Ключови думи: застрахователно обезщетение, искове за непозволено увреждане, ПТП, забава, вреди , застраховател, адвокат, Пловдив, София
С определение № 86/12.02.2020 г. по т. д. № 1065/2019 г. касационното обжалване е допуснато по правния въпрос: „Изпада ли в забава кредитора – ищец по искове за вреди от непозволено увреждане срещу застрахователя на делинквента по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, когато не приеме определеното от застрахователя застрахователно обезщетение и върне същото ?„ Въпросът е обоснован с допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
В отговор на същия е постановено решение № 28 30.03.2020 г. по т. д. № 891/2019 г. на 1 т. о. на ВКС (www.vks.bg), в което е прието, че:
В случай, че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е направил доброволно плащане на обезщетение за неимуществени вреди на увредено лице, но последното е върнало получената сума, застрахователят дължи законна лихва върху тази сума от датата на забавата до датата на предложеното изпълнение“. За да сподели този отговор съставът е съобразил, че по силата на чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да бъде задължен да получи частично плащане, но за разлика от паричните задължения, възникващи от договор, задължението на застрахователя в конкретната хипотеза не е определено по размер, както към момента на сключване на застрахователния договор, така и към момента на застрахователното събитие. То се определя въз основа заключение на застрахователна експертна комисия към застрахователя на виновния водач или по съдебен ред – чл. 273 ал. 1 КЗ /отм./. Правилото на чл. 66 ЗЗД се тълкува в смисъла на чл. 63 ЗЗД за точно изпълнение на задълженията, поради което в общия случай отказът на кредитора да приеме предложеното изпълнение по същество е изявление, че престираното не съответства на уговореното в договора, в количествено отношение. Не такава функция изпълнява отказа на увреденото лице за получаване на застрахователното обезщетение, като некореспондиращо с представата на същото за неговия справедлив размер, тъй като последният не е предварително ясен. В тази хипотеза отказът е единствено изявление за неудовлетвореност от предложеното. Поради това, съставът приема, че при изплащане на застрахователно обезщетение на основание задължителната застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, правото на отказ, на основание чл. 66 ЗЗД, е ограничено. Оправдан отказ, по смисъла на чл. 66 ЗЗД, би бил налице при определено по основание и размер от застрахователя и прието от увредения обезщетение за вреди и последващо частично плащане от застрахователя. В тези случаи следва да се извърши и преценка за наличието на предпоставките по чл. 95 ЗЗД. При връщане на предложената и преведена сума, плащането няма погасителен ефект, но кредиторът – увредено лице се явява в забава, съгласно чл. 95 ЗЗД, която освобождава от последиците й забавата на длъжника. Върху така предложената, макар върната сума, поради което и дължима повторно – доброволно или по реда на принудителното изпълнение – застрахователят няма да дължи законната лихва, считано от датата на предходното й изплащане, а само за периода от датата на забавата – увреждането до датата на предложеното изпълнение.
В друго решение на ВКС (Решение № 38 от 14.07.2020г. по т.д. № 1065/2019 год I т. о.) съдът не е споделил приетото по-горе разрешение, по следните съображения:
Съгласно чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, дори когато задължението е делимо, каквито безспорно са паричните задължения. Разпоредбата се намира в раздел ІІІ „Действия на задълженията„ от Общата част на ЗЗД и следователно намира приложение както към изпълнението на задължения, възникващи на основание договор, така и към тези, възникващи на основание друг източник на задълженията по раздел ІІ от Общата част, каквото е задължението за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, на което се основава отговорността на застрахователя по предявения иск, с правно основание чл. 226 ал. 1 КЗ /отм./, макар и функционално обусловена от отговорността на делинквента и застрахованата гражданска отговорност на последния, тъй като непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие / така т. 1 ТР № 1/ 23.12.2015 г. по т. д. № 1/14 г. на ОСТК на ВКС /. Обезщетението, определимо с прилагане критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, не е определено, но не е неопределимо по размер задължение. Спецификата му на определяне не изключва съобразяване на обективни критерии за формиране на представата за точния адекват на обезщетимите вреди /съдържание, интензитет, продължителност/. Впрочем, неопределени с конкретен изначално размер, но определими, вкл. при спор между страните по съдебен ред, са и множество облигационни задължения, възникващи на основание договор. Така напр. всички обезщетения, основани на отговорността за неточно изпълнение, не са с отнапред договорен размер /изключая неустойката/, като при спор съдът определя същия. Следователно, нито източника на задължението, нито неопределеността на размера му, могат да се наведат като специфика за изключване приложимостта на чл. 66 ЗЗД в настоящата хипотеза. Когато оспорва неоснователно размера на дължимо на облигационно основание, неопределено изначално по размер задължение, длъжникът осъществява виновно поведение и не би бил освободен от последиците на забавата, в случай на несъгласие кредиторът да получи, позовавайки се на чл. 66 ЗЗД, обезщетение съобразно представата на длъжника, ако последващо съдът определи различен, по-висок размер на обезщетението.
