News

Ключови думи: застрахователна претенция, искове за обезщетение, Кодекса за застраховането, местна подсъдност, адвокат

Автор:

адв. Маргарита Балабанова –

Доктор по Търговско право

Застрахователна претенция

В новия Кодекс за застраховането (в сила от 01.01.2016г.) (КЗ) е уредно задължение на увреденото лице, което желае да получи застрахователно обезщетение, да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция по реда на чл. 380 КЗ. Увреденото лице може да предяви претенцията си за плащане пред съда само ако застрахователят не е платил в срок от три месеца от предявяване на застрахователната претенция по чл. 380 КЗ, ако откаже да плати обезщетение или ако увреденото лице не е съгласно с размера на определеното или изплатеното обезщетение.

Отправянето от увреденото лице към застрахователя или негов представител на писмена застрахователна претенция по реда на чл. 380 КЗ е абсолютна процесуална предпоставка за предявяване на иск по чл. 432, ал. 1 КЗ[1].

Местна подсъдност на искове за обезщетение

С цел да се намали натовареността на съдилищата в гр. София с новата ал. 2 на чл. 115 ГПК (ДВ, в сила от 07.08.2018 г.) се въведе местна подсъдност на исковете за обезщетения по КЗ. Съгласно посочената норма тези искове на увреденото лице срещу застраховател, Гаранционния фонд и Националното бюро на българските автомобилни застрахователи се предявяват пред съда, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият или постоянният адрес на ищеца, неговото седалище, или по местонастъпване на застрахователното събитие. Съгласно чл.119, ал.3 от ГПК (нова редакция – ДВ, бр. 65/07.08.2018г.), съдът следи служебно за местната подсъдност по чл.115, ал. 2 от ГПК.

По приложението на разпоредбата на чл.115, ал.  2 ГПК в редакцията от ДВ бр.65/2018 г., в сила от 07.08.2018 г., е създадена практика на ВКС, обективирана в определение № 536 от 31.12.2018 г. по ч.т.д. № 2917/2018 г. на ВКС, І т.о., възприета впоследствие и от останалите състави на ВКС, Търговска колегия. В цитираното определение е прието, че с новата редакция на чл. 115, ал. 2 ГПК, приложима за подадени след 07.08.2018 г. искови молби, законодателят е предвидил особени правила относно местната подсъдност на споровете по искове за обезщетения на увреденото лице по КЗ, изключваща общата подсъдност по чл.108, ал.1, изр. 1 ГПК, според която: „Исковете срещу ответник – юридическо лице се предявяват по неговото седалище”. В рамките на тази специална местна подсъдност са регламентирани алтернативни възможности за предявяване на иска от увреденото лице пред местно компетентен съд измежду изброените в чл.115, ал.2 ГПК – съдът, в чийто район към момента на настъпване на застрахователното събитие се намира настоящият/постоянният адрес или седалището на ищеца, или съдът по местонастъпване на застрахователното събитие.

Правото на избор принадлежи на ищеца. Възражение за неподсъдност на делото на основание чл.119, ал.3, вр. с чл.115, ал.2 ГПК може да се направи от ответника в отговора на исковата молба и да се повдигне служебно от съда до приключване на първото по делото заседание.

При констатация, че искът е предявен пред некомпетентен според правилото на чл. 115, ал. 2 ГПК съд, изборът от страна на ищеца не е правилно упражнен. Сезираният със спора съд не може да определи кой друг съд измежду алтернативно предвидените в разпоредбата е компетентен да разгледа спора, без преди това да предостави възможност на ищеца да направи този избор. Едва след указания в изложения смисъл и при липса на уточнение от страна на ищеца съдът, пред който е висящо делото по иск за обезщетение по КЗ от увреденото лице следва да избере една от алтернативните възможност, да прекрати производството по делото и да го изпрати на така определения съд.

Тук следва да се разгледа и Определение № 248 от 01.06.2021 г. по ч. т. д. № 923/2021 г. на ВКС, II т.о., в което е прието, че посочената по-горе практика на ВКС е неотносима в случай, че ищецът не е упражнил правото си по чл.115, ал.2 ГПК на избор на местно компетентен съд не само при подаване на исковата молба, но и с частната жалба, в която не е заявил на кой съд измежду изброените в чл.115, ал.2 ГПК предпочита да бъдат изпратени за разглеждане исковете му срещу застрахователя.

Искове за обезщетение срещу прекия причинител на вредата

Разглеждането и уважаването на иск по чл. 45 ЗЗД срещу прекия причинител не съставлява процесуална пречка за предявяването на прекия иск по чл. 226, ал. 1 от КЗ (отм.). При уважаването на иска по чл. 45 ЗЗД, не се формира сила на пресъдено нещо за застрахователя, а плащането на обезщетението от страна на делинквента води до неговото погасяване и последното от своя страна би обусловило неоснователност на предявената срещу застрахователя пряка искова претенция, но не и недопустимост на иска[2].

Уважаването на предявен от ищеца в наказателното производство срещу делинквента деликтен иск по чл. 45, ал. 1 ЗЗД и издадения срещу последния изпълнителен лист не е процесуална пречка за упражняване прякото право на обезвреда срещу застрахователя на гражданската отговорност на прекия причинител на вредата чрез иска по чл. 226, ал. 1 КЗ[3].

Процесуални предпоставки на искове за обезщетение по КЗ

Ключови думи: застрахователна претенция, искове за обезщетение, Кодекса за застраховането, местна подсъдност, адвокат Автор: адв. Маргарита Балабанова – Доктор по Търговско право     Застрахователна претенция В новия Кодекс за застраховането (в сила от 01.01.2016г.) (КЗ) е уредно задължение на увреденото лице, което желае да получи застрахователно обезщетение, да отправи към застрахователя писмена застрахователна претенция […]

Ключови думи: вписване на акт, Агенцията по вписванията, обхват на проверката, охранително производство, адвокат

Какъв е предметният обхват на проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а ал.1 ПВ относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона.

По този въпрос едни съдилища приемат, че в рамките на охранителното производство и в производството по чл.577 ГПК е недопустимо да се проверяват материалноправните предпоставки на акта, чието вписване се иска. Съдията по вписванията може да откаже вписване само ако актът не подлежи на вписване, ако не е съставен съобразно изискванията за форма и ако няма необходимото съдържание.

Други съдилища приемат, че съдията по вписванията може да проверява нищожен ли е актът с оглед документираното в него съдържание и да откаже вписване, ако сделката, обективирана в акта, има невъзможен предмет, сключена е при противоречия с материалния закон или при наличие на други основания за нищожност.

Като изхожда от характера на производството по вписване, ОСГТК на ВКС намира за правилно първото становище. Вписването (като родово понятие, включващо вписване в тесен смисъл, отбелязване и заличаване) е едностранно охранително производство, в чиито рамки не е допустимо да се разрешават правни спорове. Касае се акт на безспорна администрация, оказване на съдействие при законосъобразно развитие на граждански правоотношения. Целта е оповестяване на актове, с които се извършват сделки с недвижими имоти, на други актове, които имат значение за вещни права, както и наличието на спорове относно права върху вещи. Законодателят регламентира вписването като вид нотариално удостоверяване съгласно чл.569 т.5 ГПК, но това е направено само с оглед субсидиарното прилагане на правилата за охранителните и нотариалните производства и не заличава спецификите на вписването. На такова подлежат и нотариалните актове, с които се прехвърлят или които констатират вещни права, а при тяхното съставяне правилата за извършване на нотариални удостоверявания са адресирани към друго длъжностно лице – нотариуса, който е съставил акта. Именно той е бил длъжен да провери противоречи ли сделката, която е сезиран да 10 удостовери, на закона и добрите нрави. Съдията по вписванията не е орган, който има правомощия да контролира дейността на нотариуса, а ако се приеме, че и той е овластен с правото да проверява съответствието на сделката с императивни законови правила или добрите нрави, фактически до такъв резултат би се достигнало.

Като се има предвид основната цел на вписването – осигуряване на публичност и противопоставимост, то не може да се възложи на съдията по вписванията да проверява материалноправните предпоставки на вписания акт. Ако този акт страда от някакви пороци, оповестяването му улеснява защитата срещу тях, защото дава възможност на заинтересованите да се запознаят със съдържанието на акта и при наличие на правен интерес – да го атакуват пред съда. Именно в рамките на спорното съдебно производство могат в пълна степен да бъдат осигурени правата на всички засегнати от вписания акт лица и спорът да бъде решен със сила на пресъдено нещо. Такъв спор пред съдията по вписванията не може да бъде заявен, нито пък той би имал право да откаже вписване под предлог, че съществуването на такъв спор му е известен или защото би могло да възникне такъв.

Недопустимо е да се отказва вписване на акт за сделка с недвижим имот по съображения, че той не отговаря на изискванията за самостоятелен обект (невъзможен предмет), по съображения, че със сделката се цели постигане на забранен резултат (заобикаляне на закона); по съображения, извлечени от пар.6-8 ПР ЗУТ (нарушения на закона и невъзможен предмет); по съображения за несбъдване на предвидено в договора отлагателно условие; по съображения, че с нотариален акт за поправка или изменение на предходен нотариален акт се подменя съдържанието на първоначално съставения акт. Само ако закон изрично натоварва съдията по вписванията да действа в качеството на нотариус, той може да извършва проверката, която е в правомощията на нотариуса и да откаже да извърши вписването въз основа на резултатите от тази проверка. Отказът на съдията по вписванията може да бъде мотивиран с обстоятелството, че представеният акт не подлежи на вписване (чл.32а ПВ), като се изхожда от неговото съдържание.

Подлежащите на вписване актове са посочени неизчерпателно в чл. 4 ПВ, изброяване има и в други в нормативни актове – ЗУТ, ТЗ, Закон за особените залози и др. По правило не подлежат на вписване вещно-прехвърлителни сделки за движими вещи и може да бъде отказано вписване на акт за такава сделка, но само ако няма никакво съмнение относно естеството на вещта. Ако е възможен спор дали вещта съставлява недвижимост, вписването не може да бъде отказано по вече изложените съображения, че съдията по вписванията не може да разрешава правни спорове, нито да повдига такива.

