Ключови думи: задължителна застраховка, гражданска отговорност на автомобилистите, адвокат, Пловдив, застрахователно право
С установителния иск по чл.124, ал.1 ГПК, се цели да се установи съществуването или несъществуването на едно право или правоотношение, заплашено от нарушаване. Т.е. когато правото е несигурно, независимо от наличието или липсата на възникнал конкретен правен спор, свързан с него. Правният интерес в случая произтича от самото качество на ищеца на страна по договор, при основателни съмнения за действителността на който, правното му положение е смутено. Следователно всякога, когато ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице като установи, с влязло в законна сила решение, че между тях съществува или не съществува определена правна връзка, предявеният установителен иск, в двата му варианта – положителен и отрицателен, е допустим процесуален способ за предявяване нищожност на застрахователния договор и релевиране на последиците на този вид начална недействителност. За наличие на такава неяснота, създаваща несигурност в правното му положение, отстранима със съдебното решение по установителния иск, е достатъчно титулярът на същото да е направил „разумна субективна преценка”.
По тези съображения следва да се приеме, че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите има правен интерес да предяви установителен иск за прогласяване нищожността на застрахователен договор, който засегнат от най-тежкия и непоправим, неотстраним (несанируем) порок, привидно го обвързва и смущава правното му положение, независимо, че липсва конкретен правен спор, произтичащ от същия. Внасяйки по този начин яснота в правната си връзка с насрещната страна застрахователят предотвратява възможността за отправена му бъдеща претенция за заплащане на застрахователно обезщетение при евентуално настъпило в срока на покритие по застрахователната полица застрахователно събитие.
Допълнителни аргументи в подкрепа на възприетото разрешение са важното социално предназначение на задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, изискващо висока степен на правна сигурност и превантивният ефект за третите лица – потенциални жертви на ПТП и потенциалните оправомощени да предявят пряк иск за обезвреда срещу застрахователя на гражданската отговорност на делинквента.
По изложените съображения Общото събрание на Търговска колегия на Върховния касационен съд с Тълкувателно решение от 07.03.2019г., по тълк. дело № 1/2018г. е приело, че е налице правен интерес за застрахователя от предявяване на иск за прогласяване нищожност на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, по който той е страна и при липса на възникнал конкретен правен спор, свързан с този договор.
Поставеният въпрос се разглежда в хипотезата на предявен иск от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите.
ОСТК на ВКС е счело, че разрешението на този въпрос е предпоставено от основанията за нищожност, на които застрахователят се позовава.
В съдебната практика, за разлика от правната доктрина, не съществува спор, че недействителната сделка е родово понятие, обхващащо всички сделки с недостатък, предвиден в закона, които не пораждат или не могат да породят своето действие. Нищожните сделки са вид недействителни сделки, при които недействителността е абсолютна – изначална, настъпваща по право, непоправима, освен при приет валидизационен закон и водеща до пълна невъзможност да се породи желаното от сключването й действие. Волята, респ. съгласието, е основен конститутивен елемент на сделката, а липсата на съгласие е основание за нейната нищожност, установено в чл.26, ал.2 ЗЗД. По силата на препращащата норма на чл.343, ал.2 КЗ това основание е приложимо и към договора за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Порокът липса на съгласие е налице, когато волеизявленията ( предложение и приемане) са направени и съвпадащи, но някое от тях или и двете са дадени при „съзнавано несъгласие”, т.е. при отсъствие на намерение за обвързване (изтръгнато чрез насилие,на шега, като учебен пример и пр.). Липсва съгласие по смисъла на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД и когато няма две насрещни противоположни по съдържанието си волеизявления или тези волеизявления не се отнасят за един и същи предмет. Като всяко основание за нищожност – липсата на съгласие, независимо от проявната форма, е тежък порок. Той санкционира и двете страни по правоотношението, създаването на което е тяхна цел, макар по правило да не предпоставя вина и всеки може да се позове на него. Поради това не може да бъде отречено правото на застрахователя при констатирана липса на съгласие, несъмнено създаваща правна несигурност, да предяви иск за прогласяване нищожността на застрахователния договор и да установи със сила на пресъдено нещо действителното правно положение между страните. Анализът на нормата на чл.483, ал.1, т.1 КЗ също не дава основание да се възприеме тезата, че липсата на съгласие като основание за нищожност, се свързва с наличие или отсъствие на забрана друго лице, различно от собственика на моторното превозно средство да сключи застрахователния договор за риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Следователно сама по себе си създадената с чл.483, ал.1, т.1 КЗ потенциална възможност трети, спрямо собственика на моторното превозно средство, лица да са страна по застрахователния договор „Гражданска отговорност” на автомобилистите, когато имат застрахователен интерес, не изключва приложното поле на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД и не обосновава правен извод, че е недопустимо да бъде прогласена нищожността му поради липса на съгласие за сключване на сделката. Аргумент в подкрепа на тезата, че прогласяването на застрахователния договор по риска „Гражданска отговорност” на автомобилистите поради липса на съгласие е недопустимо, не може да се черпи и от чл.477, ал.2 КЗ. Очертаваща само субективните предели на застрахователна закрила при задължителното гражданско застраховане, нормата визира управляващите законно моторно превозно средство на законно основание водачи, но не урежда по различен начин въпроса за действителността на договорната връзка със застрахователя при липсата на съгласие.