Аналогично, когато в съответствие с приложими обективни критерии – съдържанието, интензитета, продължителността на търпимите вреди – вкл. въз основа на възложена експертна преценка от комисия по чл. 273 ал. 1 КЗ /отм./, застрахователят не предложи стойностен адекват, в обезщетение на увреждането, той изпълнява неточно и при вина за това неточно изпълнение, тъй като законодателят не го е освободил от прилагането на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, за сметка на възлагането му на съда. Това му неточно изпълнение предпоставя право на увредения, с качество на кредитор, да откаже частичното плащане, на основание чл. 66 ЗЗД. Противното означава да се приеме, че определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД от застрахователя, за периода до ревизирането му от съда /само в хипотезата на определянето му от последния в по-висок дължим размер/ съставлява точно изпълнение, а след този момент – неточно такова или че за един и същ период от неговата дължимост са валидни, без да са се, два различни размера на дължимо обезщетение. Би означавало взаимно изключващи да се приеме, че за формирането на неадекватна, в разрив с чл. 52 ЗЗД, приложим не само от съда, преценка относно дължимото обезщетение, застрахователят не носи отговорност, което съждение не намира опора в закона.
Вярно е, че пострадалият, при предложено застрахователно обезщетение, с незначително отклонение от прецененото за дължимо по съдебен ред, би злоупотребил с правото си по чл. 66 ЗЗД, отказвайки получаването му, но последното е въпрос на конкретна преценка с оглед обстоятелствата.
С оглед гореизложеното, отговорът на правния въпрос, според Решение № 38 от 14.07.2020г. по т.д. № 1065/2019 г. на ВКС, I т. о. е:
В случай, че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите е направил доброволно плащане на обезщетение за неимуществени вреди на увредено лице, но последното е върнало получената сума като несъответна на дължимия му се размер, застрахователят дължи законна лихва от датата на забавата и след датата на предложеното изпълнение, когато същото, при спор между страните се установи от съда в несъответствие с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Породеното противоречие е основание да бъде образувано Тълкувателно дело, решението по което да уеднакви съдебната практика.
Повече информация по въпроси, свързани със застрахователно обезщетение –
адвокат Маргарита Балабанова, 0883328927
Ключови думи: застрахователно обезщетение, искове за непозволено увреждане, ПТП, забава, вреди , застраховател, адвокат, Пловдив, София С определение № 86/12.02.2020 г. по т. д. № 1065/2019 г. касационното обжалване е допуснато по правния въпрос: „Изпада ли в забава кредитора – ищец по искове за вреди от непозволено увреждане срещу застрахователя на делинквента по задължителна […]
Ключови думи: недобросъвестно използване, търговска фирма, търговска марка, адвокат, търговско право, Пловдив, София
адвокат Маргарита Балабанова, 0883328927
доктор по Търговско право
Кога според съдебната практика използването на търговска марка и търговска фирма е недобросъвестно?
