Ключови думи: ревизия, самоосигуряващо се лице, ревизионен акт, доход, неустановен произход, ревизионно производство, съдебно оспорване, доказателствена тежест, адвокат, данъчно право
С тълкувателно решение № 2 от 02.02.2022 по т.д. 8/2020г. Върховният административен съд на Република България – ОСС от I и II колегия на ВАС е разгледало следните въпроси:
Общото събрание на съдиите на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, за да се произнесе, взе предвид следното:
Разпоредбата на чл. 122 и сл. от ДОПК регламентира ревизия при особени случаи при наличие на обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 1 – 8 ДОПК, като се приложат размерите на съответния материален закон, но с данъчна основа, определена по чл. 122, ал. 2 ДОПК, при изследване на посочените в тази разпоредба и относими за конкретния случай обстоятелства по т. 1 – 16. Тази ревизия се извършва, когато липсва възможност за провеждане на ревизия по общия ред, при която основата за облагане се определя съобразно приложимия материален данъчен закон. Предвид особения характер на ревизията по чл. 122 и сл. от ДОПК, в разпоредбата на чл. 123, ал. 1 ДОПК се съдържа оборима законова презумпция, че в случаите по чл. 122, ал.1 ДОПК при определяне на данъчната основа по чл. 122, ал. 2 от същия кодекс, се смята до доказване на противното, че е налице подлежаща на облагане печалба или доход, когато стойността на имуществото на лицето явно съществено превишава размера на декларираните приходи, доходи, източници на формиране на собствения капитал или на безвъзмездно финансиране, получени от него и когато направените разходи от лицето и от свързаните с него лица по § 1, т. 3, буква „а“ от ДР на ДОПК явно и съществено превишават размера на декларираните получени средства.
Следва да се уточни, че тълкувателните въпроси касаят провеждане на ревизия по чл. 122 и сл. от ДОПК при доказани от ревизиращите органи укрити доходи и/или превишение на разходите над доходите само на физически лица за обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 ДОПК. Не съществува противоречива съдебна практика относно облагането по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 ДОПК, вкл. и в частта за задължителни осигурителни вноски по чл. 124а ДОПК за еднолични търговци, регистрирани по чл. 56 и сл.от ТЗ, както и за физически лица, осъществяващи търговска дейност без да са регистрирани. За тях при провеждане на ревизия при наличие на обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 ДОПК, съдебната практика приема, че установената в хода на ревизията данъчна основа, вследствие на укрит доход или превишение на разходите над доходите като недостиг на парични средства, е свързана с тяхната търговска дейност, която е и трудова, и за която се дължи не само данък, но и задължителни осигурителни вноски съгласно чл. 124а ДОПК.
С оглед уточнението, направено по-горе, предметът на настоящето тълкувателно дело касае само физически лица, които са самоосигуряващи се и са задължени да внасят авансово осигурителни вноски, както и изравнителни вноски за определянето на окончателните им размери по чл. 6, ал. 8 и 9 КСО за фонд „Пенсии“, за допълнително задължително пенсионно осигуряване (ДЗПО-УПФ) по чл. 157, ал. 6 КСО, а също и за здравноосигурителни вноски по чл. 40, ал.1, т. 2 от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО) за извършваната от тях трудова дейност. Тези лица са задължително осигурени за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт. Характерно за самоосигуряващите се лица е, че те се осигуряват за собствена сметка, поради което имат едновременно качество на осигурен и на осигурител.
Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 1 КСО правопораждащият юридически факт за задължително обществено и здравно осигуряване е започването на трудова дейност по чл. 4, ал. 3, т. 1, 2 и 4 и чл. 4а, ал. 1 от същия кодекс. В § 1, т. 3 от ДР на КСО се съдържа дефиниция на понятието „осигурено лице“, което е физическо лице, извършващо трудова дейност, за която подлежи на задължително осигуряване по чл. 4 и чл. 4а, ал. 1 КСО, и за което са внесени или дължими осигурителни вноски. В § 1, т. 18 от ДР на ЗЗО е дефинирано понятието „самоосигуряващо се лице“ за целите на здравното осигуряване и това е физическо лице, което плаща изцяло здравноосигурителна вноска или премия за себе си.
Относно трудовата дейност, като понятие на трудовото право, в разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от Кодекса на труда се регламентира, че отношенията при предоставянето на работна сила се уреждат само като трудови правоотношения. Трудовата дейност по смисъла на КСО обаче е не само от трудово правоотношение, но и от гражданско и служебно правоотношение, т.е. КСО третира като трудова всяка дейност, при която се полага труд. Упражняването на трудова дейност съгласно посочените разпоредби от КСО е основание за възникване на осигуряване, което означава, че не всеки доход представлява осигурителен доход, а само този от трудова дейност, като при нейното прекратяване, се прекратява и осигуряването. Тази дейност по смисъла, вложен в КСО за целите на осигуряването, представлява фактическо престиране на работна сила при определен работодател, независимо дали е сключен или не трудов договор, т.е. изискването е действително да се полага труд. В подкрепа на това разбиране е и разпоредбата на чл. 6, ал. 9 КСО, според която окончателният размер на осигурителната вноска се определя за времето, когато се упражнява трудовата дейност. В същия смисъл е и чл. 40, ал. 1 ЗЗО относно здравните осигуровки, респ. чл. 157, ал. 1 във връзка с чл. 127 КСО за вноските за допълнителното задължително пенсионно осигуряване, когато такива задължения са налице за лицата, родени след 31.12.1959 г. В този смисъл не може да се приеме разбирането, че всеки установен по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 ДОПК укрит доход или недостиг на парични средства, вследствие превишение на разходите над доходите, представлява и осигурителен доход. Доходът е елемент от фактическия състав, от който се пораждат и задълженията за осигурителни вноски и това е закрепено и в чл. 6, ал. 2 КСО и чл. 40 ЗЗО, но при установяване по безспорен начин, че е от трудова дейност. Аргумент в тази насока е и чл. 1, ал. 1 от Наредбата за обществено осигуряване на самоосигуряващи се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица, в който примерно са изброени лицата, подлежащи на осигуряване, вкл. и за физически лица, както и изискването задължението им за осигуряване да възниква от деня на започване или възобновяване на трудова дейност до момента на нейното прекъсване или прекратяване.
За разлика от ЗДДФЛ, който регламентира в чл. 12 облагаемост на доходите от всички източници, придобити от данъчно задълженото лице, с изключение на необлагаемите, които са лимитативно изброени в чл. 13 ЗДДФЛ, КСО и ЗЗО като материални закони в областта на осигуряването не съдържат обща клауза за дължимост на осигурителните вноски върху всички доходи на физическите лица. Както вече се посочи в разпоредбата на чл. 4 и чл. 4а КСО са изброени изчерпателно дейностите, за които се дължат осигурителни вноски, което обосновава извод за липсата на законова оборима презумпция по чл. 123, ал. 1 ДОПК във връзка с чл. 124а ДОПК и по отношение на задължителните осигурителни вноски, тъй като тя се прилага само за данъчното облагане в случаите на укрит доход и/или при недостиг на парични средства, с които да се покрият направените разходи.
При ревизията по чл. 122 и сл. от ДОПК се облагат доходи, източникът на който не е установен, каквото е и облагането по чл. 35, т. 6 ЗДДФЛ, като при него се облагат доходите, придобити през съответната данъчна година от всички източници, които не са посочени в ЗДДФЛ или не са обложени с окончателни данъци по реда на този закон или по ЗКПО. Законодателят не е предвидил в изрична правна норма презумпцията, че при ревизия при особени случаи доходът от неустановен източник е доход от трудова дейност. В този смисъл следва да се направи разграничение между понятията данъци и осигурителни вноски с оглед правната им същност и последици. Наистина и двете са публични държавни вземания съгласно разпоредбата на чл. 162, ал. 2, т. 1 ДОПК, както и са конституционно закрепени в чл. 51, ал. 1 и 2 и чл. 52, ал. 1 и 2 от Конституцията на Република България.
Данъкът е субективно вземане на държавата от физически и юридически лица, което е невъзвращаемо, за разлика от осигурителните вноски, които се правят за обезпечаване на общественото и здравно осигуряване и в този смисъл при тях е налице възвращаемост, което обуславя и социалната им функция на подпомагане с оглед настъпване на съответните осигурителни рискове.