Липса на съгласие по смисъла на чл.26, ал.2, пр.2 ЗЗД, като основание за нищожност на застрахователния договор „Гражданска отговорност” на автомобилистите, не е налице в хипотезата на неположен подпис на някоя от страните, поради което и правните последици на този вид недействителност няма да настъпят. Наистина формалното отсъствие на подпис в застрахователната полица, като несъобразено с императивното изискване за форма на застрахователния договор за застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите, установено с чл.344, ал.1 КЗ, може да обективира и липсата на съгласие за неговото сключване, но съобразен характерът на този договор на абсолютна търговска сделка и разпоредбата на чл.343, ал.2 КЗ дават основание да се приеме, че в сочената хипотеза ще е приложимо общото правило на чл.293, ал.4 ТЗ, в който смисъл е и последователната практика на ВКС,ТК.
По изложените съображения Общото събрание на Търговска колегия на Върховния касационен съд с Тълкувателно решение от 07.03.2019г., по тълк. дело № 1/2018г. е приело, че е допустимо по иск на застрахователя прогласяване нищожност на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” поради липса на съгласие.
2.б./ Липса на представителна власт.
Нормата на чл.477, ал.2 КЗ не е специална по отношение на чл. 42 ЗЗД и не урежда по различен начин въпроса с представителната власт, която в правната теория се дефинира като непритезателно субективно право на представителя да извършва от името на представлявания правомерни правни действия. На представителната власт, като непритезателно субективно право, съответства правното задължение на представлявания да търпи в своята правна сфера правните последици от действията на представителя в границите на представителната власт.
Източници на представителната власт са тези юридически факти, с настъпването на които правната норма свързва пораждането на представителната власт. В гражданското право, за разлика от търговското право, овластяването на едно лице да извършва правни действия от чуждо име и с действие за друг правен субект възниква било по волята на представлявания ( доброволно представителство), било по силата на закона ( чл.36, ал.1 ЗЗД). При доброволното представителство, което е свързано с отговора на поставения за разглеждане въпрос, юридическият факт, който поражда представителната власт, е упълномощителна сделка, определяна в българската правна система като едностранна. За да породи действието си упълномощителната сделка се нуждае от получаване. Извършеното чрез получената едностранна сделка упълномощаване определя обема на представителната власт на представителя и съдържанието на външните отношения с него.
Осъществената чрез представител сделка поражда действие в патримониума на представлявания, но само ако представителят е имал надлежно учредена представителна власт. Основната норма, уреждаща изначално липсващата представителна власт е чл.42 ЗЗД. Другата проявна форма на липсата на представителна власт – превишаване на пределите на овластяването ( excessus mandati), не е законодателно уредено, но е призната в правната доктрина и в съдебната практика за резултираща висяща недействителност.
С т.2 на Тълкувателно решение № 5 от 12.12.16 г. на ОСГТК на ВКС е дадено тълкуване на разпоредбата на чл.42, ал.2 ЗЗД и отговор на въпроса за вида недействителност на договор, сключен от пълномощник без представителна власт, при липса на потвърждаване от лицето, от името на което е сключен. Според приетото в така формираната задължителна съдебна практика договор, сключен от лице, действало като представител без да има представителна власт, респ. извън пределите на учредената такава, е в състояние на висяща недействителност и не поражда целените с него правни последици- няма обвързаност и за двете страни по него. Тези последици настъпват, ако лицето от името на което е сключен договорът го потвърди, в съответствие с изискването на чл.42, ал.2 ЗЗД, освен ако съществува законова забрана. Потвърждението (ратификацията), което по правното си естество представлява упражняване на потестативно право и е едностранна правна сделка, има обратно действие във времето. Отправено към третото лице потвърждаване, отговарящо на изискванията на чл.42, ал.2, изр.2 ЗЗД, валидира договора към момента на неговото сключване, както ако би бил сключен при надлежно съществуваща към този момент представителна власт. При отказ на потвърждаване договорът сключен без представителна власт (без знанието и волята на представлявания) не е нищожен по смисъла на чл.26, ал.2 , пр.2 ЗЗД.
На недействителността, която от висяща става окончателна, тъй като окончателно отпада възможността договорът да бъде потвърден и да породи целените с него правни последици, може да се позове (съдебно или извънсъдебно) само лицето, от името на което е сключен или универсалните му правоприемници. Следователно в разглежданата хипотеза застрахователят не е активно легитимиран да предяви иск за прогласяване недействителността на сключен без надлежна представителна власт, респ. извън пределите на учредената представителна власт за застрахования – ФЛ или ЮЛ, договор по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите. Поради това и предявеният установителен иск на застрахователя за прогласяване недействителността на сключения застрахователен договор поради липса на представителна власт за застрахования, се явява недопустим.
По изложените съображения Общото събрание на Търговска колегия на Върховния касационен съд с Тълкувателно решение от 07.03.2019г., по тълк. дело № 1/2018г. е приело, че е недопустимо прогласяване нищожност на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” поради липса на представителна власт за застрахования, по предявен иск от застрахователя.
2.в.Първоначално декларирани от застрахования неверни данни относно самоличността на лицата по чл.477, ал.2 КЗ.
В облигационното право декларирането на неверни данни в преддоговорните отношения е възприемано като нарушаващо общото изискване за добросъвестност при водене на преговори, въведено с чл.12 ЗЗД, но е скрепено единствено със санкция за обезщетение.
В специалния закон – Кодекса за застраховането, общото задължение за добросъвестност, установено в чл.362, ал.1 КЗ, се свързва с точно и изчерпателно обявяване на съществените обстоятелства от значение за застрахователния риск, но само когато застрахователят е поставил писмено въпроси за това. Но дори и в сочената хипотеза – при невярно декларираните обстоятелства, за страните по застрахователния договор настъпват различни правни последици изрично уредени с чл.363 – 364 КЗ, но нито една няма за резултат прогласяване недействителността на договора, като най-тежка гражданскоправна санкция. Единствената възможност, която законодателят е създал в този случай, е за прекратяване на застрахователния договор при съответните условия. По силата на изрично разпореждане на закона застрахователят не би могъл да откаже нито плащане, нито да намали размера на застрахователното обезщетение, дори ако неточно обявеното или премълчано обстоятелство е оказало въздействие за настъпване на застрахователното събитие.