Съгласно легалното определение на чл. 7, ал. 1 ТЗ фирмата е наименованието, под което търговецът упражнява занятието си и се подписва. Чрез фирмата търговецът се индивидуализира. Фирмата на търговеца създава отличителност и е индивидуализиращ белег на търговеца[1].
Правото на фирма е абсолютно и изключително – може да се упражнява само от търговеца, който я е регистрирал и е противопоставимо.
Всяка нова фирма трябва да се различава от регистрираните преди нея и да не въвежда в заблуждение, поради което при преценката за наличие на сходство между наименования на търговски дружества съдът следва да съобрази дали регистрираната впоследствие фирма въвежда потребителите в заблуждение. Разпоредбите на чл. 7, ал. 2, изр. 2, чл. 11, ал. 1 ТЗ и чл. 21, т. 7 ЗТР /ред. ДВ, бр. 34/2006г./ са достатъчно ясни и непротиворечиви.
2. Търговска марка
Марката съгласно легалното определение, дадено в ЗМГО, е знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен в Държавния регистър на марките по начин, който позволява ясно и точно да се определи предметът на закрилата, предоставена с регистрацията. Такива знаци могат да бъдат например: думи, включително имена на лица, букви, цифри, рисунки, фигури, формата на стоката или на нейната опаковка, цветове, звуци или всякакви комбинации от такива знаци.
3. Недобросъвестно използване
По отношение на недобросъвестността при подаване на заявка за регистрация на търговска марка и нейното използване е създадена постоянна практика, обективирана в решение № 194/30.10.2013г. по т. д. № 2274/2013г. на ВКС, ТК, II т. о. и решение № 162/24.01.2012г. по т. д. № 1079/2010г. на ВКС, ТК, I т. о., съгласно която предвид приложимите критерии в търговското право, при преценка дали дадено действие е недобросъвестно, следва да се даде отговор доколко конкретното действие противоречи на добрите търговски нрави и честната търговска практика. Понятието „недобросъвестност” представлява форма на умисъл, която от субективна страна обхваща знание на заявителя за определени обстоятелства и цел, несъвместима с добрите нрави. В него се включва и знанието за факта, че друг правен субект е използвал преди това в търговската си дейност идентичен или сходен с регистрираната търговска марка знак, ползващ се с правна закрила.
Посочената практика може да намери приложение и относно недобросъвестното използване на фирма, когато фирмата е идентична или сходна с регистрирана по-рано фирма. Критерии относно съдържанието на понятието „недобросъвестност” по смисъла на чл. 7, ал. 4 ТЗ могат да бъдат известността на по-рано регистрирана фирма, идентичност или сходство в съдържанието на двете фирми, поведението на заявителя преди и след подаването на заявката за вписване на наименованието от гледна точка на знанието за съществуване на по-ранно идентично или сходно наименование, ползващо се с правна закрила, както и намерението да се увреди друго лице при недобросъвестното заявяване за вписване или използване на търговска фирма /наименование/.
Така Определение № 304 от 15.05.2018 г. по т. д. № 2918/2017 г. на ВКС, II т. о.
[1] Вж. Балабанова, М. Търговска фирма – същност, разграничение и защита, сп. Търговско и облигационно право, 2019г., брой № 6, стр. 17 – 31
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: недобросъвестно използване, търговска фирма, търговска марка, адвокат, търговско право, Пловдив, София адвокат Маргарита Балабанова, 0883328927 доктор по Търговско право Кога според съдебната практика използването на търговска марка и търговска фирма е недобросъвестно? Търговска фирма Съгласно легалното определение на чл. 7, ал. 1 ТЗ фирмата е наименованието, под което търговецът упражнява занятието […]
Ключови думи: отказ от наследство, малолетен наследник, наследник, наследство, задължения, адвокат, Пловдив
1.Допустимо ли е извършването на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник и представлява ли такъв отказ отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 ЗС?