В този смисъл презумирането, че един доход, който е с неустановен произход, е основание да се определи данък по чл. 48, ал. 1 ЗДДФЛ, не означава, че тази презумпция е относима и за осигурителния доход. В противен случай, при липса на основание за определяне на един доход като осигурителен по КСО и ЗО, ще се допусне облагане на осигурителни вноски на основание, което е извън обхвата на специалните материални закони, регламентиращи общественото и здравно осигуряване. Това означава, че осигурителните вноски се дължат върху реално получено, съотв. начислено и неизплатено възнаграждение, а не върху всякакъв друг доход, извън трудовия. Ако се приеме обратното би се стигнало не само до определяне на задължителни осигурителни вноски върху доходи, извън тези от трудова дейност, което е в противоречие с КСО и ЗЗО, но и е възможно този неустановен източник на доход в бъдеще да се зачете за осигурителен стаж, респ. съответното лице да получава парично обезщетение, да ползва пенсионни права и т.н., което не е целта на закона.
Предвид изложеното не може да се приеме разбирането, че презумпцията по чл. 123, ал.1 ДОПК, относно данъчното облагане от доходи с неустановен източник, е относима и за задължителни осигурителни вноски на самоосигуряващи се физически лица. Въз основа на посочените по-горе аргументи следва да се направи извод, че само доходът от трудова дейност е относим към осигуряване за ДОО, ДЗПО-УПФ и ЗО, а не и от всеки установен от приходните органи укрит доход или недостиг на средства, вследствие превишение на разходите над доходите.
Презумпцията, предвидена в чл. 123, ал. 1 ДОПК е само относно облагаемия доход като данъчна основа за определяне на данъчни задължения, но не и за осигурителния доход. В този смисъл не е налице законова презумпция, че доходът с неустановен произход е от трудова дейност, което води и до извод, че този доход не представлява осигурителен доход в случаите на определена данъчна основа за облагане по чл. 122, ал. 2 ДОПК при установени при ревизията фактически установявания на обстоятелства по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 ДОПК – укрит доход или недостиг на парични средства на ревизираното лице.
II. Поставеният втори въпрос в искането за тълкувателно решение е свързан с това върху кого пада тежестта за доказване при ревизия, че укритият доход или недостиг на парични средства, вследствие от превишение на разходите над доходите, е от трудова дейност и представлява ли и осигурителен доход на основание чл. 124а ДОПК?
Разпоредбата на чл. 124а ДОПК, (обн. в ДВ, бр. 14/2011 г., в сила от 15.02.2011 г.) няма самостоятелен характер и е обусловена от естеството на разпоредбите, към които препраща – чл. 122-124 ДОПК, а те са материалноправни норми, като това е прието в тълкувателно решение № 1/18.05.2016 г. по тълк. дело № 3/2015 г. на ОСС на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, поради което чл. 124а ДОПК има действие ex nunc.
По аргумент на изложеното по-горе, макар чл. 124а ДОПК да препраща към чл. 122 -124 ДОПК, законодателят не е въздигнал в правна норма презумпцията, че установеният от приходните органи укрит доход и/или недостиг, като превишение на разходите над доходите, е от трудова дейност, за да са дължими и задължителни осигурителни вноски. При липса на обща клауза в КСО за дължимост на осигурителни вноски, доходът на физическо лице с неустановен източник при ревизия по чл. 122 и сл. от ДОПК, не следва да се приема за осигурителен доход, върху който да се начисляват задължителни осигурителни вноски за ДОО, ДЗПО-УПФ и ЗО при ревизия.
Препращането на чл. 124а ДОПК (в сила от 15.02.2011 г.) към чл. 122 – чл. 124 ДОПК изисква приложението на посочената разпоредба да е „съответно“, поради което употребата от законодателя на това пояснение означава да е свързано (съобразено) с разпоредбите на конкретните материални закони, в случая на КСО и ЗЗО. Материалните закони в областта на социалното осигуряване дефинират осигурителния доход като доход само от трудова дейност и върху него се начисляват задължителни осигурителни вноски. При липсата на изрична законова презумпция, че доходите от неустановен източник се облагат със задължителни осигурителни вноски при ревизия, проведена по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 ДОПК, не следва да се възлага на ревизираното лице да доказва отрицателния факт, че не извършва трудова дейност, а приходните органи са длъжни да докажат, че установения недостиг на парични средства и/или укрит доход е от трудова дейност.
Изводът, който трябва да се направи въз основа на изложеното е, че върху органите по приходите е тежестта да докажат посочения факт в съдебното производство по оспорване от физическо лице на ревизионен акт, с който при фактическите установявания при ревизия по чл. 122, ал. 1, т. 2 и 7 ДОПК, са определени осигурителни задължения по чл. 124а ДОПК за периоди след 15.02.2011 г.
По изложените съображения Общото събрание на съдиите на Първа и Втора колегия на Върховния административен съд с тълкувателното решение приемат следното:
За повече информация – адвокат д-р Маргарита Балабанова – 0883328927
Ключови думи: ревизия, самоосигуряващо се лице, ревизионен акт, доход, неустановен произход, ревизионно производство, съдебно оспорване, доказателствена тежест, адвокат, данъчно право С тълкувателно решение № 2 от 02.02.2022 по т.д. 8/2020г. Върховният административен съд на Република България – ОСС от I и II колегия на ВАС е разгледало следните въпроси: Налице ли е законова презумпция, […]
Ключови думи: гаранция, възстановяне, обжалване, адвокат, тълкувателно решение, размер на обезпечение
доктор по Търговско право
+359883328927
Тълкувателно дело № 6 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС е образувано на основание чл.128, ал.1 ЗСВ с разпореждане от 14.10.2014 г. на председателя на Върховния касационен съд по предложение на заместник-председателите на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд по следните въпроси:
По първия въпрос:
Как се определя размерът на обезпечението за спиране изпълнението на осъдително въззивно решение с предмет парична сума по чл.282, ал.2, т. 1 ГПК.
В съдебната практика се поддържат следните становища:
Според едното становище понятието „присъдена сума” включва само главницата или главница и присъдено обезщетение за забава по чл.86 ЗЗД, но не и разноските и законната лихва, която макар и определима, не е определена като конкретно дължима сума в съдебния акт на въззивния съд.
Според друго становище понятието „присъдена сума” включва както математически конкретизираните суми, така и присъдената лихва, която е определяема за периода от началната дата, посочена в решението до датата на произнасяне на въззивното решение, както и сумата на разноските.
Според трето становище понятието ”присъдена сума” включва главницата и разноските без законната лихва.
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд на Република България приема следното:
Спирането по чл.282, ал.2, изр.първо ГПК има за цел да се избегне принудителното изпълнение на невлязлото в сила осъдително въззивно решение докато делото е висящо за разглеждане пред ВКС, когато жалбоподателят смята, че касационната му жалба е основателна. Обезпечението по чл.282, ал.2 или ал.3 ГПК следва да е достатъчно да гарантира удовлетворяването на признатото с решението притезание, респ. обезщетяването на ответника по жалбата за вреди от евентуално неоснователно забавяне на изпълнителното производство. Изискването на процесуалния закон за представяне на надлежно обезпечение от страна на касатора е свързано с охрана на интереса на другата страна, в чиято полза е налице постановеното невлязло в законна сила въззивно решение. Въз основа на това виждане за целта на правната възможност да се спре изпълнение на невлязло в сила осъдително въззивно решение и на обезпечението по чл.282, ал.2 или ал.3 ГПК като предпоставка да се суспендира изпълнителната му сила, са постановени Тълкувателно решение № 2 от 24.10.2012 г. по т.д. № 2/2012 г. на ОСГТК на ВКС и Тълкувателно решение № 8 от 31.10.2012 г. по т.д. № 8/2012 г. на ОСГК на ВКС.
Както обезпечението по чл.282, ал.2 или ал.3 ГПК /обезпечаващо изпълнението на невлязлото в сила решение за парично вземане или на вредите от забавеното изпълнение на невлязлото в сила решение/, така и гаранцията по чл.391, ал.2 ГПК /явяваща се обезпечение на претенцията за вреди на ответника по обезпечения иск при неговото непредявяване или неоснователност/, по своята правна същност представляват залог на парична сума, учреден съгласно чл.181, ал.1 ЗЗД. Доколкото в тези случаи заложената парична сума се депозира по сметка на съд, процесуалния закон въвежда специални правила относно размера на заложената парична сума и условията за удовлетворяване на залогоприемателя, респ. връщането й на залогодателя.