Отказът може да бъде основан и на съображения за местна некомпетентност на съдията по вписванията (чл.570 ал.1 ГПК, чл.7 ПВ), за наличието на която се следи служебно. 11 Той може да бъде основан и на съображения, извлечени от формата на акта. Изхожда се от наименованието на самия акт – съдията по вписванията не може да откаже, например, вписването на акт за правна сделка, по съображения, че от съдържанието е видно, че се касае за друг вид договор и за него формата не е спазена. При проверката на формата съдията по вписванията следи за спазване на правилото, че се вписват актове, извършени по нотариален ред или с нотариално заверен подпис (чл.3 ал.1 ПВ), но като се отчита, че специален закон може да урежда и вписването на акт в писмена форма (напр. чл.73 ал.5 ТЗ).

Актовете, издадени от надлежни държавни органи също се нуждаят само от писмена форма, но трябва да съдържат реквизитите, които са предвидени в съответния нормативен акт. Може да бъде отказано вписване на акт, който не е подписан, тъй като проверката за наличие на подпис е елемент от проверката на формата на акта. Може да бъде отказано вписване на представения акт и ако той няма необходимото съдържание.

Проверката на съдържанието на акта е в две насоки: идентификация на страните (чл.6 ал.1 б.„А” ПВ) и идентификация на имота (чл.6 ал.1 б.„В” ПВ). Ако недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, съдията по вписванията може да откаже вписването на акт за него, в случай че не са посочени данните по чл. 60, т. 1 – 7 ЗКИР. Когато законът допуска вписване на актове, които не се отнасят до индивидуално определени имоти (напр. договори за прехвърляне на наследство, преписи от завещания и др.), не се проверява индивидуализацията на имота в акта и не може да се откаже вписване поради липса на такава. Може да бъде отказано вписване ако не е внесена дължимата за това такса, ако липсва скица-копие от кадастралната карта съгласно чл.6 ал.3 ПВ, ако не са представени доказателства за изпълнението на изискванията на чл. 264 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс.

Съгласно т. 6. (1) от Правилника за вписванията подлежащите на вписване актове трябва да съдържат:

а) собственото, бащиното и фамилното име (име, съобразно отечественото право), местожителството (постоянният адрес) и единният граждански номер на страните, в случаите на чл. 3 ЗРБУЛСТАТ, ЛНЧ или код по БУЛСТАТ, а когато няма такъв – мястото и датата на раждане; когато една от страните e търговец или юридическо лице, посочват се фирмата (наименованието) и организационната форма; посочват се и съдът по регистрация, номерът на фирменото дело, седалището и кодът по БУЛСТАТ, а за вписаните в търговския регистър към Агенцията по вписванията – ЕИК; за местните и чуждестранните юридически лица, които нямат съдебна регистрация в Република България, се посочват фирмата, седалището и кодът по БУЛСТАТ;

б) датата и мястото на издаването на акта;

в) описанието на имота, до който се отнася актът, с посочване на вида, местонахождението (община, населено място, адрес, местност), номера на имота, площта и/или застроената площ и границите;

г) цената на имота или на правото, съответно удостоверявания материален интерес.

(2) Описание на имота не се изисква при:

а) преписите от обявени завещания, независимо от това дали в акта е посочен недвижим имот и дали на ползващото се лице е известно дали и кои недвижими имоти се намират в съответния съдебен район;

б) актовете, които имат за предмет съвкупност, елемент от която може да е недвижим имот, договори за прехвърляне на наследство, актове за преобразуване на търговски дружества, договори за залог и за прехвърляне на търговско предприятие, независимо от това дали в акта е посочен недвижим имот и дали на ползващото се лице е известно дали и кои недвижими имоти се намират в съответния съдебен район.

(3) Когато недвижимият имот се намира в район с одобрена кадастрална карта, описанията се извършват съобразно данните по чл. 60, т. 1 – 7 от Закона за кадастъра и имотния регистър . В тези случаи към акта се прилага скица, скица-проект, схема или схема-проект, издадени от Агенцията по геодезия, картография и кадастър, или нотариално удостоверени преписи от такива.

(4) Алинея 3 не се прилага при вписвания, отбелязвания и заличавания по чл. 11, 17, 18, 19, 22, чл. 22а, ал. 1 и 3, чл. 23, 24, 25, 26 и 31.

Не може да бъде отказано вписване на съдебни актове по съображения, че не отговарят на изискванията за форма или съдържание. Съдията по вписванията не е компетентен да проверява съдебни актове, защото съдът има контролни функции по отношение на него, а не обратно. Когато е представено за вписване съдебно решение, което нормативен акт предвижда да бъде вписано, съдията по вписванията е длъжен да го впише, независимо от неговото съдържание. Никаква проверка не може да бъде извършвана и в хипотезата на постановен съдебен акт в производство по чл.577 ГПК – в този случай съдът е решил спора по същество (чл.278 ал.2 изр.1 ГПК), т.е. той разпорежда извършването на вписването. Съдията по вписванията не може да издава друг акт след съдебния, нито позитивен, нито отказ. Идентично разрешение следва да бъде дадено тогава, когато съдът нарежда вписване на възбрана върху недвижим имот със свое определение. То не може да бъде контролирано от съдията по вписванията.

Може да бъде отказано вписване на искови молби или на молби за отмяна на влезли в сила решения, ако те не отговарят на изискването за 12 идентификация на страните и имота. Съгласно чл.12 ПВ вписването или отбелязването на искови молби (респективно – на молби за отмяна) се извършва по искане на страната, след като молбата е постъпила в съда и по нея е събрана дължимата такса. Не се изисква нарочен акт на съда за извършване на вписването, поради което съдията по вписванията е задължен да провери молбата за съответствието й с правилото на чл.6 ПВ (чл.12 ал.1 изр.2 ПВ). Изключение съставлява случаят, в който съдът е разпоредил вписването – тогава той е проверил редовността на исковата молба и съдията по вписванията не може да подлага на контрол неговата преценка. Не може да бъде отказано вписване на първи акт за придобиване на недвижим имот от чуждестранно юридическо лице, което няма съдебна регистрация в Република България, защото в акта не е посочен код по БУЛСТАТ (чл.6 ал.1 б.”А” предл. последно ПВ). Съображенията за това са, че в тази част ПВ противоречи на правилото на чл.3 ал.1 т.5 б.”В” от Закона за регистър БУЛСТАТ. Това правило допуска вписване в регистър БУЛСТАТ само на това чуждестранно лице, което вече е придобило недвижим имот в страната. Преди придобиване на първи недвижим имот, чуждестранното юридическо лице без съдебна регистрация в страната по закон не би могло да има код по БУЛСТАТ, поради което съдията по вписванията няма право да откаже извършване на вписване на акт на основание липсата на такъв код.

С тези съображения в т. 6 на Тълкувателно решение 7/2012 на ОСГТК на ВКС е прието следното: Проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а ал.1 от Правилника за вписванията относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона, се ограничава до това, дали актът подлежи на вписване, съставен ли е съобразно изискванията за форма и има ли предвиденото в Правилника за вписванията съдържание. Не се проверяват материалноправните предпоставки на акта, освен ако това е изрично предвидено в закон.

За въпроси и повече информация – адв. д-р Маргарита Балабанова

Предпоставки за вписване на акт в Агенцията по вписванията

Ключови думи: вписване на акт, Агенцията по вписванията, обхват на проверката, охранително производство, адвокат Какъв е предметният обхват на проверката, която съдията по вписванията извършва съгласно чл.32а ал.1 ПВ относно това, дали представеният за вписване акт отговаря на изискванията на закона. По този въпрос едни съдилища приемат, че в рамките на охранителното производство и в […]

Ключови думи: застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, обезщетение за неимуществени вреди, съпричиняване на увреждането, няколко делинквенти, адвокат по застрахователно право

С определение №446/14.07.2022 г., постановено по т.д. №1648/2021 г., II т. о. по реда на чл. 288 ГПК, ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от касаторката част на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка със следния правен въпрос: „Следва ли да бъде намалявано обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от застрахователя на водача на автомобила по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, когато е налице съпричиняване на увреждането и от други делинквенти, ако пострадалият няма принос за вредоносния резултат ?“.

С Решение № 50153 от 09.11.2022 по т.д. №1648/2021 г., II т. о. е прието следното:

Правният въпрос, по който е допуснато касационно обжалване на въззивното решение, а именно: „Следва ли да бъде намалявано обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от застрахователя на водача на автомобила по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, когато е налице съпричиняване на увреждането и от други делинквенти, ако пострадалият няма принос за вредоносния резултат?“ е решен от въззивния състав в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №121/18.09.2014 г. по т.д. №2859/2013 г. на І т.о., според която „ с оглед установената в чл. 53 ЗЗД солидарна отговорност на причинителите на вредата, всеки от тях отговаря към увреденото лице в пълния им размер, а не съобразно приноса им, като функционалната обусловеност на прякото право от деликтното, при съпричиняване по чл.53 ЗЗД на увреждането от няколко делинквенти, застрахователят по застраховка „Гражданска отговорност“, сключена с един от тях, отговаря спрямо увреденото лице за пълния размер на вредите, а не съобразно приноса за увреждането на застрахования при него делинквент“ . Аналогични отговори на посочения въпрос се дават и в решение №37/01.09.2015 г. по т.д. №1070/2014 г. на ІІ т.о. и решение №192/02.11.2017 г. по т.д. №416 / 2017 г. на ІІ т.о.

В решение №45/15.04.2009 г. по т.д. №525 / 2008 г. на ІІ т.о. и в решение №59/10.06.2011 г. по т.д. №286/2010 г. І т.о. се приема, че „наличието на принос на пострадалият за вредоносния резултат като необходимо условие за намаляване размера на застрахователното обезщетение“.

От посочената практика на ВКС, която настоящият състав споделя изцяло, е видно, че отговорът на въпроса, по който е допусната касация, е: Не следва да бъде намалявано обезщетението за неимуществени вреди, дължимо от застрахователя на водача на автомобила по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, когато е налице съпричиняване на увреждането и от други делинквенти, ако пострадалият няма принос за вредоносния резултат.

За повече информация: адвокат д-р Маргарита Балабанова

Намалява ли се обезщетението за вреди по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“ при съпричиняване от няколко делинквенти?

Ключови думи: застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, обезщетение за неимуществени вреди, съпричиняване на увреждането, няколко делинквенти, адвокат по застрахователно право С определение №446/14.07.2022 г., постановено по т.д. №1648/2021 г., II т. о. по реда на чл. 288 ГПК, ВКС е допуснал касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му от касаторката част на основание чл. […]

Ключови думи: наследяване на правото на обезщетение, вреди, застрахователно обезщетение, застрахователно право, адвокат

С определение № 60402 от 02.07.2021г., постановено по т.д. 1435/2020г. на II т. о., е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване по следния процесуалноправен въпрос: „Допустим ли е иск по чл.226 КЗ /отм./, предявен от наследниците на увреденото лице, починало преди завеждане на делото, но след предявяване на претенцията на това лице пред застрахователя?”.