2.Преценката за това дали отказът от наследство е в интерес на малолетния или непълнолетния наследник следва ли да се направи в производство по чл.130, ал.3 СК и обвързващо ли е определението на съда в това производство за районния съд по мястото на откриване на наследството, който по закон е компетентен да впише направения отказ. Може ли този съд да извършва нова преценка с оглед интересите на детето и да откаже вписването на отказа в специалната книга на съда, въпреки даденото от компетентния съд разрешение за извършвантето на отказа в производството по чл.130, ал.3 СК?
ВКС е отговорил на така поставените въпроси с Определение №180/30.10.2019 по дело №3644/2019 на ГК, I г.о. (www.vks.bg)
По първия поставен въпрос ВКС приема, че е допустимо да бъде направен отказ от наследство от името на малолетен наследник, респективно непълнолетен наследник да се откаже от наследство със съгласието на своя родител или попечител, тъй като отказът от наследство не представлява отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 СК.
В момента на смъртта на едно лице съгласно чл.1 ЗН се открива неговото наследство, като определен кръг лица биват призовани към наследяване. Те обаче придобиват права върху наследството само ако го приемат /чл.48 ЗН/. От момента на откриване на наследството призованите към наследяване лица разполагат с няколко правни възможности – да приемат наследството било направо, било по опис, придобивайки по този начин наследството, или да се откажат от наследството. Те придобиват от този момент правото да приемат наследството, а не права върху конкретни имущества, с оглед на което следва да се приеме, че отказът от наследство сам по себе си не представлява отказ от конкретни права върху определено имущество, а изявление, с което призованото към наследяване лице изразява воля да не приеме наследството, т.е. да не придобива права върху притежаваната от наследодателя съвкупност от права, задължения и фактически отношения, доколкото такива действително са били притежавани от наследодателя. Само ако наследството бъде прието, призованите към наследяване лица придобиват от момента на неговото откриване права върху конкретните имущества, включени в наследството, като поемат и съответните задължения на наследодателя. Ако в наследството няма конкретни имущества, тъй като към момента на смъртта си наследодателят не е притежавал такива, но същото е обременено със задължения, не може да се приеме, че с факта на приемане на наследството се придобиват права. В подобна хипотеза с приемане на наследството недееспособният /малолетно или непълнолетно лице/ не придобива права, а поема само задължения, което определено не е в негов интерес.
И доколкото отказът от наследство не представлява изявление за отказ от конкретни права, а отказ от предоставена от закона възможност за придобиване на такива, по отношение на него разпоредбата на чл.130, ал.4 СК не намира приложение. Още повече тази разпоредба не следва да се тълкува разширително.
По втория поставен въпрос ВКС приема, че не съществува пречка по реда на чл.130, ал.3 СК съдът по настоящия адрес на детето да извърши преценка дали отказът от наследство е в негов интерес, макар отказът от наследство да не представлява действие по разпореждане с конкретно имущество. Съображенията за това са свързани с необходимостта интересите на детето да бъдат охранени чрез извършване на преценка от независим правораздавателен орган, тъй като малолетното дете не извършва действието лично, а чрез законния си представител. В производството по чл.130, ал.3 СК съдът следва да съпостави стойността на активите на наследството, ако има такива, със стойността на задълженията на наследодателя, каквато преценка призованият към наследяване извършва лично, ако е пълнолетен и дееспособен, преди да вземе решение дали да приеме наследството, да го приеме ли по опис или да се откаже от него. Тъй като извършваната от съда по реда на чл.130, ал.3 СК преценка е с цел охраняване интересите на детето, няма пречка разпоредбата на чл.130, ал.3 СК да бъде тълкувана разширително.
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова, 0883328927
Ключови думи: отказ от наследство, малолетен наследник, наследник, наследство, задължения, адвокат, Пловдив 1.Допустимо ли е извършването на отказ от наследство, направен от името на малолетен или непълнолетен наследник и представлява ли такъв отказ отказ от права по смисъла на чл.130, ал.4 ЗС? 2.Преценката за това дали отказът от наследство е в интерес на малолетния или […]
Считано от утре, 10 юли, не се разрешават посещенията на закрито в дискотеки, пиано-барове, нощни барове, нощни клубове и други подобни нощни заведения за развлечения. Посещенията в тези обекти на открито се допускат при заетост до 50 % от общия капацитет на заведенията и при спазване на въведените противоепидемични мерки.