В хипотезата на чл.282, ал.2, т.1 ГПК изискването за размера на заложената парична сума е същата да съответства на присъдената по невлязлото в сила осъдително въззивно решение сума. Процедурата по искания за обезпечаване /каквото се явява и искането по чл.282, ал.2, изр.първо ГПК, обезпечаващо евентуален изгоден за касатора изход от касационното производство чрез спиране изпълнението на едно несъществуващо според него изпълняемо право/ е уредена в чл.395, ал.2 ГПК, според който съдът се произнася по молбата в закрито заседание в деня на подаването й. Спазването на този препоръчителен законен срок изисква да е упражнено правото на касационно обжалване и да е внесено обезпечение в размерите по чл.282, ал.2 ГПК. Следователно за касатора следва да съществува яснота какъв е размерът на дължимото обезпечение по чл.282, ал.2, т.1 ГПК още при предявяване на искането му за спиране изпълнението на невлязлото в сила осъдително въззивно решение, поради което следва да се приеме, че в понятието „присъдена сума” се включват уважените от съда за конкретна сума главни и акцесорни вземания, предмет на предявения иск, респ. искове, но не и относително определени и променливи във времето вземания, каквото е акцесорното вземане за лихви, изтекли след предявяване на иска, респ. исковете, чийто размер е обусловен и от периода от началния им момент до момента на погасяване на главното вземане.
Вземането за присъдените с невлязлото в сила въззивно решение разноски не подлежи на изпълнение. Произнасянето на съда по възстановяване на направени от страните разноски е подчинено на специални правила и в тази част решението има характер на определение – арг. от чл.248, ал.3 ГПК, поради което подлежи на изпълнение едва след влизането му в сила.
По втория въпрос:
Представлява ли съдът трето задължено лице по смисъла на чл.508 ГПК по отношение на вземания за суми, внесени като гаранция по сметка на съда.
В съдебната практика се поддържат следните становища:
Според едното становище ВКС не е трето задължено лице по смисъла на чл.508 ГПК и върху внесените като обезпечение суми за спиране изпълнението на въззивното решение по чл.282, ал.2, т.2 ГПК не може да се налага запор, тъй като преценката за наличието на предпоставките за освобождаване на сумата по чл.282, ал.5 ГПК се извършва от съда. С внесената като обезпечение сума не следва да се удовлетворяват парични вземания, макар и по същото изпълнително дело, доколкото предназначението й е за евентуално обезщетяване на вреди за взискателя от забавеното изпълнение на въззивното решение.
Според другото становище ВКС се явява трето лице и при постъпили запорни съобщения дължи превеждане на внесената като обезпечение сума на съдебния изпълнител.
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд на Република България приема следното:
Залогът на парична сума, внесена като гаранция по сметка на съд на основание чл.391, ал.2 ГПК, чл.398, ал.2 ГПК и чл.282 ГПК се учредява при условията на чл.181, ал.1 ЗЗД чрез внасяне на сумата по банковата сметка на съответния съд. При липса на договор между страните заложното правоотношение се подчинява на особени правила, уредени в специални правни норми на процесуалния закон относно процедурата и предпоставките за освобождаване на сумата от залогодържателя /съдът/ чрез връщането й на залогодателя или превеждане по сметка на съдебния изпълнител за удовлетворяване на вземането на залогополучателя, респ.отказ от освобождаване на сумата в случаите, когато гаранцията е внесена като обезпечение за причинени вреди на насрещната по спора страна и последната е предявил иск за обезщетяването им /чл.403, ал.2 и чл.282, ал.4 ГПК/. Производството по освобождаване на внесени като гаранция по сметка на съд суми е уредено като двустранно – чл.403, ал.2 ГПК – и съдът се произнася като вземе предвид исканията и възраженията на всяка от страните, т.е. при осъществяване на правораздавателна дейност и е обвързан да предприеме предписаното от правната норма действие /задържане на сумата, връщането й на залогодателя или превеждане по сметка на съдебния изпълнител за удовлетворяване на кредитора- залогополучател, респ. превеждането й в държавния бюджет при условията на чл.82 ГПК/ в резултат на правния извод коя от хипотезите на правната норма е приложима. Уредената в процесуалния закон специална процедура по освобождаване на внесена като гаранция по сметка на съд сума, изключва възможността съдът да бъде трето задължено лице по смисъла на чл.507 и чл.508 ГПК срещу което всеки кредитор на длъжника-залогодател да има право да насочи изпълнение на свое парично вземане.
По третия въпрос:
Подлежи ли на обжалване определението на съда за освобождаване на внесени като разноски и гаранция суми и от кой момент настъпва изискуемостта на вземането за тяхното връщане.
Според едното становище изискуемостта на вземането за връщане на сума, внесена като обезпечение по чл.282, ал.2 ГПК, настъпва с влизане в сила на въззивното решение, като след изтичане на срока по чл.82 ГПК сумата следва да се внесе в приход на държавния бюджет с определение, което не подлежи на обжалване.
Според другата теза изискуемостта на вземането за връщане на гаранцията по чл.70а ГПК /отм./, съответно чл.82 ГПК, настъпва от влизане в сила на определението за освобождаване на гаранцията.
Поддържа се и становище, че определението по чл.82 ГПК няма самостоятелен характер и не подлежи на отделно обжалване от акта на съда, с който се отказва освобождаване на внесените от страната суми.
Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд на Република България приема следното:
Разпоредбата на чл.82 ГПК постановява, че внесените по специалната сметка на съда суми за разноски и гаранции се внасят в приход на държавния бюджет, ако не бъдат поискани обратно от вносителя в срок една година от датата на настъпване на тяхната изискуемост. Изискуемостта на едно вземане принципно се свързва с момента на неговото възникване, ако не е уговорено друго – чл.69, ал.1 ЗЗД. В случаите на освобождаване на внесена гаранция за допускане на обезпечение на иск по чл.389 и следващите ГПК или на спиране на изпълнението на въззивно решение по реда на чл.282, ал.2 ГПК, това е влизането в сила на съдебния акт, с който искът е отхвърлен или производството по него прекратено – аргумент от чл.403, ал.2 във връзка с ал.1 ГПК, съответно чл.282, ал.5 ГПК, а относно предварително внесени разноски – влизането в сила на съдебния акт, с който приключва съответното съдебно производство, по което последните са внесени. С влизането в сила на тези актове отпада интересът и необходимостта от допуснатите обезпечителни мерки, а от тук възниква вземането на лицето, в чиято полза същите са били допуснати да получи обратно внесените като гаранции суми. От този момент предварително внесените разноски се явяват платени на отпаднало основание и принципно подлежат на възстановяване – аргумент от чл.55, ал.1, предложение трето ЗЗД. Гаранцията, внесена като условие за допускане на обезпечение на иска служи за обезпечаване на отговорността за претърпените вреди от ответника по този иск. В случай на спиране по реда на чл.282, ал.2 ГПК на изпълнението на въззивното решение, същата сума е предназначена за удовлетворяване на признатото с решението парично притезание, респ. за обезщетяване на претърпените от забавеното изпълнение вреди, когато касационно обжалване не бъде допуснато или обжалваното въззивно решение бъде оставено в сила. Внесените като парична гаранция суми подлежат на връщане при условията на чл.403, ал.1 ГПК, съответно на чл.282 ал.4, респ. чл.282 ал.5 ГПК. В тези случаи, при подаване на молба за освобождаване на гаранцията другата страна разполага със защитата, която законодателят е предвидил в процедурата по освобождаване на гаранцията – чл.403, ал.2 ГПК, съответно – чл.282, ал.4 ГПК.
С оглед изложеното: от датата на влизане в сила на съдебния акт, с който искът е отхвърлен или производството по него прекратено, а относно предварително внесени разноски – с влизането в сила на съдебния акт, с който приключва съответното съдебно производство, започва да тече и едногодишният срок по чл.82 ГПК, в който носителят на правото на възстановяване следва да депозира в съда молба за връщането им. При пропуск от страна на последния да осъществи това свое право в законовия срок, съдът внася съответните суми в приход на държавния бюджет. При надлежно сезиране с молба, компетентният съд се произнася с определение или разпореждане, с което уважава или оставя без уважение същата. Актът, с който съдът се произнася, не подлежи на обжалване, доколкото същият не попада в нито една от хипотезите на чл.274, ал. 1 ГПК: не прегражда по-нататъшното развитие на делото, нито законодателят изрично е предвидил неговото обжалване. С това определение или разпореждане не се решава спор по същество и не се слага край на делото, поради което и молителят може да поиска неговото изменение от съда, който го е постановил вследствие на грешка, пропуск, както и при изменение на обстоятелствата, което следва от разпоредбата на чл.253 ГПК.
