г., кн. 8. стр. 5-13, който приема, че персоналните дружества имат общо събрание.
[25] Между СД респ. КД и лицата, на които е възложено управлението, също може да се сключи договор за възлагане на управлението. В този смисъл вж. Антонова, Ан. – Събирателно дружество, С., Сиби, 2004г., ISBN 954-730-232-9, стр. 90
[26] Калайджиев, А., Търговски дружества…, стр. 289
[27] Николова, Б. – Отговорността на управителите за вреди, причинени на капиталовите търговски дружества, Търговско и облигационно право, ИК „Труд и право“, С., 2016г., кн. 2.
[28] Решение № 150 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 5272 / 2014 г. IV гр. отд. на ВКС
[29] Така Решение № 557 от 12.04.2002 г. по гр. д. № 1713/2001 г., IV г. о. на ВКС
[30] Решение № 101 от 08.03.2012 г. по гр. д. № 728/2011 г. на IV г.о. на ВКС
[31] При АД, когато член на съвета на директорите респ. на управителния съвет е юридическо лице, според мен е достатъчно физическото лице, овластено да бъде представител на юридическото лице, да се съгласи с арбитражната клауза и това съгласие ще обвърже юридическото лице.
[32] Калайджиев, А., Търговски дружества…, стр. 290
[33] Таджер, В., Герджиков, О. Стефанов, Г. Касабова, К., Бузева, Т., Капиталови търговски дружества. ИК“Труд и право“, 2011, ISBN 978-954-608-180-3, стр. 42
[34] Вж. Case 136 III 107 (4A_446/2009) of The Swiss Federal Supreme Court, където съдът е приел, че арбитражната клауза не може да се приложи за искове, предявени от кредиторите срещу членовете на съвета на директорите на дружеството, а единствено за искове предявени от самото дружество срещу членовете на съвета на директорите.
[35] Böckli, Schweizer Aktienrecht, 4th edition, Zurich 2009, § 16 paras. 149 et seqq.; Forstmoser/Meier-Hayoz/Nobel, Schweizerisches Aktienrecht, Bern 1996, § 36 paras. 118 et seq.; Götz Staehelin/Stebler, Prozessuale Hürden in Verantwortlichkeitsprozessen, in: GesKR 2009, p. 484 et seq.
Ключови думи: адвокат, Пловдив, търговски дружества, дружествени спорове, арбитраж, арбитражна клауза, имуществени спорове, търговски арбитраж адвокат МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА, доктор по Търговско/Стопанско право към ИДП на БАН Проблем Арбитражът е изключение от държавното правосъдие по граждански дела. Страните по граждански спор могат да решат по взаимно съгласие да отнесат пред арбитраж техен бъдещ […]