Следователно липсата на уредена в КЗ забрана за деклариране от застраховащия на неверни данни относно самоличността на лицата по чл.477, ал.2 КЗ, само по себе си изключва свързването му с общото основание за нищожност по чл. 26, ал.1, пр.1.ЗЗД, приложното поле на което е изключено и от специалното основание по чл.349, ал.2 КЗ, предвиждащо недействителност на застрахователен договор, сключен при липса на застрахователен интерес.
Противоречието със закона, като основание за нищожност в общия случай, има обективен състав. Конкретната забрана или ограничение, което сделката нарушава, винаги са установени с нормативен акт. За определяне на дадена сделка като нищожна поради противоречието й със закона и последиците й е правноирелевантно и знанието на страните, че извършваната от тях сделка противоречи на закона, техните намерения, добросъвестност, проявени умисъл или небрежност и други укорими субективни състояния.
Като допълнителен аргумент в подкрепа на възприетото разрешение следва да се посочи и неизчерпателното изброяване на лицата по чл. 477, ал.2 КЗ, ползващи се от застрахователната закрила и липсата на въведено изискване водачът (водачите) на законно моторното превозно средство, който го управлява на законно основание, да притежава изрично писмено пълномощно от застрахованите лица. Обобщено изложеното позволява изграждане на правен извод, че информацията за последните не е съществена за сключване на застрахователния договор, освен при уговорени специални условия, касаещи конкретно личността им, които подлежат на съдебна преценка във всеки отделен случай.
Анализът на възприетото законодателно разрешение налага да се приеме, че в случая законодателят е отдал приоритет на запазване на застрахователното правоотношение и произтичащата от него гарантирана защита на пострадалите и увредените трети лица спрямо интереса на застрахователя да се освободи от правните последици на сключен с него договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, чрез прогласяване на нищожността му. Същото е в пълно съответствие и с основната функция на гражданското право – да обезщетява и да гарантира сигурност, а не да санкционира.
По изложените съображения Общото събрание на Търговска колегия на Върховния касационен съд с Тълкувателно решение от 07.03.2019г., по тълк. дело № 1/2018г. (www.vks.bg). е приело, че е недопустимо по иск на застрахователя, прогласяване нищожност на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите” поради първоначално декларирани от застрахования неверни данни относно самоличността на лицата по чл. 477, ал.2 КЗ.
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: задължителна застраховка, гражданска отговорност на автомобилистите, адвокат, Пловдив, застрахователно право Налице ли е правен интерес за застрахователя от предявяване на иск за прогласяване нищожността на договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, по който той е страна, при липса на възникнал конкретен правен спор, свързан с този договор? […]
Погасяване по дановст на гражданско правни задължения
Автор:
редовен докторант по Търговско право към ИДП при БАН
Погасителната давност няма легално законово определение. Погасителната давност е институт на материалното право.
Общите разпоредби на погасителната давност в гражданското право се съдържат в чл. 110-120 от Закона за задълженията и договорите (ЗЗД). Наред с тях действат и редица специални правни норми, които установяват различни по продължителност срокове на погасителна давност.
Според установената съдебна практика, погасителната давност като институт на правото представлява период от време, след изтичането на който кредиторът губи правото си да поиска принудително осъществяване на вземането си спрямо длъжника[1]. Погасителната давност може да се определи като бездействие на носителя на едно гражданско право, да го упражни или да поиска принудителното му изпълнение през определен от закона срок, което води до погасяване на искането за принудително осъществяване.
Погасяването, за което говори чл. 110 и следващите ЗЗД, има предвид погасяване на правото на иск, тоест правото да се иска от съда защита на нарушено субективно материално право. Характерно за давностните срокове е, че те са в известен смисъл санкция за титуляра на съответното право, който по собствена воля бездейства да го упражни. С това свое поведение кредиторът създава фактическо положение, на което законът придава правно значение, лишавайки неупражненото в течение на давностния срок право от публичноправна закрила[4].
Общата петгодишна давност по ЗЗД се прилага спрямо всички вземания, които не спадат към някоя специална давност, предвидена в закон. Специалната давност може да е по-кратка или по-дълга от петгодишната. В практиката на съдилищата е преобладаващо становището, че към договорите за кредит е приложима петгодишна погасителна давност[2].
Тригодишна е погасителната давност за вземанията за възнаграждение за труд, за които не е предвидена друга давност; вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор; вземанията за наем, за лихви и за други периодични плащания.
С Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по т. д. № 3/2011 г., ОСГК на ВКС, е прието, че понятието „периодични плащания“ по смисъла на чл. 111, б. „в“ от Закона за задълженията и договорите се характеризира с изпълнение на повтарящи се задължения за предаване на пари или други заместими вещи, имащи единен правопораждащ факт, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите на плащанията са изначално определени или определяеми без да е необходимо периодите да са равни и плащанията да са еднакви. Вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги също съдържат изброените признаци на понятието, поради което са периодични плащания по смисъла на чл.111, б.”в” ЗЗД и за тях се прилага тригодишна давност. Задълженията на потребителите на предоставяните от тези дружества стоки и услуги са за изпълнение на повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чиито падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или различен размер.
Съгласно чл. 114 ЗЗД давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. За вземания от непозволено увреждане давността почва да тече от откриването на дееца. При искове за неустойка за забава давностният срок започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката.