С решение от 13.05.2022г., постановено по делото, ВКС е прел следното:

Неимуществените вреди, подлежащи на обезщетяване чрез пряк иск по чл.226 КЗ /отм./, се свеждат основно до такива, свързани с физически болки и страдания от телесни увреждания или болки и страдания, причинени от смърт на близък. Засегнатите в този случай блага са неимуществени. Право на обезщетение за причинени неимуществени вреди имат лицата, чиито здраве или телесна цялост са били увредени и в резултат на това са претърпели болки и страдания, както и лицата, които поради родствени или близки отношения от настъпилата смърт на пострадалия са претърпели душевни страдания. Неимуществените вреди нямат стойностно изражение, поради което съгласно чл.52 ЗЗД размерът на паричното обезщетение за тях се определя от съда по справедливост. Възникването на право на обезщетение за неимуществени вреди не е обусловено от предявяването му по исков ред или от признаването му със съдебен акт.

Наследството представлява съвкупност от имуществените права и задължения на наследодателя. Дали се търпят неимуществени вреди поради болки и страдания зависи от личната преценка на пострадалия, който трябва да има съзнание за настъпването на такива и да афишира тази своя воля, като упражни правото си на обезщетение пред задълженото лице. Поради това, с оглед личния характер на посоченото право, ако пострадалият не е обявил волята си, че търпи неимуществени вреди в резултат на болки и страдания и не е обективирал личната си преценка, че желае да упражни правото си на обезщетение за тези вреди, наследниците му не могат да наследят това право и да го упражнят вместо него.

Според трайната практика на ВКС, ако приживе пострадалият е предявил иск за обезщетение за неимуществени вреди, при неговата смърт исковият процес следва да продължи с участието на наследниците му. Даденото разрешение е обусловено от обстоятелството, че в този случай предмет на делото не е защита на строго лични права /напр. право на възстановяване на работа, на промяна на име и т.н./. Следва да се приеме, че правото на обезщетение за неимуществени вреди се наследява и ако приживе пострадалият отправи извънсъдебно искане да му бъде заплатено такова обезщетение от задълженото за това лице. В този случай пострадалият е афиширал пред длъжника личната си преценка, че е претърпял болки и страдания и e упражнил правото си на обезщетение за неимуществени вреди. Доколкото това право има паричен еквивалент, с който се съизмерява обезщетението, веднъж упражнено чрез заявената от пострадалия воля да бъде обезщетен за търпените неимуществени вреди, то може да бъде наследено. Поради това е без значение дали правото на обезщетение за неимуществени вреди е било упражнено по исков ред или извънсъдебно – с отправено до застрахователя искане за заплащане обезщетение, тъй като последиците от предявяването на иск са свързани с възникването на процесуално правоотношение и възможността за настъпване на правоприемство в него, но не и с възникването и упражняването на правото на обезщетение. С оглед изложеното възприетото в практиката на ВКС разрешение за наследяване на правото на обезщетение за неимуществени вреди следва да се приложи и при наличие на претенция, отправена до застрахователя, независимо дали при действието на КЗ /отм./ или на новия КЗ /обн. ДВ, бр.102 от 29 декември 2015г., в сила от 1 януари 2016г./. Макар в КЗ /отм./ извънсъдебното искане до застрахователя за заплащане на обезщетение да не е предвидено като задължителна предпоставка за допустимост на прекия иск на увредените лица, както е в КЗ /обн. ДВ, бр.102 от 29 декември 2015г., в сила от 1 януари 2016г./, значението на такава покана за упражняване на правото на обезщетение за неимуществени вреди не може да бъде отречено.

Предвид изложените съображения следва да се приеме, че когато приживе пострадалият е предявил пред застрахователя претенция за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, вече упражненото от него право на обезщетение се наследява от наследниците му, които при отказ на застрахователя могат да го предявят с иск по чл.226 КЗ /отм./.

Това становище на ВКС е споделено и в Определение № 230 от 30.05.2022 г. по ч. т. д. № 711/2022 г. на Върховен касационен съд, II т.о. при което касационно обжалване е допуснато по следния въпрос: : „Легитимиран ли е процесуалноправно наследникът да предяви пряк иск по чл.432 КЗ за обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от наследодателя му в хипотезата, в която увреденото лице е починало след като е предявило писмената си претенция към застрахователя по реда на чл.380 КЗ и в какъв срок от смъртта на първоначалния си носител на правото следва да бъде предявен този иск?“

Наследяване на правото на обезщетение за вреди

Ключови думи: наследяване на правото на обезщетение, вреди, застрахователно обезщетение, застрахователно право, адвокат   С определение № 60402 от 02.07.2021г., постановено по т.д. 1435/2020г. на II т. о., е допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК касационно обжалване по следния процесуалноправен въпрос: „Допустим ли е иск по чл.226 КЗ /отм./, предявен от наследниците на увреденото […]

Ключови думи: задължителна застраховка „професионална отговорност“, писмена претенция, застраховател, отговорност

Касационното обжалване е допуснато с определение № 475 от 12. 07. 2018 г., по т.д. № 855/2018 г. на второ търговско отделение на ВКС, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на следните определени за значими за изхода на делото въпроси на материалното право:

1.”Какво е съдържанието на термина „писмени претенции” в разпоредбата на чл.172, ал.1 ЗУТ и Наредбата за условията и реда за задължителното застраховане в проектирането и строителството, приета с ПМС № 38/ 24.02.04г.?” и

2. ”Отпада ли отговорността на застрахователя по застраховка „Професионална отговорност“ на участниците в проектирането и строителството по чл. 171, ал.1 ЗУТ, когато писмената претенция за заплащане на застрахователно обезщетение е предявена при завършване на фактическия състав на задължението за обезвреда, но след изтичане на едногодишния срок на действие на застрахователния договор?”.

Задължителна застраховка „Професионална отговорност“

Ключови думи: задължителна застраховка „професионална отговорност“, писмена претенция, застраховател, отговорност   Касационното обжалване е допуснато с определение № 475 от 12. 07. 2018 г., по т.д. № 855/2018 г. на второ търговско отделение на ВКС, на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК по отношение на следните определени за значими за изхода на делото въпроси на материалното право: 1.”Какво е […]

Ключови думи: застраховка за обезпечение на кредит, заем, кредитор, длъжник, адвокат, застраховател, отказ за плащане на застрахователно обезщетение, застрахователно събитие, неравноправна клауза

адвокат Маргарита Балабанова – 

доктор по търговско право

Застраховка, сключена от кредитор за обезпечение на кредит

При застраховка, сключена в полза на кредитор, между застраховател и застраховащ, който е кредитор на трето лице – длъжник, при настъпване на застрахователното събитие застрахователят отговаря пред кредитора до размера на застрахователната сума за непогасената част от задължението, за обезпечение на което е сключен застрахователният договор, включващо главница, лихвите и разноските към датата на настъпване на застрахователното събитие. В случай че застрахователната сума за дадено застраховано лице не е с фиксиран размер, ако не е уговорено друго, тя е равна на непогасената част от главницата, за обезпечението на която е сключен застрахователният договор, заедно с непросрочените лихви. Когато дължимото обезщетение или застрахователната сума съгласно условията на застрахователния договор надхвърлят размера на непогасената част от задължението по изречение първо и след като се извърши плащане на кредитора, остатъкът се заплаща на длъжника или на неговите наследници. По повод изплащането на обезщетение по застраховка по изречение първо длъжникът има всички права на застрахован, освен правото да получи обезщетението до размера на непогасената част от задължението.

Застрахователен договор между застраховащ, който е кредитор, и застраховател по повод на имуществено или неимуществено благо на длъжник се сключва в полза на кредитор за обезпечение на вземането на кредитора само с изрично предварително писмено съгласие на длъжника, като писменото съгласие не се изисква при обявяване на вземането за предсрочно изискуемо.

В случай на смърт на длъжник – застраховано лице по застрахователен договор по повод негово неимуществено благо съгласно ал. 1, кредиторът е длъжен да предприеме с грижата на добър стопанин всички необходими действия относно претендирането и изплащането от страна на застрахователя на застрахователната сума по застрахователния договор. По повод изплащането на обезщетение по застраховка по ал. 1 наследниците на длъжника, както и неговите съдлъжници или поръчители по кредита имат права на застрахован, освен правото да получат обезщетението до размера на непогасената част от задължението.

Договорите по ал. 1 задължително се сключват при общи условия съгласно чл. 348. При несъответствие между застрахователния договор и общите условия се прилагат уговорките, за които длъжникът е бил предварително писмено уведомен.

Кредиторът е длъжен да предостави на длъжника предварително цялата информация във връзка със сключването и изпълнението на застрахователния договор, в това число:

1. общите условия по застраховката и информация за застрахователя, предмета на застраховката, застрахователната сума, срока на застраховката и лица, които имат право да получат застрахователното обезщетение или застрахователната сума;
2. въпросите, поставени от застрахователя по чл. 362;
3. отговорите, дадени от кредитора.

Кредиторът е длъжен в срок до 15-о число на месеца, следващ месеца на сключването на застрахователния договор по ал. 1, да предостави на длъжника сертификат, съдържащ информация за застрахователя, предмета на застраховката, застрахователната сума, срока на застраховката и лица, които имат право да получат застрахователното обезщетение или застрахователната сума.

Кредиторът е длъжен незабавно след узнаване писмено да уведоми длъжника за промени, действия, бездействия или други обстоятелства, които могат да имат за последица прекратяване на застрахователния договор, намаляване размера на застрахователното обезщетение или сума или по друг начин могат да засегнат интересите на длъжника. Застрахователят не може при поискване да откаже на длъжника предоставяне на информация по изречение първо.

Кредиторът е длъжен да уведоми незабавно длъжника за прекратяване на договора по ал. 1.

При изплащане на обезщетение или застрахователната сума по застраховка по ал. 1 задължението на длъжника се намалява със стойността на полученото от кредитора плащане.

В случай на застрахователно събитие длъжникът незабавно уведомява кредитора за настъпването му.

Застраховка в полза на кредитор, сключена от длъжник

При застраховка, сключена в полза на кредитор, между застраховател и застраховащ, който е длъжник, или трето лице, което е заложен или ипотекарен длъжник, при настъпване на застрахователното събитие застрахователят отговаря пред кредитора до размера на застрахователната сума за непогасената част от задължението, за обезпечение на което е сключен застрахователният договор, включващо главници, лихвите и разноските към датата на настъпване на застрахователното събитие.