По изложените съображения с Тълкувателно решение Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд на Република България приема следното:
Ключови думи: гаранция, възстановяне, обжалване, адвокат, тълкувателно решение, размер на обезпечение адвокат Маргарита Балабанова доктор по Търговско право +359883328927 Тълкувателно дело № 6 по описа за 2014 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на ВКС е образувано на основание чл.128, ал.1 ЗСВ с разпореждане от 14.10.2014 г. на председателя на […]
Ключови думи: медицински деликт, лекарска грешка, медицински стандарти, медицински риск, вреди, адвокат, Пловдив
С определение № 25/20.01.2021 г. на ВКС касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за вероятна недопустимост на въззивното решение в частта, с която съдът при повторното разглеждане на делото се е произнесъл по предмет, с който не е сезиран; и на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: за задължителната сила на указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона; длъжен ли е съдът в спора за медицински деликт да постанови решението си след анализ и оценка на всички събрани доказателства поотделно и в съвкупност, като основе изводите си за липса или наличие на противоправно медицинско поведение съобразно законовите стандарти и изисквания за дължимата в конкретния случай медицинска грижа; при преценката на свидетелските показания следва ли съдът да съобрази начина и обстоятелствата, при които свидетелят е узнал фактите, възможността му вярно да ги възприеме и обективно да ги възпроизведе в показанията си; и за преценката на записванията относно съобщеното от пациента за състоянието му при прегледа и вписаното от лекаря в медицинската документация.
Когато спорът по делото касае деликт при изпълнението на медицинска дейност (медицински деликт), при формиране на вътрешното си убеждение относно наличието или липсата на неправомерно поведение и връзката му с конкретно сочените вреди, съдът следва да съобрази, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност и съгласно чл. 80 от Закона за здравето, качеството й се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина. Поради това изводът, дали е допуснато състояние на медицински риск в противоправна степен и причинени ли са от това вреди, съдът следва да направи след анализ на установените по делото факти, преценявайки предприетото или непредприетото от страна на лекаря и необходимо дължимото поведение в конкретната ситуация.
За да признае или отрече претендираните права от насрещните страни, съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата за всички правнорелевантни факти и да посочи кои факти намира за установени и кои намира за недоказани. Когато правнорелевантни факти се установяват със свидетелски показания, съдът взема предвид начина, по който свидетелите са узнали тези факти (присъствали са при осъществяването им, имат впечатления от други факти, по които може да се съди за правнорелевантните, узнали са фактите от трети лица или от някоя от страните по делото и др.), както и способността и желанието на свидетелите вярно да възприемат фактите и добросъвестно да ги възпроизведат в показанията си.
Преценяйки значението и доказателствената стойност на вписаното от лекаря в първичен медицински документ за съобщеното от пациента относно състоянието му при прегледа (анамнеза), съдът следва да съобрази, че документът не се ползва с обвързваща формална доказателствена сила (в т.см. – т. 2 от ТР № 2/2011 г по т.д. № 2/2011 г. ОСНК на ВКС относно длъжностното качество на лекарите). Лекарят е длъжен да впише накратко, но точно и коректно оплакванията на пациента, както и данните за обективното му състояние констатирано при прегледа, диагнозата, назначените терапии, изследвания и др., като съдържанието на медицинския документ следва да се обсъди в съвкупност с всички останали събрани[1].
По конкретния казус за медицински деликт:
Въз основа на това по конкретния казус ВКС е приел, че е неправилен изводът на въззивния съд, че не е допуснато противоправно медицинско бездействие от страна на хирурга в постоперативния 30-дневен период за наблюдение на пациентката, което да не е повишило в неправомерна степен медицинския риск и настъпването на констатираните увреждания. В съдебната практика и в правната теория понятието „лекарска грешка” (медицински деликт) е дефинирано като всяко неизпълнение на професионалните задължения на лекар за и при извършване на изследвания, консултации, лечение и др. медицински дейности, което е в противоречие с утвърдените от медицинската наука и практика методи и технологии, с медицинските стандарти, регламентирани по реда на чл. 6, ал. 1 от ЗЛЗ и Правилата за добра медицинска практика, с основните принципи на правото на медицинска помощ – своевременност, достатъчност и качество на медицинската помощ, в резултат на което е причинено увреждане.
Безспорно е установено по делото, че преди отстраняването на ендометриозната киста ищцата не е имала урологични проблеми, както и че констатираните при втората операция от 25.06.2008 г. фиброза и сраствания, довели до непроводимост на левия уретер, са настъпили след гинекологичната операция от 21.04.2008 г. Не е спорно също, че според стандарта по Акушерство и гинекология опериращият лекар има задължение да наблюдава и проследява състоянието на пациентката си в рамките на 30 дни след операцията, през което време тя има право на два прегледа. В рамките на този период, ако пациентът има оплаквания, лекарят трябва да предприеме необходимите медицински действия във връзка с постоперативното лечение – прегледи, изследвания, назначаване на терапия, за да се предотвратят или своевременно да се установят евентуални усложнения.
Всички изслушани по делото експертизи са категорични, че ако след гинекологичната операция ищцата е съобщила на д-р Н. за постоянни болки, тежест, често уриниране, би следвало ответникът да назначи допълнителни изследвания, включително консултация с уролог. Същевременно, вещите лица доц.д-р М. и д-р Ч. са посочили, че описаните в листа за преглед болка и тежест са симптоми не само за състоянието след такава операция; че те са общи оплаквания, които са характерни и за възпалителен процес, и за бъбречни заболявания; че от значение е локализацията на болката и ако пациентката е съобщила за „болка отляво” е следвало да се направят и допълнителни изследвания, но че водещ е „болковият синдром”. Според медицинските експерти, всеки пациент би описал състоянието си по различен начин, но при конкретно констатираните при ищцата увреждания, „логично е тя да има такива оплаквания”, за каквито се съобщава. Освен това, във всички заключения на вещите лица – уролози се сочи, че наличието на ендометриоза прави появилите се сраствания още по-неизбежни и предизвестени, защото самата тя като страдание протича с провокиране на фиброзиране. Уврежданията „хидронефроза и хидроуретер” в съответната степен са настъпили от момента на гинекологичната операция до извършването на коригиращата урологична операция.
Ищцата е твърдяла, че в периода след изписването й, тя се е консултирала с д-р Н. няколко пъти по телефона за състоянието си, че му е съобщила оплакванията си за появили се болки вляво, тежест, често уриниране; че е направила това и по време на контролния преглед на 26.05.2008 г., но оплакванията са били неглижирани от ответника с обяснението, че нещата са нормални и ще отшумят; както и че заради същите тези болки няколко дни по-късно (на 01.06.2008 г.) е потърсила и второ лекарско мнение, при който преглед с ултразвук е констатиран урологичният проблем.
След като в медицината е известно, че след извършена аднексектомия настъпват сраствания, които могат да застрашат нормалното функциониране на останалите органи, намиращи се в близост до отстранения яйчник; че увреждането на уретера е усложнение на гинекологичните операции, което се среща между 2-6%; че три от предразполагащите такова усложнение фактори са налице при ищцата (предхождащи операции в малкия таз; ендометриоза, яйчникова киста над 4 см) и това прави операцията по-трудна и по-рискова, ответникът е бил длъжен да предприеме необходимото в 30-дневния следоперативен период, за да сведе до минимум медицинския риск за здравето на пациентката. В случая, при наличие на дискомфорт, тежест, лесна уморяемост и персистиращи болки след операцията, които не затихват с времето, на индикации за предразположение на ищцата към усложнения, предвидими с висока степен на вероятност, опериращият хирург е могъл, но не е положил дължимата грижа за проследяване и диагностициране на състоянието й. Това поведение не е съобразено с принципа на адекватните очаквания и с добрата медицинска практика и не съответства на принципа на „качество” на медицинската помощ, изискващи всеки пациент да получи адекватно на състоянието му лечение при съблюдаване и гарантиране на правата му.