Съгласно чл. 115 ЗЗД давност не тече (спира):
а) между деца и родители, докато последните упражняват родителски права;
б) между намиращи се под настойничество или попечителство и техните настойници или попечители, докато трае настойничеството или попечителството;
в) между съпрузи;
г) за вземанията на лица, чието имущество по закон или по разпореждане на съда е под управление, срещу управителя, докато трае управлението;
д) за вземанията за обезщетение на юридически лица срещу техните управители, докато последните са на служба;
е) за вземанията на ненавършили пълнолетие и на поставени под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител, и 6 месеца след назначаването на такъв или след прекратяването на недееспособността;
ж) докато трае съдебният процес относно вземането.
Ако давностният срок изтича по време, когато кредиторът или длъжникът са военно мобилизирани, искът може да бъде предявен до изтичане на 6 месеца от демобилизирането им.
Спирането на давностния срок, означава че за определен период от време започналият срок спира да тече. Ходът на времето не може да се спре, но са налице обстоятелства, които представляват пречка носителят на субективното право да го упражни. Изтеклият преди спирането срок запазва своето значение. След отпадане на съответното обстоятелство, довело до спиране на срока, същият ще продължи да тече като фактически ще се удължи с периода, през който е бил спрял да тече.
Давността се прекъсва съгласно чл. 116 ЗЗД с признаване на вземането от длъжника; с предприемане на действия за принудително изпълнение; с предявяване на иск или възражение или на искане за почване на помирително производство. Ако искът или възражението или искането за почване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята прекъсната;
Разпоредбите както за спиране, така и за прекъсване на давността – чл.115 и чл.116 ЗЗД са императивни и не могат да се тълкуват разширително.
Характерно за прекъсването на давността е изразяването на воля от една от страните по правоотношението, с която или се признава вземането или се предприемат действия по защита на правото[3].
Частичното плащане от длъжника по издадена от кредитора фактура само по себе си не презюмира признание на вземането. Извод, че е налице признание на вземането от длъжника, би следвало да се обосновава с оглед на съдържанието на отправеното волеизявление и поведението на длъжника за всеки конкретен случай[4].
От прекъсването на давността почва да тече нова давност. Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога пет години.
Прекъсването на давността има действие само срещу лицето, спрямо което е извършено действието, което според чл. 116 ЗЗД прекъсва давността.
Давността не се счита прекъсната, ако искът или възражението бъдат отхвърлени. С още по-голяма сила това важи за случая, когато искът или възражението са оттеглени.
Давността не се прилага служебно. Погасяване по давност може да се установи от съда в съдебно производство, инициирано чрез подаване на отрицателен установителен иск.
Когато ищецът желае да установи, че не дължи дадено вземане поради погасяване по давност, той следва да посочи конкретните обстоятелства, които обуславят правния му интерес от предявяване на установителния иск. Такива обстоятелства са например започнало и висящо принудително изпълнение, покана от ответника да се издължи, извънсъдебно оспорване, че давността е изтекла. Правният интерес от предявяване на установителен иск е винаги конкретен и зависи от обстоятелствата по делото. Интересът трябва да бъде доказан от ищеца и като положителна процесуална предпоставка следва да е налице при всяко положение на делото. Оспорването в отговора на исковата молба също би обусловило правния интерес от предявения установителен иск[5].
Съгласно чл. 78, ал. 2 ГПК, ако ответникът с поведението си не е дал повод за завеждане на делото и ако признае иска, разноските се възлагат върху ищеца.
Когато срещу длъжника е предявен иск, той може да се защити като направи в отговора на искова молба възражение за погасяване по давност на вземането, предмет на предявения срещу него иск.
[1] Така Решение №505 от 01.07.2004 г. по гр. д. № 97/2004 г. на ВКС , I г. о.
[2] Така Решение №261/12.07.2011 по дело №795/2010 на ВКС, ГК, IV г.о. и др. В правната теория и в някои съдебни решения на по-ниските инстанции се приема, че давността при договорите за кредит е три годишна, но преобладаваща е съдебната практика за пет годишна погасителна давност.
[3] Така Решение № 329 от 03.07.2007 г. по гр. д. № 61/2006 г., II г. о. на ВКС
[4] Така Решение № 161 от 03.02.2016 г. по т. д. № 1934/2014 г. на ВКС, I т. о.
[5] Така Решение № 83 от 23.05.2018 г. по гр. д. № 3448/2017 г. на ВКС, III г. о.
Ключови думи: адвокат, Пловдив, погасяване по давност, задължения, погасителна давност
Погасяване по дановст на гражданско правни задължения Автор: адвокат Маргарита Балабанова редовен докторант по Търговско право към ИДП при БАН Общи положения Погасителната давност няма легално законово определение. Погасителната давност е институт на материалното право. Общите разпоредби на погасителната давност в гражданското право се съдържат в чл. 110-120 от Закона за задълженията и […]
От 00:00 часа на 6 май преустановяват дейността си контролно-пропускателните пунктове, организирани от Министерството на вътрешните работи, на входно-изходните пътища на областните центрове. Това нарежда министърът на здравеопазването със своя заповед, издадена днес.
Със същата заповед се отменят и по-строгите мерки за влизане и излизане от гр. София.
Със Заповед № РД-01- /05.05.2020 г. можете да се запознаете в прикачения файл.
Заповед № РД-01-251/05.05.2020 г.
Източник: mh.government.bg
От 00:00 часа на 6 май преустановяват дейността си контролно-пропускателните пунктове, организирани от Министерството на вътрешните работи, на входно-изходните пътища на областните центрове. Това нарежда министърът на здравеопазването със своя заповед, издадена днес. Със същата заповед се отменят и по-строгите мерки за влизане и излизане от гр. София. Със Заповед № РД-01- /05.05.2020 г. можете […]
Министърът на здравеопазването актуализира заповедта, с която от утре, 6 май, на ресторантите, кафе сладкарниците, питейните заведения и тези за бързо обслужване се разрешава да работят с клиенти на откритите си търговски площи (градини, тераси и др.) при спазване на определени противоепидемични мерки.