В случай на застрахователно събитие застраховащият, неговите наследници или ползващи се лица, както и застрахователят са длъжни незабавно да уведомят кредитора за настъпването му.

В случай на смърт на длъжник – застраховано лице по застрахователен договор по повод негово неимуществено благо съгласно ал. 1, кредиторът е длъжен да предприеме с грижата на добър стопанин всички необходими действия относно претендирането и изплащането от страна на застрахователя на застрахователната сума по застрахователния договор. По повод изплащането на обезщетение по застраховка по изречение първо наследниците на длъжника, както и неговите съдлъжници или поръчители по кредита имат права на застрахован, освен правото да получат обезщетението до размера на непогасената част от задължението.

В случаи на настъпване на застрахователно събитие и съгласно условията на основния договор между кредитора и длъжника и условията на застрахователния договор застрахователят извършва плащане към кредитора до размера на непогасената част от задължението по ал. 1. Остатъкът от застрахователното обезщетение, в случай че такова е налице, се заплаща:

1. на длъжника или на неговите наследници, или на третите ползващи се лица, когато застраховащ е длъжникът;
2. на заложния или ипотекарен длъжник, когато застраховащ е заложен или ипотекарен длъжник.

Неравноправна ли е по смисъла на чл.143 ал.2 т.6 ЗЗП клауза в застрахователен договор в която обстоятелствата, които са от значение за покритите рискове „Смърт”, „Пълна трайна неработоспособност (неработоспособност) и „Временна нетрудоспособност (неработоспособност) са формулирани общо в хипотезата на липса на поставени въпроси по чл.362 КЗ?

С решение от 30.06.2021г. по т. д. № 351/2020г., ТК, I ТО на ВКС е прието следното по отношение на договор за застраховка за обезпечение на кредит:

При сключването на договор по чл.348 КЗ застрахованият е длъжен да съобщи на застрахователя всички известни му обстоятелства, които имат съществено значение за естеството и размера на риска. Това е от значение за преценката относно степента на риска. Когато се касае за лична застраховка, касаеща живота, здравето и трудоспособността на застрахования, обстоятелства имащи съществено значение са тези, позволяващи на застрахователя да извърши преценка относно здравния статус на застрахования към момента на сключване на договора. Поради това, законодателят с чл.362 ал.1 КЗ е въвел възможността за застрахователя да поставя въпроси на застрахования за съществените обстоятелства; въвел е задължение за застрахования да отговори, когато такива въпроси са поставени; изключил е от класификацията „съществени за риска” тези обстоятелства, за които застрахователят не е поставил въпроси – чл.362 ал.2 предл.1 КЗ.

Прилагането на чл.362 КЗ е от съществено значение за преценката на застрахователя дали да сключи договор при наличие на посочените от застрахования обстоятелства или не. Законодателят изрично е посочил неблагоприятните за застрахователя последици при сключване на договор въпреки неблагоприятните отговори, неясните такива, липсата на отговори на застрахования. Хипотетично възниква въпроса, дали вместо прилагането на чл.362 КЗ, застрахователят би могъл да оповести своите изисквания към застрахования под формата на клауза за изключен застрахователен риск при наличие спрямо застрахования на обстоятелства, имащи характеристиката на съществени по смисъла на чл.362 ал.1 КЗ. Въпросът е хипотетичен, защото разпоредбата се съдържа в Дял І на Част ІV КЗ т.е. в „Общи изисквания към всички застрахователни договори” и спрямо различните договори биха били налице специфики. Поради това и преценката на съда се ограничава до предмета на спора, а именно дали изискванията си спрямо здравословното състояние на застрахования, застрахователят би могъл да включи в клауза имаща значение за покритието на риска. Становището на настоящия съдебен състав по този хипотетичен въпрос е отрицателно. Т.е. преценката относно здравния статус (обстоятелство от съществено значение за риска) на застрахования би следвало да се основава на информация, събрана/установена по реда на чл.362 КЗ, но не и чрез отрицателна информация към застрахования в смисъл „застрахователят не би изплатили обезщетение ако..”. Дори и в този случай, обаче, следва да е налице конкретика. Формулировката „Всеки случай на смърт, причинена или произтичаща пряко или косвено, изцяло или отчасти от някой от следните фактори не се покрива от настоящата полица: всякакви заболявания и неработоспособност (нетрудоспособност) за които застрахованият клиент е знаел или му е била поставена диагноза или от които застрахованият клиент е бил лекуван или за които е получавал лекарства” може да бъде приложена към всяка причина за настъпване на смърт, доколкото „косвено” и „отчасти” са неясни критерии.

Съгласно чл.143 ал.2 т.6 ГПК, неравноправна е тази клауза (съдържаща се в адхезионен договор), която позволява на търговеца да се освободи от задълженията си по договора по своя преценка, като същата възможност не е предоставена на потребителя. В случая, спорната клауза е именно такава. Тя позволява на застрахователя да се позове на изключен застрахователен риск по своя преценка при смърт, настъпила по всяка причина. Това обуславя и отговора на поставения правен въпрос, а именно: Клауза в застрахователен договор в която обстоятелствата, които са от значение за покритите рискове „Смърт”, „Пълна трайна неработоспособност (неработоспособност) и „Временна нетрудоспособност (неработоспособност) са формулирани общо в хипотезата на липса на поставени въпроси по чл.362 КЗ е неравноправна по смисъла на чл.143 ал.2 т.6 ЗЗП.

Повече информация за застраховка за обезпечение на кредит +0883328927.

ЗАСТРАХОВКА ЗА ОБЕЗПЕЧЕНИЕ НА КРЕДИТ ИЛИ ЗАЕМ

Ключови думи: застраховка за обезпечение на кредит, заем, кредитор, длъжник, адвокат, застраховател, отказ за плащане на застрахователно обезщетение, застрахователно събитие, неравноправна клауза   адвокат Маргарита Балабанова –  доктор по търговско право Застраховка, сключена от кредитор за обезпечение на кредит При застраховка, сключена в полза на кредитор, между застраховател и застраховащ, който е кредитор на трето […]

Ключови думи: търговско дело, гражданско дело, потребител, търговец, касационно обжалване, адвокат, търговско право

Тълкувателно дело № 3/2019г. е образувано с разпореждане от 22.07.2019 г. на Председателя на Върховния касационен съд на основание чл. 124, ал. 1, т. 2 ЗСВ и чл. 128, ал. 1 ЗСВ по предложение на състав на ВКС, ІV г.о. – определение № 206 от 14.05.2019г. по ч.гр.д.№ 1447/2019г. за приемане на тълкувателно решение от Общото събрание на Гражданската и Търговска колегия на Върховния касационен съд по въпроса:

Гражданско или търговско дело е дело с предмет правоотношения, възникнали по договор за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице и търговец във връзка с упражняваното от него занятие и какъв е прагът за достъп до касационно обжалване на въззивното решение по делото?

По поставения правен въпрос е формирана противоречива съдебна практика, преди изменението на чл.113 ГПК ДВ бр. 100 от 20.12.2019г. с допълване на разпоредбата, че образуваните дела по искове на и срещу потребители се разглеждат като граждански дела по реда на общия исков процес.

Според първото становище не са търговски по смисъла на чл. 280, ал. 3 т. 1 ГПК делата, които имат за предмет правоотношения, произтичащи от търговски сделки включително и абсолютните, по които една от страните, не е търговец. Основанието за определяне на по-висок праг за достъп до касационно обжалване според паричната оценка на предмета на делото – 20 000 за търговските дела вместо 5 000 лева за гражданските е, че в отношенията между търговци сумата 20 000 лева не е голяма.

Според второто становище, договорът за изработка, по който възложителят е физическо лице, а изпълнителят е търговец, представлява търговска сделка по смисъла на чл.286 ал.1 ТЗ, а това определя и делото като търговско по смисъла на 280 ал.3 т.1 ГПК. Щом като изпълнителят има качеството на търговец и договорът е във връзка с упражняваното от него занятие, сделката не е абсолютна търговска сделка по смисъла на чл. 1 ал.2 ТЗ, но на основание чл. 287 ТЗ разпоредбите на търговските сделки се прилагат и за двете страни, дори и едната от тях да не е търговец, освен ако законът не предвижда друго.

Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на ВКС с Тълкувателно решение 3/2019г. от 23.02.2022 год. приема следното:

Поставеният за тълкуване от ОСГТК правен въпрос се отнася до разграничението между гражданско и търговско дело по смисъла на чл.280 ал. 3 т.1 ГПК само по спорове, породени от договори за възлагане на строителни работи /чл.258 и сл. ЗЗД/, сключени между търговец и физическо лице и произтичащия от вида на делото достъп до касационно обжалване според цената на иска.

За да се отговори на този конкретен правен въпрос следва да се направи по-общото разграничение между граждански и търговски дела, за които в ГПК не се съдържа легална дефиниция и именно извеждането на такава дефиниция по тълкувателен път е предпоставка за формирането на противоречивата съдебна практика.

Понятията гражданско и търговско дело са използвани на няколко места в ГПК: при определяне на подведомствеността на гражданските дела, при определяне на родовата подсъдност на делата и при определяне допустимостта на касационното обжалване според цената на иска – чл. 14 ал.1, чл.103, чл.104 и чл.280 ал.3 т.1 ГПК.

Материалното право, което регламентира отделните видове правоотношения и процесуалното право, се намират във функционална връзка. Гражданският процес е средството, чрез което се дава защита на субективните права при незаконосъобразно развитие на материалните правоотношения и се възстановява нормалното им – предписано от закона действие. Проява на незаконосъобразно развитие на материалното правоотношение и породеният от това правен спор е неизпълнението на изискуеми /според договора или закона/ задължения или извършването на действия респ.бездействия, с които се осуетява упражняването на субективното материално право. В тези случаи може да бъде потърсена защита по реда на исковия граждански процес. Обективен и общопризнат в правната теория критерий, по който се разграничават видовете дела, разглеждани по реда на ГПК, е материалното правоотношение, предмет на делото.

Ако делото е образувано с искане за защита на нарушено материално право, регламентирано в гражданското законодателство, независимо от неговия вид – облигационно, вещно, семейно, трудово и др. – делото е гражданско.