С оглед на изложеното, съдът е приел, че е налице причинна връзка между настъпилото след процесната операция усложнение – „хидронефроза и хидроуретер” и противоправното бездействие на д-р Н. и по този начин е причинен медицински деликт. Към датата на консултативния преглед уретерът вече е бил обхванат от натрупаната фиброзна тъкан и е било затруднено дренирането му, което се установява по безспорен начин от всички събрани по делото доказателства и заключенията на медицинските експертизи. От това следва, че при полагане на дължимата от ответника Н. медицинска грижа и внимание в постоперативния период, същият би могъл своевременно да установи развитието на възпалителния процес и притискането на уретера и да се предприеме необходимото лечение. Ясно е, че в медицината излекуването на пациента не във всички случаи е възможен и задължителен резултат, но лекарят на първо място дължи надлежно поведение, отговарящо на правилата на лекарската професия и лечебната дейност. В случая ответникът, като специалист, е следвало не да неглижира оплакванията на ищцата за изпитваните болки, за които е бил уведомен, а да идентифицира причината за тях с необходимите изследвания и своевременно да изпрати пациентката на консултация с уролог. Като не е направил това, с бездействието си ответникът Н. е нарушил задължението си да проведе своевременно и достатъчно лечение на ищцата. Без съмнение именно действителното обективно здравословно състояние и оплаквания на С., а не вписаните такива в листите за преглед, както и липсата на адекватна лекарска помощ са я мотивирали да потърси и второ лекарско мнение за проблемите си. Безспорно е още, че диагностицираните от другите лекари само няколко дни след прегледа от 26.06.2008 г. усложнения са довели до извършването на последващата тежка урологична операция в болница „Л.” (чрез частично отстраняване на уретера и протезирането му с тъкан от пикочния мехур), която е преминала успешно и по този начин е избегнат фаталния изход за функцията на левия бъбрек.
При определяне размера на неимуществените вреди, с оглед принципа за справедливост, визиран в нормата на чл. 52 ЗЗД, съдът съобразява всички обстоятелства относно вида, характера, продължителността и значителния интензитет на претърпените неимуществени вреди (болки, страдания, стрес, отчаяние, притеснения, битови неудобства и др.), същевременно – благоприятния изход от извършената втора операция, възстановяването на нормалните функции на уретера и бъбрека, респ. липсата на трайни и необратими увреждания; възрастта на ищцата (на 37 г. към датата на увреждането) и обществено-икономическите условия в страната през 2008 г. С оглед на тези обстоятелства и като взе предвид, че освен допуснатото от ответника бездействие в 30-дневния следоперативен период за наблюдение, и самото заболяване ендометриоза предразполага настъпването на усложнения от вида на проявилите се при ищцата, както и че периода на забавяне на установяването на проблема и предприемането на лечение е сравнително кратък, съдът е намерил, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди при този медицински деликт възлиза на сумата 15 000 лв.
[1] Така е прието с Решение № 126 от 08.09.2021 г. по гр. д. № 1911/2020 г. на ВКС, III гр. отд.
За повече информация – адв. д-р Маргарита Балабанова
Ключови думи: медицински деликт, лекарска грешка, медицински стандарти, медицински риск, вреди, адвокат, Пловдив С определение № 25/20.01.2021 г. на ВКС касационното обжалване е допуснато на основание чл.280, ал.2, пр.2 ГПК за вероятна недопустимост на въззивното решение в частта, с която съдът при повторното разглеждане на делото се е произнесъл по предмет, с който не […]
съоКлючови думи: регистрация на обект в БАБХ, търговия с храни, безопасност на храни, адвокат, Пловдив, Пазарджик
Адвокатска кантора „Балабанова“ предоставя цялостно правно съдействие във връзка с регистрация на обект в Българската агенция по безопасност на храните (БАБХ). Кантората поема изготвянето и снабдяването с всички необходими документи, тяхното коректно попълване, подаване пред компетентните органи и получаването на съответната регистрация. Гарантира се законосъобразното протичане на процедурата, като се спестяват време, административни затруднения и риск от налагане на глоби или санкции.
В практиката често се налага един търговец да извърши повече от една регистрация пред БАБХ. Това е така, тъй като услугите, които иска да предоставя, могат да включват различни режими. Като например: регистрация на обект, регистрация на наемател, регистрация на обект за търговия от разстояние, както и други специфични случаи.
Специалистите от кантората разполагат със значителен практически опит в работата с БАБХ. Кантората осигурява комплексно обслужване, включително чрез екип от специалисти, които изготвят необходимите системи за самоконтрол съгласно приложимата нормативна уредба.
БАБХ има ключови функции, свързани с контрол и гарантиране на безопасността на храните, фуражите, животните и растенията в България.
Производство, преработка и/или дистрибуция на храни се извършват след регистрация или одобрение по реда на Закона за храните.
За извършване на дейност, свързана с търговия или производство на хранителни продукти, е необходима регистрация в БАБХ .
Регистрацията на обект за производство или за търговия с храни, се извършва от областната дирекция по безопасност на храните (ОДБХ) по местонахождението на обекта.
Регистрацията на обект за производство, приготвяне или обработка на бутилирани натурални минерални, изворни и трапезни води се извършва от регионалната здравна инспекция (РЗИ) по местонахождението на обекта.
За извършване на регистрацията лицата подават заявление по образец, заедно с необходимите приложения.
2. Срокове
В 30-дневен срок от подаване на документите съответният орган извършва проверка на място за съответствие на обекта със законовите изисквания. В 15-дневен срок след проверката или след привеждане на обекта в съответствие с предписанието, съответният орган извършва регистрация на обекта. Обектът се регистрира за заявените дейности за производство и/или търговия с храни само ако производителят или търговецът е доказал, че обектът отговаря на нормативните изисквания. За регистрираните обекти директорът на ОДБХ или на РЗИ издава удостоверение за регистрация в 7-дневен срок от регистрацията.
Областната дирекция по безопасност на храните, съответно РЗИ, води регионален регистър на обектите за производство и търговия с храни. Въз основа на регистрите на всички ОДБХ и РЗИ в БАБХ, съответно в МЗ, се поддържат национални регистри на обектите за производство и търговия на храни. Тези регистри са в електронен вид. Националните регистри на обектите за производство и търговия на храни са публични и се публикуват в Интернет.
За повече информация – адвокат д-р Маргарита Балабанова
съоКлючови думи: регистрация на обект в БАБХ, търговия с храни, безопасност на храни, адвокат, Пловдив, Пазарджик Адвокатска кантора „Балабанова“ предоставя цялостно правно съдействие във връзка с регистрация на обект в Българската агенция по безопасност на храните (БАБХ). Кантората поема изготвянето и снабдяването с всички необходими документи, тяхното коректно попълване, подаване пред компетентните органи и […]
ЕГН в регистър БУЛСТАТ се преобразува в 9-цифрен Код от 4 януари 2022 г. Тази промяна не изисква от потребителите да подават документи или заявления.
След влизането в сила от 4 януари 2022 г. на изменението в Закона за регистъра БУЛСТАТ (ЗРБ), Агенцията по вписванията служебно преобразува от 10-значен в 9-значен код/ЕИК/ на физическите лица по чл. 3, ал. 1, т. 9 и 11 от ЗРБ. Съгласно тази разпоредба ЕИК по БУЛСТАТ се преобразува на:
1. физическите лица, упражняващи свободна професия или занаятчийска дейност, които са регистрирани в регистър БУЛСТАТ с 10-значен код (чл.3 , ал. 1, т. 9 от закона);
2. други физически лица – осигурители, които са регистрирани в регистър БУЛСТАТ с 10-значен код (чл.3 , ал. 1, т. 11 от закона).
Новите 9-значни кодове ще осигурят защита на личните данни на физическите лица, регистрирани като самоосигуряващи се в регистър БУЛСТАТ, чийто код в момента е 10-цифрен и съвпада с тяхното ЕГН. Промяната е в съответствие с Регламент (ЕС) 2016/679 на Европейския парламент относно защитата на физическите лица във връзка с обработването на лични данни (GDPR) и засяга повече от 300 хил. души в България.
Промяната е в изпълнение на Закона за изменение и допълнение към ЗРБ. Информация за новия си 9-значен код, потребителите ще могат да получат на официалната страница на регистър БУЛСТАТ – www.bulstat.bg, в раздел „Справки“ от 4 януари 2022 г.
Агенция по вписванията служебно ще предостави на Национална агенция за приходите информацията за връзката между стар и нов код на лицето, съгласно § 10 от ПЗР на ЗИД на ЗРБ.
Източник: https://www.registryagency.bg/
и НАП
ЕГН в регистър БУЛСТАТ се преобразува в 9-цифрен Код от 4 януари 2022 г. Тази промяна не изисква от потребителите да подават документи или заявления. След влизането в сила от 4 януари 2022 г. на изменението в Закона за регистъра БУЛСТАТ (ЗРБ), Агенцията по вписванията служебно преобразува от 10-значен в 9-значен код/ЕИК/ на физическите лица […]
На 03.12.2021г. в хотел Маринела за девети пореден път се проведоха Националните правосъдни награди, които се организират от Балканската Медийна Асоциация, с подкрепата и помощта на Международния Адвокатски Съюз, Адвокатските колегии от цялата страната, Камарата на Нотариусите, Българска Съдийска Асоциация, Професионалната асоциация на медиаторите, Асоциация на жените Адвокати, Асоциация на синдиците в България.