В актуализираната заповед на министъра се посочва, че разстоянието между масите в заведенията трябва да бъде минимум 1,5 метра. Обслужващият персонал трябва да бъде с поставена защитна маска за лице или със защитен шлем. Препоръчително е носенето на ръкавици.
С новата заповед е актуализирано и разстоянието между чадърите в самостоятелни плувни комплекси и басейни. Разстоянието между два чадъра, измерено от центъра на чадърите, в площите на открито около басейните, трябва да бъде най-малко 5 метра.
С издадената днес заповед се допускат и посещенията на музеи на открито, при спазване на изискването за социална дистанция и всички противоепидемични мерки.
Със Заповед № РД-01-250/05.05.2020 г. можете да се запознаете в прикачения файл.
Източник: mh.government.com
Министърът на здравеопазването актуализира заповедта, с която от утре, 6 май, на ресторантите, кафе сладкарниците, питейните заведения и тези за бързо обслужване се разрешава да работят с клиенти на откритите си търговски площи (градини, тераси и др.) при спазване на определени противоепидемични мерки. В актуализираната заповед на министъра се посочва, че разстоянието между масите в […]
Днес, 3 май, министърът на здравеопазването Кирил Ананиев издаде заповед, с която допуска посещенията на търговски площи на открито (градини, тераси и др.) на ресторанти, заведения за бързо обслужване, питейни заведения и кафе сладкарници, при спазване на следните противоепидемични мерки:
а) разполагане на масите по начин, осигуряващ разстояние не по-малко от 2,5 метра между тях и не повече от четири лица на маса или на едно семейство;
б) обслужващият персонал да е с поставена защитна маска за лице;
в) да се почистват и дезинфекцират повърхностите на масите и столовете след всеки посетител;
г) да се поставят на видни места диспенсери с дезинфектант за ползване от посетителите на заведението.
Със заповедта на изпълнителния директор на Българска агенция по безопасност на храните (БАБХ) се възлага, съгласувано с министъра на здравеопазването, в срок до 05.05.2020 г., да определи и други изисквания и организация на работа на тези обекти.
Друга точка от заповедта урежда провеждането на обучения от учебните центрове за обучение на водачи за придобиване на правоспособност за управление на моторно превозно средство; учебните центрове, които извършват обучение на водачи на моторни превозни средства за извършване на превоз на опасни товари и/или курсове за обучение на консултанти по безопасността; учебните центрове, които провеждат курсове за обучение на водачи за придобиване на начална квалификация и за усъвършенстване на познанията им (периодично обучение); лицата, които извършват първоначално и периодично обучение на технически специалисти в пунктовете за проверка на техническата изправност на пътни превозни средства; висшите училища, които извършват първоначално и периодично обучение на инструкторите; учебните центрове, които извършват специална и допълнителна подготовка на морските лица; учебните центрове, които извършват обучение в областта на гражданското въздухоплаване; центровете за професионално обучение и квалификация в железопътния транспорт.
Организаторите на обученията са длъжни да осигурят спазването на мярката за социална дистанция и на всички противоепидемични мерки, в т. ч.: носене на защитни маски за лице и дезинфекция на използваните превозни средства и други съоръжения.
Заповедта на здравния министър допуска и упражняването на индивидуален спорт на открито, в т. ч. тенис, колоездене, лека атлетика, голф и др., при спазване на дистанция от най-малко 2,5 метра между отделните спортуващи.
Допускат се и посещенията на самостоятелни плувни комплекси и басейни, без да се разрешава функционирането на прилежащите към тях търговски обекти, при спазването на следните противоепидемични мерки:
а) провеждане на задължителен филтър на входа, като на всички посетители се измерва телесната температура. Не се допускат лица с повишена телесна температура;
б) осигуряване на условия за спазване на дистанция от 2,5 метра между чакащите да влязат;
в) обработката и дезинфекцията на водата в плувния басейн да се извършва по начин, осигуряващ поддържането на остатъчен свободен хлор във водата 0.4-0.5 мг/л;
г) тоалетните, съблекалните, съдовете за отпадъци, общите части, уредите, помещенията и другите съоръжения да се почистват и дезинфекцират най-малко на всеки един час;
д) осигуряване на диспенсери с дезинфектант, течен сапун и еднократни кърпи за ползване от посетителите;
е) ползване от персонала на защитни маски за лице и ръкавици;
ж) дезинфекциране след всеки посетител на използваните принадлежности (чадъри, шезлонги, столове, гардероби и др.);
з) създаване на организация за недопускане струпване на много хора едновременно в общите помещения (съблекални и тоалетни);
и) разстоянието между шезлонгите на два чадъра в площите на открито около басейните да бъде най-малко 4 метра, а когато единият чадър се ползва от повече от двама члена на едно семейство, минимум 8 метра; един чадър да се ползва от не повече от две лица или членовете на едно семейство;
к) недопускане работата на водни атракциони, включително и такива за деца.
Заповед № РД-01-249/03.05.2020 г. влиза в сила от утре, 4 май, с изключение на т. 1 (вж. прикачения файл), която влиза в сила от 06.05.2020 г.
Източник: mh.government.bg
Днес, 3 май, министърът на здравеопазването Кирил Ананиев издаде заповед, с която допуска посещенията на търговски площи на открито (градини, тераси и др.) на ресторанти, заведения за бързо обслужване, питейни заведения и кафе сладкарници, при спазване на следните противоепидемични мерки: а) разполагане на масите по начин, осигуряващ разстояние не по-малко от 2,5 метра между тях […]
Със своя заповед, издадена днес, 1 май, министърът на здравеопазването Кирил Ананиев възлага на кметовете на общини и на областните управители да създадат необходимата организация за посещения на гражданите във всички национални паркове, природни паркове, планини и други обособени места с паркова среда извън населените места на територията на общините, без да се използва градски транспорт, лифтове и посещения на хижи и туристически обекти.