Търговски спор и търговско дело са резултат на обособяване на търговското право от гражданското. По посочения обективен критерий, като търговско следва да се определи делото, по което за материалните правоотношения са приложими разпоредбите на Търговския закон и/или на специалните закони, отнасящи се до уредени или регламентирани в Част трета от Търговския закон сделки, независимо от родовата подсъдност. Несъмнено, търговско дело е и делото, което окръжните съдилища разглеждат по реда на особеното производство по Глава тридесет и втора /чл. 365-378/ ГПК, озаглавена „Производство по търговски спорове“, макар не всички от тях да съдържат правна уредба в Търговския закон.

Търговските спорове са дефинирани чрез изброяването им в чл. 365 ГПК според който те се отнасят до право или правно отношение, породено или отнасящо се до: търговска сделка, включително сключването, тълкуването, действителността, изпълнението, неизпълнението или прекратяването й, последиците от прекратяването й, както и за попълване на празноти в търговска сделка или приспособяването й към нововъзникнали обстоятелства; приватизационен договор, договор за обществена поръчка, концесионен договор, картелни споразумения, концентрация на стопанска дейност, нелоялна конкуренция, злоупотреба с монополно или господстващо положение; както и посочените в т.3 и т.4 искове, за които в закон е предвидено, че са подсъдни на окръжен съд като първа инстанция /например, исковете за защита на членствени права; за отмяна на решения на общото събрание на дружеството, които се предявяват пред окръжния съд по седалището на дружеството; исковете за попълване масата на несъстоятелносттта, визирани в чл.649 ТЗ, които се предявяват пред съда по несъстоятелността и др./.

Изрично изброените в чл. 365 ГПК търговски спорове не произтичат само от търговски сделки. Същевременно, в хипотези, при които цената на иска не надхвърля 25 000 лв., посочените в чл.365, т.1, т.2 и т.5 ГПК спорове се разглеждат от съответния районен съд по общия исков ред, но това не променя вида на делото като търговско.

При съпоставяне на съдържанието на понятията „търговско дело“ и „търговски спор“ се установява, че те не се припокриват, като първото е с по-широк обхват, защото обхваща и споровете , разглеждани от районния съд по реда на общия исков процес. Търговски са и делата, имащи за предмет спорове относно обезпечителни права, отнасящи се до търговска сделка, делата, при които е налице функционална обвързаност на предмета на правния спор с търговското качество на страните или с търговска сделка и др.

Търговският закон не съдържа изчерпателна регламентация на всички търговски сделки, но дефиницията за търговска сделка по см. на Част трета от ТЗ се извежда от предвидените в чл.286, ал.1 и ал.2 ТЗ критерии – обективен и субективен. Обективните /абсолютни/ търговски сделки са лимитативно изброени в чл.1, ал.1 ТЗ /застрахователни, банкови, комисионни, спедиционни, превозни и др./ , като при тях е без значение дали лицето, което ги извършва, притежава качеството търговец. Извън законодателно посочените сделки, които по естеството си са търговски, такъв характер на сделката се придава и тогава, когато е сключена от търговец и е свързана с упражняваното от него занятие – субективни/относителни/ търговски сделки. Законодателят въвежда и оборима презумпция за квалифициране на сделката като търговска – достатъчно е да е сключена от търговец, за да се счита, че е свързана с неговото занятие.

В зависимост от качеството на лицата по правоотношението, търговските сделки могат да бъдат едностранни или двустранни. В чл.287 ТЗ е предвидена приложимост на разпоредбите на търговското законодателство и за търговски сделки, при които една от страните не е търговец и не следва друго от закона.

В отношенията между търговци или когато едната страна е търговец, са приложими и уредените в ЗЗД договори /вкл. и по силата на препращащата норма на чл.288 ТЗ/, които са част от гражданското право. Когато предмет на съдебен спор са правоотношения, породени от такъв договор, включително и договор за изработка по чл. 258 ЗЗД, независимо за извършването на какъв вид дейност се е задължил изпълнителят, видът на делото следва да се определи в зависимост от това дали сделката е търговска по смисъла на чл.286, ал.1 и ал.3 ТЗ.

Видът на делото, с оглед на неговия предмет, и цената на иска, са законодателно въведени като критерии за допустимост на касационно обжалване. Съгласно сега действащата редакция на чл.280, ал.3, т.1 ГПК решенията по въззивни граждански дела с цена на иска до 5 000 лв. и решенията по въззивни търговски дела с цена на иска до 20 000 лв. не подлежат на касационно обжалване, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и съединените с тях обуславящи искове. Обективен критерий при дефиниране необжалваемостта на посочените въззивни решения е паричната оценка на предмета на съответното дело. В съответствие с този критерий въведеният имуществен праг за допустимост на касационното обжалване не е обусловен от изискване за търговско качество и на двете страни по сделката, от която произтича правния спор.

До приемането на Закона за изменение и допълнение на ГПК – ДВ бр.100 от 20.12.2019 г., не са предвидени изключения, при които, качеството на лицето – страна по търговска сделка, да определя процесуалния ред за разглеждане на делото. Качеството на потребител на едната страна по правоотношението не променя характера на делото, нито рефлектира върху обжалваемостта на съдебния акт, тъй като възможността за касационно обжалване /съгласно националното процесуално право/ е обусловена единствено от цената на иска, но не и от участието на потребител като главна страна в исков процес.

С приемане на ЗИД ГПК – ДВ бр.100/2019 г., националният ни законодател, в съответствие с изискването на чл. 169 ДФЕС, в разпоредбата на чл.113, изр.второ ГПК е предвидил допълнителни процесуалноправни средства за ефикасна защита на правата на

потребителите, наред със специалната задължителна местна подсъдност по искове на и срещу потребители. Изрично е регламентирано, че тези дела се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес независимо от родовата подсъдност на делото.

Преценката за това, дали се касае за иск на или срещу потребител, следва да се извърши при зачитане на общата легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите /ДР ЗЗП/, или въз основа на легални определения на същото понятие в други закони, когато са приложими по съответния правен спор – напр., § 1, т.20 от Закона за кредитите за недвижими имоти на потребители, в чл.9, ал.3 от Закона за потребителския кредит и др. Посоченото общо определение на понятието „потребител“ отразява основните характеристики, дадени в транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на Европейския съюз, установяващо правила за защита правата на потребителите в различни сфери на обществения и икономическия живот. Тези характеристики се свеждат до това, че като страна по договор с търговец, потребителят е винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие „потребител“ се припокрива с това, дадено в чл.2, б.“б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Според него, потребител е всяко физическо лице, което придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска или професионална дейност, и всяко физическо лице, което, като страна по договор по този закон, действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност.

Категоричен отговор на въпроса кога страна по сключен договор с търговец е потребител, е даден в редица решения на Съда на Европейския съюз. Според СЕС, потребителят е винаги и само физическо лице, което при сключване на договор с търговец цели удовлетворяване на свои лични потребности. Преценката дали са налице тези отличителни качества на физическото лице – съконтрагент, се дължи от съда, сезиран с конкретен правен спор, произтичащ от/или свързан със сключен договор с търговец. За да установи дали се касае за потребителски договор, съдът трябва да прецени характера и целта на сключения договор, както и всички конкретни обстоятелства и доказателства. При извод, че при сключването на договор с търговец физическото лице е действало извън рамките на своята търговска или професионална дейност и за цели от частен характер, то възникналият правен спор следва да се разгледа по реда на общия исков ред за гражданските дела, в какъвто смисъл е новото изречение второ на чл.113 ГПК. При спор, възникнал от потребителски договор, следва да се приложат не само транспонираните в националното законодателство специални материалноправни норми, гарантиращи по-силна и ефективна защита на правата и интересите на потребителите, но и да се съблюдават заложените основни принципи и цели в първичното право на Европейския съюз /чл. 4 §2, б.е, чл.12, 114 и 169 ДФЕС/ и чл.38 от Хартата на основните права на ЕС, както и директно приложимите норми от европейски регламенти, установяващи различни мерки за защита на потребителите.

Спорното правоотношение, във връзка с което е поставеният конкретен въпрос за тълкуване, е възникнало от договор за извършване на строителни работи, възложени от физическо лице на търговец, извършващ строителна дейност по занятие. Макар законовата регламентация на изработката да се съдържа в чл.258 – чл.269 ЗЗД, сделката е субективна търговска, тъй като е сключена от търговец и е свързана с упражняваното от него занятие, поради което и неблагоприятното развитие на правоотношението следва да се дефинира като търговски спор. Изричното правило на чл.318, ал.2 ТЗ, с което се отрича търговският характер на продажба, имаща за предмет вещ за лично потребление с купувач – физическо лице, е неприложимо по аналогия за други търговски сделки.

Съобразно предмета на материалноправния спор, делото е търговско и преди приемането на Закона за изменение и допълнение на ГПК /обн., ДВ, бр.100 от 20.12.2019 г./ касационно обжалване на въззивното решение е допустимо при цена на иска над 20 000 лв. С изменението на чл.113 ГПК е създадено ново процесуално правило, имащо действие и за висящите въззивни производства, според което образуваните дела на и срещу потребители се разглеждат като граждански по реда на общия исков процес. От тази норма следва, че за тях е приложим предвиденият в чл.280, ал.3, т.1, пр.1 ГПК праг за касационно обжалване от 5 000 лв., когато въззивните решения са постановени след влизане в сила на изменението на чл. 113 ГПК ДВ бр.100/2019г. Целта на законодателя е постигане на значително по-ефективна защита на потребителя, в смисъл на икономически по-слабата страна в правоотношението, и гарантиране ефективността на задължителната местна подсъдност по потребителски спорове по чл.113, ал.1 ГПК, въведена със ЗИД на ГПК /обн., ДВ бр.65 от 07.08.2018 г./.

По изложените съображения, на основание чл. 124 ал.1 т.2 ЗСВ Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд с ТР дава следния отговор на поставения въпрос:

Дело, с предмет правоотношения, възникнали от договор по чл.258 ЗЗД за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице и търговец във връзка с упражняваното от него занятие, е търговско дело. Преди приемането на Закона за изменение и допълнение на ГПК – ДВ бр.100/2019 г. прагът за достъп до касационно обжалване по чл.280 ал.3 т.1 ГПК на въззивното решение е като по търговските дела.

След изменението на чл.113 ГПК – ДВ бр.100/2019 г. дело, с предмет правоотношения, възникнали от договор по чл.258 ЗЗД за изпълнение на строителни работи, сключен между физическо лице, притежаващо качеството потребител по смисъла на § 13 т.1 от Допълнителните разпоредби на Закона за защита на потребителите, и търговец във връзка с упражняваното от него занятие, се разглежда като гражданско по реда на общия исков процес и прагът за достъп до касационно обжалване на въззивното решение е като по гражданските дела.