Това се посочва в издадената днес Заповед № РД-01-393/09.07.2020 г. на министъра на здравеопазването.
На основание същата заповед не се разрешават групови празненства с присъствие над 30 души на открито и на закрито (в т.ч. сватби, балове, кръщенета и др.).
Здравният министър разпорежда още всички колективни и индивидуални спортни мероприятия с тренировъчен и състезателен характер, за всички възрастови групи, на открито и на закрито, да се провеждат без публика.
В заповедта е разписано още, че министрите и държавните органи, съгласно функционалната си компетентност, е необходимо да предприемат незабавни контролни мерки на територията на цялата страна, като усилията да бъдат насочени към задължително прилагане и спазване на противоепидемичните мерки.
Всички прояви и събития следва да се организират при засилен предварителен и текущ контрол. Областните щабове, кметствата и областните администрации създават необходимата организация за контрол по спазване на въведените мерки на територията на страната, като могат да въвеждат и допълнителни такива при отчитане на спецификата и данните за разпространението на COVID-19 в съответните населени места.
С пълния текст на Заповед № РД-01-393/09.07.2020 г., която влиза в сила от 10 юли, можете да се запознаете тук.
Източник: mh.government.bg
Считано от утре, 10 юли, не се разрешават посещенията на закрито в дискотеки, пиано-барове, нощни барове, нощни клубове и други подобни нощни заведения за развлечения. Посещенията в тези обекти на открито се допускат при заетост до 50 % от общия капацитет на заведенията и при спазване на въведените противоепидемични мерки. Това се посочва в издадената […]
Ключови думи: протокол за извършени СМР, строително монтажни работи, строителство, протокол образец № 19, доказателствено значение, адвокат, Пловдив
Какво е доказателственото значение в съдебно производство на съставените в хода на строителството актове (например Протокол образец № 19 за извършени СМР)?
Отговор е дала константната съдебна практика на ВКС. Според, която:
В решение № 121 от 27.09.2013 г. по търг.д. № 621/2012 г. на ВКС, ТК, І т.о., е прието, че по своята правна същност протоколите обр. 19 са частни свидетелстващи документи, поради което няма пречка отразените в тях количества и видове СМР да бъдат оспорени.
В решение № 138 от 17.10.2011 г. по търг.д. № 728/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., е изразено разбирането, че при липса на двустранно подписан протокол между страните фактът на приемане на извършените СМР може да се установява с други допустими по ГПК доказателствени средства.
В решение № 638 от 24.10.2008 г. по търг.д. № 302/2008 г. на ВКС, ІІ т.о./ постановено при действието на ГПК- отм./ е прието, че липсва обусловеност между подписването на актове и протоколи за извършени СМР и задължението за плащане на приети СМР.
Приемателно – предавателният протокол за извършени СМР е частен свидетелстващ документ и като такъв не се ползва с материална доказателствена сила относно отразените в него обстоятелства. Сам по себе си този протокол не доказва, че отразените в него количества и видове СМР са реално изпълнени. Затова при спор между възложител и изпълнител доказателствената сила на приемателно- предавателните протоколи, включително и на двустранно подписаните, следва да се преценява с оглед всички относими доказателства по делото, установяващи вида и количеството на действително извършените строително-монтажни работи. Тази преценка е особено наложителна в случаите, когато в приемателно- предавателните протоколи и количествено- стойностните сметки се съдържат противоречия, които поставят под съмнение истинността на отразените в тях обстоятелства. (Така Решение № 43 по т.д. № 61341/2016 г. на ВКС, I г. о.)