Заповедта е следствие от среща, проведена по-рано днес, между министър-председателя и членове на правителството с Националния оперативен щаб. В рамките на срещата бяха дискутирани противоепидемичните мерки във връзка с разпространението на COVID-19.
Със Заповед № РД-01-248/01.05.2020 г. можете да се запознаете в прикачения файл.
Заповед № РД-01-248/01.05.2020 г.
Изтоник: mh.government.bg
Със своя заповед, издадена днес, 1 май, министърът на здравеопазването Кирил Ананиев възлага на кметовете на общини и на областните управители да създадат необходимата организация за посещения на гражданите във всички национални паркове, природни паркове, планини и други обособени места с паркова среда извън населените места на територията на общините, без да се използва градски […]
Днес, 1 май, след среща между министър-председателя и членове на правителството с Националния оперативен щаб, в рамките на която бяха дискутирани противоепидемичните мерки във връзка с разпространението на COVID-19, здравният министър Кирил Ананиев издаде заповед, с която отменя задължителното носене на маски и други предпазни средства на открити обществени места.
В заповедта се посочва „Всички лица, които се намират на открити обществени места ( в т.ч. паркове, улици, автобусни спирки) са длъжни да спазват изискването за социална дистанция и всички противоепидемични мерки, като при необходимост от контакт с други лица да носят предпазна маска или друго средство, покриващо носа и устата“.
Със Заповед № РД-01-247/01.05.2020 г. можете да се запознаете в прикачения файл
Източник: mh.government.bg
Днес, 1 май, след среща между министър-председателя и членове на правителството с Националния оперативен щаб, в рамките на която бяха дискутирани противоепидемичните мерки във връзка с разпространението на COVID-19, здравният министър Кирил Ананиев издаде заповед, с която отменя задължителното носене на маски и други предпазни средства на открити обществени места. В заповедта се посочва „Всички […]
Ключови думи: годишни финансови отчети, промени, търговски регистър, предприятия, подаване, адвокат, Пловдив
Нормативни промени намаляват административната тежест при подаване на годишните финансови отчети
Малките, средни и микро предприятия ще доказват приемането на ГФО и годишните доклади за дейността само с декларация
Агенцията по вписванията информира, че с нормативни промени се въвеждат облекчени изисквания при подаване на годишни финансови отчети (ГФО) и годишни доклади за дейността за малки, средни и микро предприятия. Според промените, отпада необходимостта да се представят документи, доказващи приемането на годишния финансов отчет и годишния доклад за дейността (покани за свикване на общи събрания, протоколи от проведени общи събрания, доказателства за получаване на поканите и пр.). Обстоятелството, че ГФО са приети от съответния компетентен орган, се доказва с представяне на декларация по образец (декларация по чл.62а, ал.2, т.2 от Наредба N1 от 14 февруари 2007) от законния представител на търговеца или юридическото лице с нестопанска цел. Промените влизат в сила от 14.03.2020 г., с приемането на Наредба за изменение и допълнение на Наредба 1 за водене, съхраняване и достъп до търговския регистър и до регистъра на юридическите лица с нестопанска цел.
Промените няма да се прилагат за големи предприятия и фирми от обществен интерес*. Според статистиката за 2018 г., тези компании са около 3-4% от всички предприятия.
По данни на Агенцията по вписванията, подадените ГФО от 01.01.2020г. до момента са малко над 16 400. От тях 70% са подадени по електронен път, а тридесет процента – на гише. Според броя на подадените заявления Г2 (ГФО) за 2019 г. (351 584), до края на септември 2020 г. (крайният срок за подаване на ГФО), се очаква да бъдат подадени над 330 000 заявления.
Промени в Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ) уреждат и реда за обработка на необявените годишни финансови отчети и годишни доклади за дейността, подадени в Агенцията по вписванията преди 24.04..2020 г. Според новите текстове, обстоятелството, че ГФО е приет от съответния компетентен орган, се доказва само с декларация по чл.13, ал.4 от ЗТРРЮЛНЦ . Тази промяна ще намали обема и обхвата на проверката, която извършват длъжностните лица по регистрация, като по този начин ще се оптимизира срока и бързината на производството по обявяване на ГФО, съответно ще се преодолее натрупаното забавяне от 2017 г. насам.
*По смисъла на Закона за счетоводството:
Големи предприятия са предприятия, които към 31 декември на текущия отчетен период надвишават най-малко два от следните показателя:
1. балансова стойност на активите – 38 000 000 лв.;
2. нетни приходи от продажби – 76 000 000 лв.;
3. средна численост на персонала за отчетния период – 250 души;
Съгласно §1, т. 22 „Предприятия от обществен интерес“ са:
а) предприятия, чиито прехвърлими ценни книжа са допуснати до търговия на регулирания пазар в държава – членка на Европейския съюз;
б) кредитни институции;
в) застрахователи и презастрахователи;
г) пенсионноосигурителните дружества и управляваните от тях фондове;
д) инвестиционни посредници, които са големи предприятия по този закон;
е) колективни инвестиционни схеми и управляващи дружества по смисъла на Закона за дейността на колективните инвестиционни схеми и на други предприятия за колективно инвестиране, които са големи предприятия по този закон;
ж) финансови институции по смисъла на Закона за кредитните институции, които са големи предприятия по този закон;
з) „Холдинг Български държавни железници“ – ЕАД, и дъщерните му предприятия; Национална компания „Железопътна инфраструктура“;
и) търговски дружества, чиято основна дейност е да произвеждат и/или да пренасят, и/или да продават електроенергия и/или топлоенергия и които са големи предприятия по този закон;
к) търговски дружества, чиято основна дейност е да внасят и/или пренасят, и/или разпределят и/или транзитират природен газ и които са големи предприятия по този закон;
л) ВиК оператори по смисъла на чл. 2, ал. 1 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, които са средни и големи предприятия.