Ключови думи: търговско дело, гражданско дело, потребител, търговец, касационно обжалване, адвокат, търговско право

За повече въпроси относно търговско дело – адвокат д-р Маргарита Балабанова

РАЗГРАНИЧЕНИЕ МЕЖДУ ТЪРГОВСКО ДЕЛО И ГРАЖДАНСКО ДЕЛО

  Ключови думи: търговско дело, гражданско дело, потребител, търговец, касационно обжалване, адвокат, търговско право   Тълкувателно дело № 3/2019г. е образувано с разпореждане от 22.07.2019 г. на Председателя на Върховния касационен съд на основание чл. 124, ал. 1, т. 2 ЗСВ и чл. 128, ал. 1 ЗСВ по предложение на състав на ВКС, ІV г.о. […]

Ключови думи: поръчител, поръчителство, задължение, прекратяване, бездействие на кредитора, отделни вноски

С ново тълкувателно решение ВКС разгледа следния въпрос касаещ поръчителство: При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?

Според едното становище, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от датата на падежа на всяка вноска и ако кредиторът бездейства и не предявява иск срещу главния длъжник в рамките на този срок, с изтичането му се прекратява задължението на поръчителя за плащане на тази вноска, т.е. преклудира се отговорността му за съответната част от главното задължение. Ако кредиторът не завежда иск срещу главния длъжник, но обяви на последния предсрочната изискуемост, срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от датата на достигане на това волеизявление до длъжника, но само по отношение на вноските с ненастъпили към тази дата падежи. По отношение на вноските с настъпили падежи към посочения момент, срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от съответната дата на падежа на всяка една от тях.

Според другото становище, с разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД се регламентира прекратяване на поръчителството, поради бездействие на кредитора по договора след крайния падеж на главното задължение, а не с оглед падежа на отделните вноски. Шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на дълга, без да се прави разграничение относно вноските с настъпил и ненастъпил падеж към момента на обявяване на предсрочната изискуемост.

Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд намира за правилно второто становище.

Поръчителството разкрива белезите на акцесорен, обезпечителен, комутативен, безвъзмезден и формален договор, с който поръчителят се задължава към кредитора на едно трето лице /главен длъжник/ да отговаря с цялото си имущество за изпълнението на чуждото /главно/ задължение. Един договор за поръчителство обезпечава изпълнението на едно главно задължение. Отговорността на поръчителя е солидарна с тази на главния длъжник. При липса на уговорени по-леки условия или на поръчителстване за част от дълга, поръчителят дължи каквото, колкото и когато дължи главният длъжник. Отговорността на поръчителя обхваща всички последици от неизпълнението, вкл. лихви, неустойки и разноски. Договор за поръчителство може да бъде сключен за всякакъв вид главни задължения по едностранни, двустранни или многостранни сделки, а поръчител може да бъде както физическо, така и юридическо лице.

Поръчителството се прекратява, както при погасяване /прекратяване/ на главния дълг, така и с настъпване на останалите общи или специални основания за прекратяване отговорността на поръчителя. Разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД урежда едно от специалните основания за прекратяване на поръчителството по право – ако кредиторът не предяви иск срещу длъжника в шестмесечен срок от падежа на главното задължение. Според цитираната разпоредба, отговорността на поръчителя съществува в срок от 6 месеца от падежа на главното задължение /срокът е краен и преклузивен, съгласно разясненията, дадени в т. 4-б. от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС/ и отпада, ако кредиторът в този период бездейства и не предявява иск срещу главния длъжник. Следователно бездействието на кредитора води до загуба на обезпечението. Разпоредбата защитава интересите на поръчителя, който е приел да отговаря лично, с цялото си имущество и по правило безвъзмездно за изпълнението на чуждо задължение, и същевременно санкционира кредитора, ако той не упражнява своевременно правата си по обезпечението. Преклудирането на отговорността на поръчителя при условията на чл. 147, ал. 1 ЗЗД представлява законово уредено изключение от акцесорния характер на поръчителството.

Поставеният за разрешаване пред ОСГТК на ВКС въпрос касае конкретна хипотеза на прекратяване на поръчителството по реда на чл. 147, ал. 1 ЗЗД – когато главният дълг е паричен и когато погасяването му става чрез плащането на отделни вноски с различни, предварително уговорени падежи, а отговорът му изхожда от естеството на паричния дълг, като единно и цялостно задължение.

Трайно установена е практиката на ВКС, че при разсрочването на едно парично задължение, което по естеството си е еднократно /плащане на цена, връщане на заем/, респ. при уговорката плащането да се извършва на вноски с различни падежи, не се касае за периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в” ЗЗД. Приема се, че в този случай задължението се погасява на части, в интерес на длъжника и въз основа на изрично дадено съгласие от страна на кредитора, по аргумент от разпоредбата на чл. 66 ЗЗД.

При договорите с периодично или продължително действие, през всеки период от време и двете страни по правоотношението престират и за тях възникват относително самостоятелни задължения с отделни падежи, които имат общ правопораждащ факт, но не представляват части от едно цяло вземане. Обратното – при уговорка за разсрочване на части на едно по правило еднократно задължение, престира само длъжникът, след като вече кредиторът е изпълнил, а този факт сам по себе си не е достатъчен, за да определи изпълнението като периодично.

Поради това при постигнато съгласие плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни, периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Поради липса на самостоятелно /извън това на главното задължение/ основание за плащане на отделните вноски, техният падеж е ирелевантен за приложението на чл. 147, ал. 1 ЗЗД.

В посочения смисъл е и граматическото тълкуване на разпоредбата, в която термините „падеж“, „главно задължение“, „иск“ се използват в единствено число. От друга страна систематическото тълкуване на чл. 66 ЗЗД и чл. 147, ал. 1 ЗЗД е основание за извода, че както кредиторът не е длъжен да приеме частично изпълнение, така той не е длъжен да търси по исков ред изпълнението на всяка разсрочена вноска от задължението, за да запази правата си срещу поръчителя.

Обратната теза – че срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД при разсрочено изпълнение на задължението започва да тече от падежа на всяка вноска, би противоречала на основните правила за отговорността на поръчителя, а именно: чл. 139, изр. 1 ЗЗД, чл. 140 ЗЗД и чл. 141, ал. 1 ЗЗД.

Ако срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД се прилага за всяка разсрочена вноска поотделно, може да се стигне до ситуация, в която поръчителят ще отговаря при по-облекчени условия или в по-малък обем от главния длъжник, без това да е уговорено в договора за поръчителство. Ако се приеме, че шестмесечният срок за предявяване на иска против главния длъжник тече от падежа на всяка погасителна вноска и че кредиторът е длъжен, за да запази правата си срещу поръчителя, да води отделен иск срещу длъжника за всяка вноска, приложното поле на поръчителството като вид лично обезпечение би било неоснователно ограничено, а функциите му – обезсмислени. Възможно е при дългосрочни договори погасителният план да съдържа голям брой вноски, включително такива, дължими през шест или повече месеци. В този случай кредиторът би бил принуден да води поредица от искове срещу главния длъжник, чийто брой може да е равен на броя на погасителните вноски, за да запази правата си срещу поръчителя, което би натоварило страните с неоправдани разноски. Не на последно място, обезпеченият по реда на чл. 138 и сл. ЗЗД кредитор, който е предоставил на длъжника възможността да издължава престацията си на части и така се е отказал от едно свое предимство, гарантирано от закона, не бива да бъде поставян в по- неблагоприятно положение от кредитора, който не е разсрочил задължението на длъжника.

Предвид изложеното и доколкото разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД урежда изключение от акцесорния характер на договора за поръчителство, а и от правилото за солидарност в отношенията между поръчителя и главния длъжник, то същата не следва да се тълкува в посока към разширяване на това изключение. Посоченият в чл. 147, ал. 1 ЗЗД относително кратък срок на бездействие на кредитора, след изтичането на който поръчителството се прекратява по право, е обвързан от крайния момент, към който поръчителят е поел отговорност за главния дълг.

Следователно при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, без значение, дали същата е предсрочно обявена.

По изложените съображения, Общото събрание на Гражданската и Търговската колегия на Върховния касационен съд с Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. по тълк. д. № 5 / 2019 г. на Върховен касационен съд, ОСГТК реши, че: При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД (при поръчителство) започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост.

За повече информация – адвокат Маргарита Балабанова

Прекратяване на поръчителство при бездействие на кредитора

Ключови думи: поръчител, поръчителство, задължение, прекратяване, бездействие на кредитора, отделни вноски   С ново тълкувателно решение ВКС разгледа следния въпрос касаещ поръчителство: При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, от кога тече шестмесечният срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД – от датата на падежа за всяка вноска или […]

Oблекчават противоепидемичните мерки в страната oт 24.02

Считано от четвъртък, 24 февруари, по преценка на собствениците, управителите/организаторите на обекти /заведения за хранене, фитнеси, казина и др.,/да се допускат посетители без изискване да предоставят „зелен сертификат“. Изискването за „зелен сертификат“ остава задължително за персонала на всички обекти с обществено значение. Това става възможно със заповед на министъра на здравеопазването проф. Асена Сербезова, издадена […]

Ключови думи: вреди от непозволено увреждане, обезщетяване, имуществени вреди, неимуществени вреди, адвокат

ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 4 ОТ 30.10.1975 Г. ПО ГР. Д. № 5/1975 Г., ПЛЕНУМ НА ВС

Съдебната практика във връзка със споровете на непозволено увреждане е значителна по обем и разнообразна по предмета на третираните проблеми. Върховният съд с няколко постановления на Пленума е дал тълкуване по редица въпроси, свързани с обезщетяването на вреди от непозволено увреждане. В съдебната практика обаче възникнаха и някои различия по тези спорове. За да се внесе еднакво приложение на закона, Пленумът намира, че следва да се дадат съответните указания.

1. При уволнение на работник или служител, признато от надлежните органи за неправилно, организацията или учреждението дължат заплащането на обезщетението най-много до размер на двумесечното трудово възнаграждение на уволнения (чл. 93, ал. 1 КТ), защото се касае до среди от неизпълнение на трудов договор, а законът при този договор не допуща заплащана по-високо обезщетение.