На събитието, което няма аналог в световен мащаб, присъстваха около 200 гости от българския и международен правен свят. Във вечерта на церемонията се наградиха 10 заслужили юристи в категориите – Адвокат, Съдия, Прокурор, Нотариус, Кантора, Медиатор, Синдик, Дело, Млад юрист/адвокат, Правосъдие зад граница, както и Гран При за цялостен принос в правосъдието.
Адвокат д-р Маргарита Балабанова за втори път беше сред номинираните в категория млад юрист/ адвокат на годината. Номинацията е признание както за успешната и адвокатска практика, така и за академичните й успехи като доктор по търговско право.
Кандидатите са избрани от професионално жури, което тази година е в състав професорите Огнян Герджиков, Атанас Семов, съдия от Общия съд на ЕС Марияна Кънчева и адвокат Владимир Дончев.
Носители на Гран При през годините са били Еньо Комитов, професорите Александър Янков, Васил Мръчков, Огнян Герджиков, конституционните съдии Константин Пенчев и Атанас Семов, деканът на ЮФ към СУ Сашо Пенов, най-възрастният действащ адвокат Йордан Минчев (92г), първия европейски съдия в съда на ЕО в Люксембург Теодор Чипев.
Събитието е с благотворителен характер и цели набирането на средства за деца с увреждания.
На 03.12.2021г. в хотел Маринела за девети пореден път се проведоха Националните правосъдни награди, които се организират от Балканската Медийна Асоциация, с подкрепата и помощта на Международния Адвокатски Съюз, Адвокатските колегии от цялата страната, Камарата на Нотариусите, Българска Съдийска Асоциация, Професионалната асоциация на медиаторите, Асоциация на жените Адвокати, Асоциация на синдиците в България. На събитието, […]
Със заповед на Министъра на здравеопазването от 9.11.2021г. се предвижда следното допълнение, а именно, че зелен сертификат ще може да се издаде на база на:
Удостоверение за наличие на антитела срещу SARS-CoV-2, доказано чрез
лабораторен тест за количествено изследване на Anti-SARS-CoV2 IgG със стойности повече
от 150 BAU/ml. Изследването се извършва с лабораторни диагностични тестове (ин витро
медицински изделия – IVD), които имат “СЕ“ маркировка и са включени в базата данни на
Съвместния изследователски център към Европейската комисия към 03.11.2021 г. Тестовете
трябва да са с най-малко 92% специфичност и най-малко 97% чувствителност.
Удостоверението се създава в Националната информационна система за борба с COVID-19
само за лица с лабораторни резултати, отговарящи на посочените и е достъпно в електронен
формат на интернет страницата на Националната здравна информационна система –
https://his.bg.
Удостоверението е с валидност до 90 дни от датата на лабораторния тест и се
издава за изследвания, направени след влизането в сила на тази заповед.
С цялата заповед може да се запознаете тук – https://www.mh.government.bg/media/filer_public/2021/11/09/zapoved_merki_08_11_2021_3.pdf
Източник: mh.government. bg
Със заповед на Министъра на здравеопазването от 9.11.2021г. се предвижда следното допълнение, а именно, че зелен сертификат ще може да се издаде на база на: Удостоверение за наличие на антитела срещу SARS-CoV-2, доказано чрез лабораторен тест за количествено изследване на Anti-SARS-CoV2 IgG със стойности повече от 150 BAU/ml. Изследването се извършва с лабораторни диагностични тестове […]
От 4 ноември, временно се преустановяват плановият прием и плановата оперативна дейност в лечебните заведения на територията на страната. Изключение се допуска за дейностите, свързани с трансплантация на органи, тъкани и клетки, диагностиката и лечението на пациенти с онкологични и онкохематологични заболявания, дейностите по асистирана репродукция и ражданията, независимо от метода на родоразрешение, дейностите по рехабилитация, продължително лечение и психиатрична помощ. Това е посочено в заповед на министъра на здравеопазването д-р Стойчо Кацаров, издадена днес.
В същата заповед изчерпателно са посочени всички документи за ваксинация, преболедуване и изследване за COVID-19, които у нас се признават за „зелен сертификат“. За всеки от документите е посочен и срок на валидност.
1. Валиден документ за ваксинация е:
а) Цифров COVID сертификат на ЕС за незавършен ваксинационен курс с двудозова
ваксина съгласно Приложение № 3 към т. 1, буква „в“ от Заповед № РД-01-389 от 31.05.2021
г. на министъра на здравеопазването. За целите на тази заповед сертификатът може да се
използва от 15-тия до 30-тия ден от датата на поставяне на първата доза ваксина;
б) Цифров COVID сертификат на ЕС за завършен ваксинационен курс при еднодозови
и при двудозови ваксини съгласно Приложение № 3 към т. 1, букви „а“ и „б“ от Заповед №
РД-01-389 от 31.05.2021 г. на министъра на здравеопазването. За целите на тази заповед
сертификатът може да се използва от датата на поставяне на втората доза за двудозовите
ваксини и от 15-тия ден от датата на поставяне на еднодозова ваксина;
в) Цифров COVID сертификат на ЕС за незавършен и завършен ваксинационен курс
при еднодозови и при двудозови ваксини, издаден от друга държава-членка на ЕС. За целите
на тази заповед цифровият COVID сертификат на ЕС за ваксинация може да се използва в
съответните срокове по букви „а“ и „б“;
г) Аналогичен на Цифров COVID сертификат на ЕС документ за незавършен или за
завършен ваксинационен курс – документ, издаден от компетентен орган в друга държава,
удостоверяващ, че даденото лице е получило съответната доза ваксина. Документът трябва
да съдържа имената на лицето, дата на раждане, дата на която е поставена съответната доза
ваксина срещу COVID-19, пореден номер на дозата, както и общия брой дози при ваксини,
които се поставят двукратно, търговско наименование на поставената ваксина срещу COVID-
19, наименование на производителя/притежателя на разрешението за употреба, държавата, в
която е издаден и наименованието на издаващия компетентен орган. За целите на тази
заповед аналогичният документ за ваксинация може да се използва в съответните срокове по
букви „а“ и „б“.
2. Валиден документ за преболедуване е:
а) Цифров COVID сертификат на ЕС за преболедуване съгласно Заповед № РД-01-417
от 4.06.2021 г. на министъра на здравеопазването, с валидност от 15-тия до 180-тия ден от
датата на първия положителен резултат от PCR изследване. По силата и за целите на тази
заповед, сертификатът може да се използва от 15-тия до 365-тия ден от датата на първия
положителен резултат от PCR изследване.
б) Цифров COVID сертификат на ЕС за преболедуване, издаден в друга държава на
ЕС, с валидност не по-рано от 11-тия до 180-тия ден от датата на първия положителен
резултат от PCR изследване. По силата и за целите на тази заповед, сертификатът може да се
използва до 365-тия ден от датата на първия положителен резултат от PCR изследване;
в) Удостоверение за преболедуване на COVID-19, доказано чрез бърз антигенен тест.
Удостоверението се създава в Националната информационна система за борба с COVID-19
за лицата, които са регистрирани в нея като потвърдени случаи на COVID-19, доказани с бърз
антигенен тест и е достъпно в електронен формат от преболедувалите от интернет страницата
на Националната здравна информационна система – https://his.bg. Удостоверението е с
валидност от 15-тия до 365-тия ден от датата на първия положителен резултат от проведен
бърз антигенен тест;
г) Аналогичен на Цифров COVID сертификат на ЕС за преболедуване документ –
документ за преболедуване, доказано с PCR изследване или с бърз антигенен тест, издаден
от компетентен орган в друга държава и удостоверяващ, че лицето е преболедувало COVID19. Документът трябва да съдържа имената на лицето, дата на раждане, дата на първия
положителен резултат от PCR изследване или от бърз антигенен тест и положителен резултат
(Positive), данни за лечебното заведение, извършило изследването (наименование, адрес или
други данни за контакт) или за органа, издаващ документа и държавата, в която е направено
изследването. За целите на тази заповед аналогичният документ може да се използва от 11-
тия до 365-тия ден от датата на първия положителен резултат от проведено PCR изследване
или бърз антигенен тест.