За контакти и повече информация – адвокат Маргарита Балабанова
Източник: registryagency.bg
Ключови думи: годишни финансови отчети, промени, търговски регистър, предприятия, подаване, адвокат, Пловдив Нормативни промени намаляват административната тежест при подаване на годишните финансови отчети Малките, средни и микро предприятия ще доказват приемането на ГФО и годишните доклади за дейността само с декларация Агенцията по вписванията информира, че с нормативни промени се въвеждат облекчени […]
Ключови думи: договаряне, органно представителство, управител, търговско дружество, търговска сделка, договаряне сам със себе си, юридическо лице, адвокат, търговско право, договаряне от управител, Пловдив, София
Приложима ли е разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона, на две търговски дружества?
Чл. 38, ал. 1 ЗЗД предвижда, че представителят не може да договаря от името на представлявания нито лично със себе си, нито с друго лице, което той също представлява, освен ако представляваният е дал съгласието си за това.
Поставеният въпрос е решен с т. 2 на Тълкувателно решение № 3/2013 от 15 ноември 2013 год. по тълкувателно дело № 3 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС (www.vks.bg).
Въпросът за приложението на общите правила на чл. 38, ал. 1 ЗЗД при договаряне сам със себе си към органното представителство, е поставен за разрешаване във връзка с търговска сделка, сключена чрез едно и също лице, като органен представител на две търговски дружества (управител, изпълнителен директор и др.).
Отговорът на въпроса е обусловен от същността на органното представителство на юридическите лица, което е начин на волеобразуване и волеизявяване, тъй като органът е част от ЮЛ, а проявата на действията на органа към трети лица, е проява на самото ЮЛ. Органният представител извършва действия съобразно дадената по закон компетентност, упражнява представителни функции, като част от правомощията си на орган на юридическото лице. Органният представител, чрез който ЮЛ влиза в правоотношения с трети лица, е част от организационната структура на юридическото лице. Той прави не свое волеизявление, като отделен правен субект, а волеизявление, принадлежащо на ЮЛ. Във външните действия органният представител представлява ЮЛ, но волята, която изразява, не е собствена, на субект, различен от ЮЛ, а е волята на самото ЮЛ. Външно изразената от органния представител воля спрямо третите лица, е функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ.
Когато едно лице действа като органен представител на две юридически лица, няма лице – правен субект, различно от тях, което да изявява своя воля като представител. Договарящи са юридическите лица. Волеизявлението е на овластения представител, който на основание представителната власт, извършва правни действия, пораждащи правни последици в сферата на представлявания. Не са налице два самостоятелни правни субекта – представител и представляван. Не са налице действия, извършени от лице, различно от представлявания, за да се приложи ограничението на представителната власт на представителя по чл. 38, ал. 1 ЗЗД. Органното представителство не включва упълномощаване. Външно изразената воля от органния представител спрямо третите лица не е същинско представителство по ЗЗД, основано на представително правоотношение, а представителна функция, част от законовата компетентност на органите на ЮЛ. Органният представител е изразител на волята на самото ЮЛ, волята на ЮЛ е тази на органния представител. Разпоредбата на чл. 38 ал. 1 ЗЗД визира субектно ограничение на валидно възникнало представителство и касае сделка, сключена въз основа на изразена чужда воля.
Органното представителство гарантира участието на ЮЛ в оборота. Органният представител е неделима част от самото ЮЛ и ограничения по отношение на органния представител засягат волеобразуването и волеизявяването на юридическото лице, което е недопустимо. Евентуални ограничения имат правно значение само в отношенията между ЮЛ и лицата от състава на органа, за да обосноват отговорност на последните (чл. 240б ТЗ) и не могат да се противопоставят на трети лица. Разпоредбата на чл. 38 ал. 1 ЗЗД, относима към представителната власт, не може да се пренесе механично към органното представителство, при което се касае до формиране и изразяване на воля, тъй като ще се стигне до стесняване компетентността на органния представител. Той може да извършва правни действия в границите на правоспособността, тъй като те са граници и на дееспособността. Правоспособността на ЮЛ е по правило неограничена. Ограничаването на дееспособността на представителния орган с актове на други органи на ЮЛ, би поставило различни граници на дееспособността в рамките на правоспособността, което е недопустимо.
Систематичното място на разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД е в частта за представителството, затова с нея не може да се ограничи възможността ЮЛ да формира воля. На органния представител е признато правото неговата воля, като физическо лице, да бъде счетена във външните отношения за воля на ЮЛ. Той е изразител на волята на самото юридическо лице. В процеса на волеобразуване и волеизявяване не могат автоматично да се прилагат ограничения, предвидени за представителството по ЗЗД.
В търговското право съществуват ограничения за сключване на сделки при конфликт на интереси. В чл. 114 от Закона за публичното предлагане на ценни книжа е уредена недействителността на определени сделки, сключени при конфликт на интереси, без изричното овластяване от общото събрание на публичното дружество, но този режим е изключителен и не може да бъде прилаган към други сделки, нито към сделки, извършени от непублични дружества.
В Търговския закон има специални разпоредби (чл. 142, чл. 240б ТЗ), които предвиждат санкции срещу конкурентна дейност (респ. срещу евентуална възможност за накърняване интересите на дружеството), извършвана от представляващия ТД, които разпоредби не са за договаряне сам със себе си.