Противоречиво се разрешава обаче въпросът, дали издалият отменената заповед за уволнение ръководител на организацията или учреждението дължи заплащане на обезщетение на възстановения на работа работник или служител извън двумесечното трудово възнаграждение по чл. 93, ал. 1 КТ. По начало с оглед на тази разпоредба такова обезщетение не се дължи, Когато обаче при издаване на неправилната заповед ръководителят е причинил непозволено увреждане на работника или служителя, той носи отговорност за действително причинените вреди. Тази последица настъпва, когато ръководителят на организацията или учреждението, в които е издадена заповедта, недобросъвестно е използувал служебното си положение, за да постигне лични или други не служебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи.

2. С т. 5 на Постановление № 7/1959 г. се разясни, че лицето, което е причинило вреди другиму при крайна необходимост, дължи обезщетение за тях, макар и деянието му да не е общественоопасно. При приложението на това указание в практиката се появиха затруднения, които налагат неговото уточняване.

Съгласно чл. 13, ал. 1 НК не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените. В този случай по силата на чл. 46, ал. 2 ЗЗД се дължи поправянето на причинените вреди, но законът не посочва кой следва да ги поправи.

Състоянието на крайна необходимост може да е последица от действията на определено лице или да произлиза от негова вещ. В тези случаи обезщетението за причинените при крайна необходимост вреди следва да се възложи на причинителя на състоянието на крайна необходимост, съответно на собственика на вещта, от която то е произлязло, или на лицето, под чийто надзор тя се намира, а не на действуващия при това състояние. Така както посочените лица дължат обезщетяване на по-значителните вреди, така при тяхното предотвратяване от дееца те следва да поправят по-малките причинени вреди.

В останалите случаи поправянето на вредите следва да се възложи на носителя на благата, които са спасени от унищожаване или повреждане с извършването на деянието. Това заключение се извежда от разпоредбата на чл. 13, ал. 1 НК: ако деецът не беше предотвратил унищожението или повреждането на благата, претърпяната щета за техния собственик щеше да бъде по-значителна. Затова той следва да понесе по-малките вреди, причинени от действуващия при крайна необходимост. Естествено, ако действуващият при това състояние е и носител на спасените блага, той на това основание е задължен да поправи причинените другиму вреди.

3. Въпреки дадените с т. 2 на Постановление № 17/1963 г. указания някои съдилища продължават да допускат смесване на отговорността по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД и тази по чл. 50 ЗЗД. Необходимо е да се изясни, че отговорността на собственика на дадена вещ за произлезлите от нея вреди, а също и отговорността на лицето, под чийто надзор тя се намира, е основана главно на обстоятелството, че техниката на производството изпреварва в някои случаи техниката на безопасност на производството. Затова е налице отговорност по чл. 50 ЗЗД, когато при ползуване на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила. Когато при ползуване на вещта е допуснато такива нарушение, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД.

Следва да се обърне внимание, че собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор тя се намира, носят отговорност пред увредения и тогава, когато вещта им е предадена от производителя като напълно обезопасена технически, а също така и когато не съществува техническа възможност за нейното обезопасяване. При невъзможност за обезопасяване отговорността е по чл. 50 ЗЗД, а при такава възможност – по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 105 КТ.

4. Нееднакво се разрешава въпросът, дали се дължи обезщетение за неполучено трудово възнаграждение на лице, което е било задължено да полага грижи за свой близък, пострадал при непозволено увреждане, и кой е активно легитимиран да предяви иск за това обезщетение.

Когато се касае до влошаване на здравословното състояние, пряка и непосредствена последица от увреждането е не само това влошаване, но и разходите, свързани с лечението на пострадалия. Такива разходи могат да бъдат и заплащането на възнаграждение на болногледач, когато това се налага. Възможно е с гледане на болен да се заеме близък сродник, като възходящ, съпруг, низходящ, който по тази причина е принуден да не работи другаде по трудов договор и да не получава трудово възнаграждение. В този случай също се дължи заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на необходимото възнаграждение за болногледач.

Активно легитимиран да иска заплащането на това обезщетение е пряко пострадалият от увреждането, евентуално неговите наследници, а не лицето, което не е получавало трудовото възнаграждение поради принудителното си неотиване на работа, за да го гледа.

5. Съдилищата разрешават не еднакво въпроса, дали се дължи обезщетение за имуществени вреди на пенсионер, който въпреки пенсионирането си продължава да работи и бива увреден. Приема се, че вреди от неполучено възнаграждение не се понасят от пенсионер, макар да е продължил да работи, защото е навършил възраст за пенсиониране. Има съдебни решения и в противен смисъл.

Дали от работещия пенсионер се понасят вреди от неполучаване трудово възнаграждение, следва да се преценява конкретно за всеки случай. Поради това, ако въпреки пенсионирането си дадено лице е продължило да работи, но е пострадало при непозволено увреждане, поради което е лишено от възможността повече да работи, обезщетение за имуществени вреди му се дължи. Срокът, за който те се присъждат, се определя в зависимост от нормалните и обикновени възможности да се полага труд, като се съобразят и съответните норми за продължителността на трудовите договори с пенсионери.

6. При непозволено увреждане се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Когато се касае за намаление на трудоспособността на работник, щетите се състоят в разликата между средно получаваното трудово възнаграждение преди увреждането и размера на отпуснатата пенсия за инвалидност, ако такава е причинена. В закона не е разрешен изрично въпросът, за какъв срок следва да се присъди тази разлика, ако е причинена трайна нетрудоспособност. Този въпрос следва да се разреши съобразно разпоредбите, които се отнасят за подобни случаи, ако това отговаря на правилата на социалистическия морал – чл. 46, ал. 2 ЗНА. В случая това са разпоредбите на чл. 2 ЗП и чл. 31, б. „е“ КТ. С оглед на това следва да се приеме, че обезщетение за неполучавана поради непозволено увреждане разлика между заплащаното преди него трудово възнаграждение и отпусната след това пенсия се дължи до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за изслужено време възраст. Този срок може да бъде продължен най-много с толкова време, колкото би. било необходимо за достигане на пълния трудов стаж по чл. 2 ЗП.

7. При определяне размера на имуществените вреди на увредения работник или служител, изразяващи се в разликата между действително получаваното трудово възнаграждение и обезщетението за временна нетрудоспособност или следващата се пенсия (при трайно инвалидизиране), по начало се изхожда от размера на трудовото възнаграждение до датата на увреждането. Настъпилите по-късно изменения в размера на трудовото възнаграждение се вземат под внимание, но само в случаите, когато увреждането е довело до състояние на временна нетрудоспособност (т. 2, ал. 1 и 3 от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС). При увреждане, довело до трайна нетрудоспособност, съгласно т. 3 от същото постановление имуществените вреди се определят само с оглед на трудовото възнаграждение преди увреждането. Възможно е обаче и това са преобладаващият брой случаи състоянието на трайна нетрудоспособност да настъпи по-късно и в този период между увреждането и инвалидизирането да се измени размерът на трудовото възнаграждение.

Правилно е да се внесе необходимото уеднаквяване, като т. 3 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС се допълни в смисъл, че се имат пред вид и измененията на трудовото възнаграждение, настъпили и след увреждането до датата на инвалидизирането.

8. Въпреки разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД някои съдилища не намаляват от размера на присъдените обезщетения за непозволено увреждане застрахователната сума, която пострадалите са получили по силата на сключен и поддържан от организацията или учреждението застрахователен до говор по живот или срещу злополука. Това е неправилно.

Със сключването и поддържането на договора за застраховка организацията и учреждението обезпечават това, което при настъпване на застрахователното събитие те би трябвало да платят. Заплатената от застрахователния институт сума на пострадалия намалява размера на претърпените вреди и поради това трябва да се съобрази от съда при присъждане на обезщетението за непозволено увреждане. Това се отнася и за обезщетенията, които организациите са заплатили на пострадалите не по съдебен ред. Не следва да се намаляват само отпуснатите от обществените организации помощи във връзка с увреждането, защото те не представляват обезщетения. Не се намаляват заплатените на пострадалите застрахователни суми по техни лични застрахователни договори.

9. В съдилищата нееднакво се разрешава въпросът, дали се дължи обезщетение за имуществени вреди на лице, което при условията на чл. 88, ал. 2 СК е имало основание да получава издръжка от свой родител и този роди тел загине при непозволено увреждане. В този случай се касае до понасяне на една действителна вреда, пряка и непосредствена последица от смъртта на родителя, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД причинителят на увреждането и лицето, което отговаря за действията му, дължат обезщетение. Това е така както когато загиналият родител с заплащал преди увреждането издръжка доброволно, така и когато тя е присъдена или само е било налице основание да се търси такава при условията на чл. 88, ал. 2 СК.

10. От принципа за пълно обезщетяване на понесените при непозволено увреждане вреди (чл. 51, ал. 1 ЗЗД) следва, че ако здравословното състоя ние на пострадалия бъде влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено обезщетението, нему се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако то се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и причини. Обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание, а обезщетението за имуществени вреди се присъжда, в случай че влошаването би дало отражение на присъденото с първоначалното решение обезщетение за тях, т. е. когато влошаването на здравето е довело до преминаване в по- висока група инвалидност. Ако въпреки влошаването не са настъпили нови имуществени вреди, пострадалият не може да иска ново обезщетение за тях.

Ново обезщетение не се дължи също така, когато при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването на здравословното състояние е било предвидено и съобразено от съда.

Вземането за обезщетението за влошаване на здравословното състоя ние е изискуемо от момента на влошаването. Това следва от разпоредбата на чл. 114 ЗЗД. От този момент се дължат и лихвите върху новото обезщетение – чл. 84, ал. 3 ЗЗД.

11. Съгласно второто изречение на чл. 51, чл. 1 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да бъде платимо еднократно или периодически. Съдебната практика разрешава противоречиво въпроса, дали съдилищата трябва да се съобразяват с направеното от ищеца искане за на чина на присъждане, или те могат да го определят в разрез с него.

Дали да се присъди еднократно или периодично изпълнение на присъденото обезщетение за вреди от непозволено увреждане, е възложено от закона на съда. С оглед на конкретните особености на всеки отделен случай съдът преценява дали присъденото обезщетение следва да бъде изплатено наведнъж или на периоди. С несъобразяването с посочения от ищеца начин на изплащане на обезщетение не се присъжда нещо различно от това, което е поискано от ищеца, а в следващия се законен размер.

12. Нееднакво се разрешава въпросът, дали при наличието на застрахователен договор срещу гражданска отговорност по чл. 349 ЗЗД Държавният застрахователен институт е солидарно отговорен с прекия причинител за дължимото обезщетение, или такава солидарност не е налице.