3. Валиден документ за изследване е:
а) Цифров COVID сертификат на ЕС за изследване съгласно Заповед № РД-01-548 от
30.06.2021 г. на министъра на здравеопазването, валиден до 48 часа от проведено изследване
с бърз антигенен тест или до 72 часа от проведено PCR изследване;
б) Цифров COVID сертификат на ЕС за изследване, издаден в друга държава на ЕС,
валиден до 48 часа от проведено изследване с бърз антигенен тест или до 72 часа от
проведено PCR изследване;
в) Аналогичен на Цифров COVID сертификат на ЕС за изследване документ –
документ за изследване с PCR или с бърз антигенен тест, издаден от компетентен орган в
друга държава и удостоверяващ, че лицето е с отрицателен резултат от проведеното
изследване за COVID-19. Документът трябва да съдържа имената на лицето, дата на раждане,
вид на изследването, изписан на латиница метод (PCR или RAT) и отрицателен резултат
(Negative), дата и час на вземане на проба за изследване, търговско наименование и
производител на теста (задължително за бързите антигенни тестове), наименование на
лабораторията/лечебното заведение, извършило изследването. Срокът на валидност на
аналогичния документ е до 48 часа от проведено изследване с бърз антигенен тест или до 72
часа от проведено PCR изследване.
4. За целите на т. I, 31 валиден документ за изследване е и медицински документ,
удостоверяващ отрицателен резултат от проведено изследване, валиден до 48 часа от
проведено изследване с бърз антигенен тест или до 72 часа от проведено PCR изследване.
Документът трябва да съдържа трите имена на лицето, вид на изследването и отрицателен
резултат, дата и час на вземане на проба за изследване, търговско наименование и
производител на теста (задължително за бързите антигенни тестове), наименование на
лабораторията/лечебното заведение, извършило изследването.
Със заповедта можете да се запознаете в прикачения файл.
Източник: mh.government.bg
От 4 ноември, временно се преустановяват плановият прием и плановата оперативна дейност в лечебните заведения на територията на страната. Изключение се допуска за дейностите, свързани с трансплантация на органи, тъкани и клетки, диагностиката и лечението на пациенти с онкологични и онкохематологични заболявания, дейностите по асистирана репродукция и ражданията, независимо от метода на родоразрешение, дейностите по […]
Ключови думи: закриване на част от предприятието, вътрешна реорганизация, съкращаване на щата, трудово право, работодател, адвокат
Тълкувателно дело № 5/2019г. на ВКС е образувано по следния въпрос:
„ Кога е налице закриване на част от предприятието, вътрешна реорганизация и съкращение на щата и какво правно значение имат тези три форми за правото, съответно за задължението на работодателя да извърши подбор, когато се преустановява осъществяването на някоя дейност и когато същата дейност продължава да се осъществява в същото или друго населено място?“
Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Поставеният правен въпрос е разрешаван противоречиво в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, като са застъпени следните становища:
Според едното становище закриване на част от предприятието е налице, когато се преустановява дейността на едно негово обособено звено, така че за в бъдеще осъществяваната от него до този момент дейност няма да бъде извършвана от други структури на предприятието.
Затова не е налице закриване на част от предприятието, а само вътрешна реорганизация, в случаите, когато макар и обособеното звено да се закрива като структура, не се преустановява за в бъдеще извършваната от него дейност, а тя продължава да се изпълнява от друго обособено звено или се разпределя между други обособени звена. Преструктуриране или реорганизация представлява сливане, вливане, отделяне или разделяне на дейността на предприятието или на част от нея, но не и преустановяване на същата.Реорганизацията може да е свързана с намаляване на броя на заетите с извършването на съответната дейност лица, което да доведе до
цялостно премахване на длъжностите, свързани с осъществяване на дейността, така и с намаляване на щатните бройки, предвидени в тези длъжности.
Според другото становище закриване на част от предприятието има не само при пълното преустановяване на дейността му, а и тогава, когато основната дейност на закритата част няма да се осъществява занапред и работодателят не се нуждае повече от работната сила, която е била ангажирана за извършването й. При премахване на щатна бройка от щатното разписание на предприятието съкращаването е фиктивно, когато дейността на закритата длъжност е запазена като съществена част от трудовата функция на друга длъжност, и е реално /действително/ когато част от трудовата функция на премахнатата длъжност е преминала към една или няколко други длъжности, но не съставлява тяхната основна дейност, а е прибавена към съществуващите преди това трудови функции. По аналогия се приема, че когато част от дейността на закритото звено на предприятието е преминала към друго звено, без да съставлява основната му дейност, е осъществено реално закриване на част от предприятието.
По въпроса дали работодателят има задължение да извърши подбор, когато се преустановява осъществяването на някоя дейност и когато същата дейност продължава да се осъществява в същото или друго населено място, практиката на ВКС е също противоречива.
Според едното становище при реално осъществено закриване на част от предприятието подбор работодателят може /но не е длъжен/ да не уволни работниците и служителите в частта от предприятието, чиято дейност е закрита, а други, работещи в други поделения на предприятието, чиято дейност се запазва.
Другото застъпено становище е, че работодателят е длъжен да извърши подбор, ако в оставащите структурни звена на предприятието / в същото населено място/ съществуват длъжности за същите или несъществено се отличаващи се трудови функции.
С ТЪЛКУВАТЕЛНО РЕШЕНИЕ 5/2019 от 26.10.2021 год. Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд приема следното:
Основанието за прекратяване на трудовото правоотношение по чл.328, ал.1, т.2, пр.1 от Кодекса на труда е налице при закриване на част от предприятието. Разликата между него и основанието по чл.328, ал.1, т.1 от Кодекса на труда – „закриване на предприятието“ , е само количествена.
При основанието по чл.328 ал.1 т.1 от Кодекса на труда е налице пълно закриване на предприятието и преустановяване за в бъдеще на неговата цялостна дейност, като то престава да съществува като работодател. Основанието по чл.328 ал.1 т.2 пр.1 от Кодекса на труда е налице при преустановяване на дейността на определено организационно обособено звено от предприятието, но което няма признаците на работодател по §1 т.1 от Допълнителните разпоредби на Кодекса на труда /изм. ДВ бр.100 от 1992 г., доп. бр.33 от 2011 г., бр.82 от 2011 г., бр.7 от 2012 г./ Същественото е закриваното звено да е било обособено в състава на предприятието и неговата структура.Основната характеристика за относителна самостоятелност на съответното обособено структурно звено е организационно – управленската. Това структурно звено следва да е обособена и относително самостоятелна организационна единица в цялостната структура на предприятието /негово поделение, клон, цех, отдел, сектор и пр./с относително самостоятелно ръководство в управленската йерархия /ръководител на поделението или клона,началник на цеха,отдела или сектора и пр./В някои случаи обособеното структурно звено има относително самостоятелен източник на приходи и /или самостоятелна сметка, може да осъществява определена част от общата дейност на предприятието или пък осъществява цялостната му дейност на територията на дадено населено място, община, област, но тези белези са второстепенни и не винаги са налице. Възможно е спецификите на организация на работа и на управление, съчетани със специфичен предмет на дейност и начинът на фанансиране, а понякога и специфичните местни
условия в съответния териториален регион, да обусловят специфики и на самите трудови функции на работниците и служителите, работещи в съответното обособено структурно звено, в сравнение с трудовите функции на работниците и служителите в другите структурни звена на предприятието на същия работодател, дори когато техните длъжности са с еднакви или близки наименования. Със закриването на съответната част от предприятието отпада необходимостта от осъществяване на съответната дейност, което налага прекратяването на трудовите договори на работниците и служителите, заети в осъществяването на закритата част от дейността.
Закриването на част от предприятието трябва да се различава от случаите на вътрешно организационно преустройство на предприятието. Вътрешна реорганизия е налице, когато дейността на предприятието или на част от него се реорганизира по нов начин чрез сливане, вливане, отделяне или разделяне. При нея дейността на съответното поделение или звено продължава да съществува, но се разпределя между други звена или се слива с някои съществуващи звена. В тези случаи не е налице закриване на част от предприятието, защото дейността продължава да се осъществява, но под други организационни форми. Сама по себе си, реорганизацията не е правопораждащо основание за упражняване правото на уволнение, но може да е свързана с намаляване на броя на заетите с извършването на съответната дейност лица, което да доведе до цялостно премахване на длъжностите, свързани с осъществяването на дейността, така и до намаляване на щатните бройки, предвидени за тези длъжности.Тогава ще е налице основанието по чл.328 ал.1 т.2 пр.2 от Кодекса на труда – „съкращаване на щата“ за прекратяване на трудовия договор на работниците и служителите, който заемат съкращаваната длъжност.В хипотезата на „закриване на част от предприятие“ решаващото е дали е преустановена за в бъдеще изцяло съответната дейност на организационно обособеното звено или тя продължава да се осъществява в останалите структури на работодателя. Това е въпрос на конкретна фактическа обстановка, която следва да се преценява от съда при оспорено уволнение по чл.328, ал.1, т.2, пр.1 от Кодекса на труда – дали се касае за закриване на част от предприятието или за вътрешноорганизационно преустройство, при което съответните дейности не се закриват, а е променено наименованието на отдела, службата или съответното звено, или дейността му е разпределена, слята или влята в дейността на други поделения и звена на предприятието.Това ще бъдат случаи на фиктивни закривания на част от предприятието, които всъщност са вътрешна реорганизация на предприятието и за тях следва да се прилага чл.123 от Кодекса на труда.