По изложените съображения Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховен касационен съд с Тълкувателно решение № 3 от 2013г., приема, че към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител по силата на закона на две търговски дружества, не се прилага забраната на чл. 38 ал. 1 ЗЗД.
За контакти – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: договаряне, органно представителство, управител, търговско дружество, търговска сделка, договаряне сам със себе си, юридическо лице, адвокат, търговско право, договаряне от управител, Пловдив, София Приложима ли е разпоредбата на чл. 38, ал. 1 ЗЗД към органното представителство на търговските дружества при сключване на търговска сделка от едно и също лице, като органен представител […]
Ключови думи: решение на общото събрание, ООД, ЕООД, недвижим имот, управител, действителност, търговско право, адвокат, Пловдив
Необходимо ли е решение на Общото събрание на дружество с ограничена отговорност за разпореждане с недвижим имот – собственост на дружеството или вещно право върху него, в съответствие с компетентността на Общото събрание, предвидена в чл. 137, ал. 1, т. 7 от Търговския закон, за действителността на разпоредителна сделка, сключена от представляващия дружеството орган (управител /управители)?
Поставеният въпрос е решен с Тълкувателно решение № 3/2013 от 15 ноември 2013 год. по тълкувателно дело № 3 по описа за 2013 г. на ОСГТК на ВКС (www.vks.bg).
За решаването на въпроса следва да се имат предвид особеностите на органното представителство на юридическите лица. Органите на ЮЛ са средство, чрез което волята на ЮЛ се формира и изразява по отношение на трети лица. Органите на ЮЛ съвпадат със самото ЮЛ. Волята на органите се обявява за воля на ЮЛ, а действията им – за негови действия. При юридическите лица процесът на волеобразуване и процесът на волеизявяване са отделени и са в компетентност на различни органи.
Общото събрание на дружество с ограничена отговорност е волеобразуващ орган – с взетите решения по въпросите за управление, посочени неизчерпателно в чл. 137 ал. 1 ТЗ, се изразява общата воля на съдружниците. Компетенциите на управителя включват управленска дейност – организиране и ръководство дейността на дружеството, както и дейност, като волеизявяващ орган. Действията, извършени от управителя, обвързват дружеството. Подчинеността на управителя на решенията на общото събрание (чл. 141, ал. 1 ТЗ) има действие само във вътрешните отношения, а в отношенията на дружеството с трети лица управителят не е ограничен в правомощията си. Освен ограничения, предвидени в дружествения договор при множество управители, съгласно чл. 141, ал. 2, пр. 3 ТЗ, „други ограничения на представителната власт на управителя нямат действие по отношение на трети лица”. Липсва и нормативно установено стесняване на представителната власт на управителя. Очевидна е разликата на съответните разпоредби за ООД в ТЗ с чл. 114 ал. 1 от Закона за публично предлагане на ценни книжа – разпоредба, която изрично ограничава представителната власт на органните представители на публичните дружества, като изисква за изброените в нея категории сделки предварително овластяване от общото събрание на акционерите. Нормата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ регулира управлението на дружеството, но не засяга правомощието на представителния орган да изразява воля. Липсата на решение по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не може да се противопостави на третите лица и несъответствия от вътрешноорганизационен характер не съставляват липса на съгласие. Те имат правно значение само в отношенията между дружеството и управителя за евентуална отговорност за вреди на последния към дружеството.
При органното представителство необходимостта от защита на интересите на дружеството с установеното в закона изискване за предварително решение от дружествен орган за сключване на разпоредителна сделка, следва да се преценява във връзка с необходимостта да се гарантират сигурността, стабилността и бързината на търговския оборот и да се защитят интересите на третите лица. Сделките, сключени от управителя, се преценяват като действителни поради наличие на воля при сключването им. Въпросът дали управителят е действал без предходно решение на ОС по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, е от значение за вътрешните му отношения с дружеството и е без значение за третите лица, които нямат задължение да проверяват какво е прието в дружествения договор за представителството, нито дали има решение на ОС по въпроси от неговата компетентност.
Сключването на предварителен договор не съставлява действие на придобиване или отчуждаване по смисъла на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, но доколкото всяка от страните има право да иска обявяването му за окончателен, следва да се приеме, че липсата на решение на ОС по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ, не опорочава предварителния договор и не е пречка за обявяването му за окончателен. Органният представител е изявил съгласието на ООД за поемане на задължението със сключване на предварителния договор. Решението на ОС по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е условие, без което договорът да не може да бъде обявен за окончателен, не е елемент от фактическия състав на сделката, който заедно с волеизявлението, да доведе до желаното правно действие. Нормата на чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ регулира управлението на дружеството, но не засяга правото на представляващия да изразява воля, липсата на решение по чл. 137, ал. 1, т.7 ТЗ не може да се противопостави на третите лица и несъответствия от вътрешно – организационен характер не съставляват липса на съгласие и имат правно значение само в отношенията между дружеството и управителя.
По изложените съображения Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии на Върховен касационен съд с Тълкувателно решение № 3/2013г. приема, че решение на ОС на ООД по чл. 137, ал. 1, т. 7 ТЗ не е необходимо условие за действителност на разпоредителна сделка с недвижим имот, собственост на дружеството или вещно право върху него, сключена от представляващия дружеството орган (управител /управители).
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: решение на общото събрание, ООД, ЕООД, недвижим имот, управител, действителност, търговско право, адвокат, Пловдив Необходимо ли е решение на Общото събрание на дружество с ограничена отговорност за разпореждане с недвижим имот – собственост на дружеството или вещно право върху него, в съответствие с компетентността на Общото събрание, предвидена в чл. 137, ал. […]