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: протокол за извършени СМР, строително монтажни работи, строителство, протокол образец № 19, доказателствено значение, адвокат, Пловдив Какво е доказателственото значение в съдебно производство на съставените в хода на строителството актове (например Протокол образец № 19 за извършени СМР)? Отговор е дала константната съдебна практика на ВКС. Според, която: В решение № 121 […]
Ключови думи: Критерии за търговска сделка, допълнителни парични вноски, ООД, производство по несъстоятелност, заем, адвокат, Пловдив
Съгласно чл. 286 ТЗ търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие. Търговски са и сделките по чл. 1, ал. 1 ТЗ независимо от качеството на лицата, които ги извършват. При съмнение се смята, че извършената от търговеца сделка е свързана с неговото занятие.
Вземането към дружество за връщане на допълнителна парична вноска не произтича от търговска сделка, поради което не е основание за откриване производството по несъстоятелност.
Нито заемът, нито внасянето на допълнителна парична вноска представляват търговска сделка, неизпълнението на която представлява основание за откриване производството по несъстоятелност.
Процесуална предпоставка за откриване производството по несъстоятелност е задължението на ответника да произтича от търговска сделка (чл. 608 ТЗ). Заемът не представлява търговска сделка.
Той не е сред сделките, изброени в чл. 1, ал. 1 във вр. с чл. 286, ал. 2 ТЗ, поради което следва да се приеме, че не отговаря на обективния критерий за търговска сделка. ТЗ въвежда алтернативно както обективния, така и субективния критерий за определяне на една сделка като търговска. Едва ако не може да се дефинира чрез нито един от критериите, тогава влиза в сила презумпцията на чл. 286, ал. 3 ТЗ.
За сделките, извън тези, посочени в чл. 1, ал. 1 ТЗ, като допълнителен обективен критерий, свързан със субекта на сделката като търговец, е въведено изискването тя да представлява упражнявана от него дейност по занятие. Следователно, за да се дефинира една такава сделка като търговска, тя трябва да е свързана с предмета на дейност на търговеца, защото само тези сделки той реализира по занятие. Сделките, свързани с търговската дейност въобще, или по повод учредяване на дружеството, набирането на капитал, промените в него са свързани с функционирането на търговското дружество, но не са сключени от него по занятие.
Ето защо и решението на общото събрание на дружеството с ограничена отговорност за набиране на допълнителни парични средства, не представлява търговска сделка по смисъла на чл. 286, ал. 2 ТЗ.
На второ място, допълнителна парична вноска по съществото си не представлява търговска сделка. Задължението по нея възниква в резултат на решение на общото събрание, прието с обикновено мнозинство, което означава, че за част от съдружниците това задължение може да възникне и принудително, а не като последица от съвпадане на насрещни волеизявления. В резултат на решението на общото събрание за съдружниците ще възникне задължението за внасяне на вноските, а за дружеството да ги върне в определения срок.
Допълнителните парични вноски са свързани с икономическото обезпечаване на дружеството, а оттук и със самото му съществуване, а не и с предмета му на дейност като търговец. Те са съразмерни на дяловете на съдружниците, ако не е уговорено друго. При неизпълнение на задължението на съдружниците за внасяне на допълнителни парични вноски съдружниците отговарят за задължението си за допълнителни парични вноски по същия начин, както за неизпълнение на основното задължение за изплащане на вноските от капитала (чл. 134, ал. 2 във вр. с чл. 126, ал. 1 ТЗ). Те могат да бъдат изключени от дружеството. Така Решение № 436 от 13.03.2003 г. по гр. д. № 2745/2002 г., на ВКС, V г. о. (www.vks.bg)
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: Критерии за търговска сделка, допълнителни парични вноски, ООД, производство по несъстоятелност, заем, адвокат, Пловдив Съгласно чл. 286 ТЗ търговска е сделката, сключена от търговец, която е свързана с упражняваното от него занятие. Търговски са и сделките по чл. 1, ал. 1 ТЗ независимо от качеството на лицата, които ги извършват. При съмнение […]
Ключови думи: обезщетение за неимуществени вреди, смърт, близък, непозволено увреждане, адвокат, Пловдив, София
Кои лица са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък?