Съгласно чл. 121, ал. 1 ЗЗД солидарност между двама или повече длъжници възниква само по изрично предписание на закона или по силата на договор. В закона не е предвидено, че прекият причинител на увреждането и Държавният застрахователен институт са солидарно отговорни пред увредения, когато е сключен договор срещу гражданска отговорност, нито солидарността е договорно условена.

От друга страна, в случая не може да намери приложение чл. 53 ЗЗД, защото ДЗИ не носи отговорност за непозволено увреждане, а по силата на договор. Солидарна е отговорността при няколко отговорни за вреди от непозволено увреждане лица, а ДЗИ не носи такава отговорност. Застрахователната сума се дължи по повод на настъпилото застрахователно събитие на основание застрахователния договор, а не на деликтно основание.

С оглед на това трябва да се приеме, че прекият причинител и ДЗИ не са солидарно отговорни.

13. Неправилно някои съдилища отказват да присъдят обезщетение за обезценка на транспортно средство, повредено от друго превозно средство, за което е сключен договор срещу гражданска отговорност. По силата на чл. 12 ЗЗИ гражданската отговорност на собственика и на водача на моторно транспортно средство за щети и повреди, нанесени на трети лица и вещи извън него, се покрива от застраховката до размера, установен от Министерския съвет. Във връзка с това с издадено разпореждане № 42 от 04.02.1972 г. на Бюрото на Министерския съвет, според т. 3 на което ДЗИ и „Булстрад“, АД, по силата на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ възстановяват всички вреди, за които отговаря водачът или собственикът на моторното превозно средство по силата на българското законодателство, а с т. 5 се установява неограничен размер на отговорност по застраховката „Гражданска отговорност“ към трети лица на водачите и собствениците на моторни превозни средства. Последните по силата на чл. 45 и 51, ал. 1 ЗЗД са длъжни при непозволено увреждане да заплатят обезщетение за всички вреди, понесени от увредени лица, а когато се касае до повредена вещ всички щети върху нея. Такава щета е и нейната обезценка, дължаща се на увреждането. Затова и ДЗИ при наличие на договор срещу гражданска отговорност дължи заплащане на застрахователна сума и за обезценката на транспортните средства, повредени от действия на водач или собственик на друго транспортно средство, за което е налице такава застраховка.

14. С т. 1 на р. II от Постановление № 4/1961 г. се даде указание, че прекият причинител носи отговорност за заплащане обезщетение за вреди пред пострадал, който е получил от ДЗИ застраховка по силата на УЗЗПП, и че получената в този случай застраховка не се приспада от обезщетението. Това последно указание не винаги се спазва, като някои съдилища приемат, че то е несъвместимо с чл. 51, ал. 1 ЗЗД, а при обезщетяването на неимуществените вреди – и с чл. 52 ЗЗД.

Пленумът намира, че не следва да се отстъпи от даденото разрешение по следните съображения:

По силата на чл. 7 УЗЗП само транспортното предприятие или организация се освобождават от задължението за плащане на обезщетение при наличието на задължителната застраховка. Законът не освобождава прекия причинител от това задължение.

Застраховката по УЗЗП е срещу злополука (чл. 1), а при този вид застраховка от обезщетението, което причинителят на вредата дължи на пострадалия, не се приспада изплатената му застрахователна сума. Разгледаното по-горе в т. 8 положение в случая не намира приложение.

Не съществува възможност причинителят да заплати двойно обезщетение за едни и същи вреди веднъж на пострадалия и втори път по регресен иск на ДЗИ, защото при застраховките по живот и срещу злополука последният не разполага с такъв иск. Регресният иск е предвиден по силата на чл. 344, ал. 1 ЗЗД и чл. 30 ЗЗИ само при имуществените застраховки. Такъв иск не може да се основе и на чл. 74 ЗЗД, защото ДЗИ при изплащане на застрахователната сума изпълнява свое, а не чуждо задължение.

15. С т. 14 на Постановление № 7/1959 г. се дадоха указания, че виновният за причиняване на вредата при непозволено увреждане не може да прави възражение по предявения срещу него иск по чл. 54 ЗЗД от страна на организацията или учреждението, които са заплатили обезщетение на пострадалия по чл. 49 ЗЗД, ако въпросът за отговорността му е разрешен с влязла в сила присъда или решение по гражданско дело, в което е участвувал.той и отговорното 110 чл. 49 ЗЗД учреждение или организация. Приложението на това указание създава трудности в практиката на съдилищата.

Ако искът на пострадалия е бил предявен против прекия причинител и отговорното по чл. 49 ЗЗД учреждение или организация, причинителят на вредата няма възможност да възразява, че освен него и други лица, за които същото учреждение или организация носят отговорност по чл. 49 ЗЗД, са съпричинили увреждането, защото пред пострадалия по силата на чл. 53 ЗЗД той носи солидарна отговорност за пълния размер на обезщетението и защото по силата на чл. 122, ал. 1 ЗЗД пострадалият не е задължен да предяви иск против всички лица, които солидарно му дължат обезщетение. В такива случаи не следва да се отказва на прекия причинител да възразява по предявения срещу него от организацията или учреждението обратен иск, че други лица, за които те носят отговорност по чл. 49 ЗЗД, са съпричинители на увреждането. Прекият причинител не може да прави такива възражения, когато по предявения срещу него и организацията или учреждението иск от пострадалия други лица, за които организацията или учреждението отговарят по чл. 49 ЗЗД са встъпили като трети лица по реда на чл. 174 ГПК. или са били привлечени по реда на чл. 175 ГПК, но само по въпросите, които са разрешени с влязло в сила решение. Така, ако такива трети лица са били конституирани по делото и с влязло в сила решение бъде признато, че те не са отговорни за увреждането, прекият причинител не може да възразява по предявения обратен иск за наличието на отговорност у тях. Същото важи и за случая, когато искът на пострадалия е бил предявен само срещу организацията или учреждението, а прекият причинител е встъпил или е бил привлечен като трето лице и по това дело бъде прието, че той е изключителният причинител на уврежда нето. Тези изводи произтичат от правилата по чл. 179 ГПК.

По изложените съображения и по силата на чл. 18 ЗУС Пленумът на Върховния съд.

ПОСТАНОВИ:

1. Когато ръководител на организация или учреждение, който е издал.заповед за уволнение, призната впоследствие за неправилна по надлежния ред, наред с издаване на заповедта е причинил и непозволено увреждане при недобросъвестно използуване на служебното положение и в други подобни случаи, той дължи обезщетение по чл. 45 ЗЗД.

2. Обезщетението за вреди, причинени при крайна необходимост, се дължи от причинителя на това състояние или от собственика на вещта, ако то е произлязло от нея, съответно от лицето, под чийто надзор тя се намира.

В останалите случаи поправянето на вредите се възлага на този, чиито по-ценни блага са спасени при извършване на деянието.

3. Когато при ползуване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, отговорността за поправяне на вредите е по чл. 45 или чл. 49 ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 ЗЗД. Дължи се обезщетение, когато вредите са произлезли от машини, машинни уредби, инструменти и други вещи и тогава, когато те са предадени от производителя им като обезопасени и когато не съществува техническа възможност за пълно отстраняване опасността от вреди.

4. Ако здравословното състояние на пострадал.при непозволено увреждане с налагало неговото обслужване от друго лице, за заплатеното от пострадалия на това лице причинителят на увреждането дължи обезщетение. Той дължи такова обезщетение на самия пострадал и в случая, когато по-следният не е заплащал за обслужването, а е бил гледан от свой близък, който поради тази причина не е получавал трудовото си възнаграждение. Размерът на обезщетението в този случай се равнява на необходимото възнаграждение за получените грижи.

5. Дължи се обезщетение за имуществени вреди на пенсионер, който въпреки пенсионирането си е работел, ако поради непозволено увреждане той е лишен от възможността да работи.

6. При причиняване на трайна нетрудоспособност обезщетение за неполучаваната разлика между трудовото възнаграждение преди непозволеното увреждане и отпуснатата след това пенсия се дължи до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за изслужено време възраст. Този срок може да бъде продължен най – много с толкова време, колкото е необходимо за достигане на пълния трудов стаж.

7. При присъждане на обезщетение за неполучавана разлика между трудово възнаграждение преди непозволеното увреждане и отпуснатата след това пенсия при причинена трайна нетрудоспособност се съобразяват и измененията в трудовото възнаграждение на съответните работници или служители, настъпили след увреждането до деня на инвалидизирането.

8. От следващото се обезщетение за непозволено увреждане се приспада застрахователната сума, заплатена на пострадалия, ако договорът за застраховка е бил сключен и поддържан от организацията или учреждението, дължащи обезщетението.

9. Обезщетение на имуществени вреди се дължи на лице, което е имало основание да получава издръжка от свои родител при условията на чл. 88, ал. 2 СК, ако родителят почине при непозволено увреждане.

10. След присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане пострадалият има основание да търси ново обезщетение за влошаване на здравословното състояние само ако то се намира в причинна връзка с увреждането и ако при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването не е било предвидено и съобразено.

11. Съдилищата постановяват еднократно или периодично заплащане на обезщетението за непозволено увреждане по своя преценка, независимо от направеното от ищеца искане за начина на заплащане.

12. При наличие на застрахователен договор срещу гражданска отговорност ДЗИ и прекият причинител не са солидарно отговорни пред увредения.

13. При застрахователен договор срещу гражданска отговорност застрахователният институт дължи заплащането на застрахователна сума за обезценка на повреденото при злополука моторно транспортно средство.

14. Обръща внимание на съдилищата, че следва да спазват даденото с т. 1 на р. II от Постановление № 4/1961 г. указание.

15. При регресния иск по чл. 54 ЗЗД прекият причинител може да възразява пред организацията или учреждението, които са заплатили обезщетение по чл. 49 ЗЗД, че и други лица, за които те също носят отговорност, са съпричинили увреждането, освен ако тези лица са взели участие по предявения от пострадалия иск и с влязло в сила решение е отречено такова съпричиняване.

Вреди от непозволено увреждане

Ключови думи: вреди от непозволено увреждане, обезщетяване, имуществени вреди, неимуществени вреди, адвокат   ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 4 ОТ 30.10.1975 Г. ПО ГР. Д. № 5/1975 Г., ПЛЕНУМ НА ВС Съдебната практика във връзка със споровете на непозволено увреждане е значителна по обем и разнообразна по предмета на третираните проблеми. Върховният съд с няколко постановления на Пленума […]