Закриване на част от предприятието и съкращаване в щата са отделни основания за уволнение, макар и да се включени в една законова разпоредба – чл.328, ал.1, т.2 от Кодекса на труда. Основанието за уволнение по чл.328, ал.1, т.2, пр.2 от Кодекса на труда е налице винаги, когато е извършено съкращаване на щата, независимо от обусловилите го причини и в този случай, при оспорване на законността на уволнението, извършено на това основание, предмет на установяване по делото е извършено ли е реално съкращаване на щата. Съкращаването на щата означава намаление, премахване за в бъдеще на отделни бройки от утвърдения общ брой на работниците или служителите. При премахване на на определено звено в едно предприятие и дейността, извършвана в него, работодателят разполага с две възможности за прекратяване на трудовите правоотношения с работниците и служителите от това звено – прекратяване на трудовия договор на основание чл.328, ал.1, т.2, пр.1 от Кодекса на труда – „закриване на част от предприятието“ или на основание чл.328, ал.1, т.2, пр.2 от Кодекса на труда – „съкращаване на щата“, като изборът на предвидената в закона възможност е негово право, което не подлежи на съдебен контрол, както и преценката му дали да се премахне едно или друго звено и дейността, извършвана в него.
Правото на подбор по смисъла на чл.329 от Кодекса на труда е субективно право на работодателя,което съпровожда неговото право на уволнение.То може да се прилага само когато уволнението на работника или служителя се извършва на следните три основания: при закриване на част от предприятието, при съкращаване в щата и намаляване обема на работата.Същността на субективното право на подбор означава,че работодателят може да го упражнява, ако и когато сметне за необходимо, при уволнение на някое от посочените основания.Но има случаи,при които упражняването на правото на подбор от работодателя е задължително.Те се отнасят до някои хипотези на основанието „съкращаване в щата“, когато то засяга една или повече от множество еднородни, близки или сходни трудови функции, при които неизбежно работодателят извършва преценка измежду всичките работници и служителите кои да бъдат уволнени и кои да останат на работа.При съкращаване на единствена щатна длъжност, прекратяването на трудовия договор с работника и служителя, който я заема, се предхожда от подбор по преценка на работодателя.В тази насока са дадените разяснения в Тълкувателно решение № 3 от 16.01.12г. тълк.дело № 3/2011г.на ОСГК на ВКС.
Със закриването на съответната част от предприятието отпада необходимостта от осъществяване на съответната дейност, което налага и прекратяване на трудовите договори на работниците и служителите, заети в осъществяването на закриваната част от дейността. При реално осъществено закриване на част от предприятието подбор не е възможен, защото няма между кого да се извърши.В такава хипотеза работодателят може /но не е длъжен/ да не уволни работниците и служителите в частта от предприятието, чиято дейност е закрита, а други, работещи в други поделения на предприятието, чиято дейност се запазва.Това следва от характера на субективното право на подбор, използването на което зависи от преценката на работодателя. Това разрешение е възприето в мотивите към Тълкувателно решение № 3 от 16.01.12г.по тълк.дело № 3/2011г.на ОСГК на ВКС, в което е посочено, че работодателят може да упражни правото си на подбор по критериите на чл.329 от Кодекса на труда и при основанието „закриване на част от предприятието“ по негова преценка, като реши дали да уволни работниците или служителите в закриваната част от предприятието или да извърши подбор между тях и работници и служители в други части на предприятието,които не се закриват. Работодателят може да упражни правото, когато закритото и оставащите структурни звена са в едно и също населено място, а в оставащите има длъжности със същите или с несъществено отличаващи се трудови функции.При полагане на труд в различни населени места работодателят не може да упражни правото си подбор, тъй като той не може едностранно да променя мястото и характера на работа, определени в сключения трудов договор – по аргумент от чл.118 ал.2 и чл.120 от Кодекса на труда.
Вътрешната реорганизация, ако не е придружена със „съкращение на щата“, не е правопораждащо основание за прекратяване на трудовия договор и съответно няма основание да бъде извършван подбор.
По изложените съображения, Общото събрание на Гражданска колегия на Върховния касационен съд приема, че:
Закриване на част от предприятието по смисъла на чл.328 ал.1 т.2 пр.1 от Кодекса на труда е налице, когато от структурата на предприятието е премахнато определено негово организационно обособено звено и е прекратена дейността на това звено.
При вътрешната реорганизация се извършват структурни промени, при които някои звена се променят чрез сливане, вливане, отделяне, разделяне и др.,но дейността им се запазва.
Съкращаване в щата по смисъла на чл.328 ал.1 т.2 пр.2 от Кодекса на труда има, когато се заличават всички щатни бройки за определена длъжност или се намаляват част от тях.
Вътрешната реорганизация не е основание за прекратяване на трудовия договор, поради което няма основание да бъде извършен подбор.
При закриване на част от предприятието работодателят има право, но не и задължение за подбор,т.е. извършването му е по негова преценка.Работодателят може да упражни правото на подбор, когато в оставащите организационно обособени звена на предприятието в същото населено място има работници или служители на длъжности с еднакви или с несъществено отличаващи се трудови функции.
За повече информация и контакти: адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: закриване на част от предприятието, вътрешна реорганизация, съкращаване на щата, трудово право, работодател, адвокат Тълкувателно дело № 5/2019г. на ВКС е образувано по следния въпрос: „ Кога е налице закриване на част от предприятието, вътрешна реорганизация и съкращение на щата и какво правно значение имат тези три форми за правото, съответно за […]
Независимо, че внасянето им е свързано със строго определена цел, те представляват имущество, с което дружеството може да се разпорежда, доколкото законът не го забранява. Такава забрана в нашето законодателство няма, а съобразно изложеното по-горе със Закон за корпоративното подоходно облагане и Закон за облагане на доходите от физически лица е посочено увеличаването на капитала в дружества с ограничена отговорност с имуществото, под форма на неразпределена печалба.
Наличието на внесени допълнителни парични вноски, като източник за увеличаване на капитала в ООД, се доказва чрез проверен и приет годишен счетоводен отчет, който дружеството е задължено да представя в търговски регистър (чл. 146, ал. 4 ТЗ). Съставна част на годишния финансов отчет е счетоводния баланс, в актива и пасива на който се отразяват допълнителните парични вноски. От една страна те увеличават имуществото на дружеството, поради което се посочват в актива на баланса, а от друга подлежат на връщане, и се отразяват в пасива на баланса раздел „задължения“.Така РЕШЕНИЕ № 467 ОТ 16.07.2004 Г. ПО ГР. Д. № 1866/2003 Г., I Т. О. НА ВКС, с което е прието, следното:
ДОПУСТИМО Е ИЗВЪРШВАНЕ НА УВЕЛИЧАВАНЕ НА КАПИТАЛА ПРИ ДРУЖЕСТВА С ОГРАНИЧЕНА ОТГОВОРНОСТ ЧРЕЗ ВНЕСЕНИТЕ ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПАРИЧНИ ВНОСКИ, КОГАТО ЗА ТОВА Е ВЗЕТО ЕДИНОДУШНО РЕШЕНИЕ НА ОБЩОТО СЪБРАНИЕ НА ДРУЖЕСТВОТО.Публикувано: Бюлетин на ВКС, кн. 3 от 2004 г.
Ключови думи: увеличаване на капитала, ООД, допълнителни парични вноски, номинално увеличаване, адвокат, търговско право адвокат Маргарита Балабанова д-р по Търговско право Търговският закон с нормата на чл. 148 е уредил само начините на увеличаване на капитала на дружествата с ограничена отговорност, без да урежда източниците за това. За акционерното дружество изрично е предвидена […]