Въпросът е решен с тълкувателно решение Общото събрание на Наказателна, Гражданска и Търговска колегии на ВКС от 21.06. 2018 г. по тълкувателно дело № 1 по описа за 2016 г. (www.vks.bg)
Кръгът от лица, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане смърт на близък, не е уреден в законодателството на Република България. Липсата на законодателна уредба е наложила за целите на правоприлагането лицата с право на обезщетение да бъдат определени от Пленума на Върховния съд /ВС/. За отправна точка при очертаване кръга на правоимащите е използван принципът за справедливост по чл.52 ЗЗД.
С Постановление № 4/25.V.1961 г. Пленумът на ВС се е произнесъл, че правилното прилагане на закона изисква за неимуществени вреди да бъдат обезщетявани само най-близките на пострадалия – неговите низходящи (деца), съпруг и възходящи (родители), и то след като се установи, че действително са претърпели вреди. По-късно, с Постановление № 5/24.Х1.1969 г., Пленумът на ВС е признал право на обезщетение и на отглежданото, но неосиновено дете, съответно на отглеждащия го, както и на лицето, което е съжителствало на съпружески начала с починалия при непозволено увреждане, без да е бил сключен брак, ако това съжителство не съставлява престъпление и не противоречи на правилата на морала. Включването на посочените лица в кръга на правоимащите е мотивирано със съдържанието на съществувалите между тях и починалия житейски отношения, които са напълно сходни с отношенията между биологичен родител и дете, съответно между съпрузи, и е справедливо, при установени действително претърпени вреди, те също да могат да получат обезщетение. Признаването на право на обезщетение на отглежданото дете, съответно на отглеждащия го, е обвързано с изискване отглеждането да е било трайно и да е създало връзка и чувства като между биологичен родител и дете, без да се поставя условие за предприети формални процедури по осиновяване или установяване на произход. Поради противоречия в съдебната практика по въпроса дали изброяването на лицата с право на обезщетение е примерно или изчерпателно, е прието Постановление № 2/30.Х1.1984 г. С него са дадени указания, че кръгът на лицата, имащи право на обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, е посочен изчерпателно в постановления № 4/61 г. и № 5/69 г. и няма основания за разширението му, включително по отношение на други възходящи и низходящи на починалия и на неговите братя и сестри.
Сезирането на Общото събрание на трите колегии на ВКС с искане за преразглеждане на въпроса за кръга на лицата, които имат право на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък, е наложено от настъпилите след приемане на постановленията промени в обществено – икономическите отношения, довели до нови характеристики на житейските и емоционални връзки между близки, роднини и членове на семейството.
За да се прецени дали има основание да се изостави възприетото от Пленума на ВС изчерпателно определяне на лицата с право на обезщетение, следва да се съобразят и произтеклите от присъединяването на Република България към Европейския съюз задължения за синхронизиране на българското законодателство с европейското. От съществено значение за предмета на тълкувателното дело са Директива 2009/103/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16 септември 2009 г. относно застраховката „Гражданска отговорност” при използването на моторни превозни средства и за контрол върху задължението за сключване на такава застраховка и Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. за установяване на минимални стандарти за правата, подкрепата и защитата на жертвите на престъпления и за замяна на Рамково решение 2001/220/ПВР на Съвета. Първата от директивите задължава държавите членки да предприемат мерки с цел застрахователният договор да покрива и всички вреди, причинени на територията на другите държави членки в съответствие с действащото в тях законодателство. Тази директива доразвива Директива 72/166/ЕИО на Съвета от 24 април 1972 г. относно сближаване на законодателствата на държавите членки относно застраховката „Гражданска отговорност” при използване на моторни превозни средства и за прилагане на задължението за сключване на такава застраховка, която предоставя свобода на държавите членки да определят в рамките на режима на гражданска отговорност подлежащите на обезщетяване вреди, причинени от моторни превозни средства, обхвата на обезщетението и лицата, които имат право на обезщетение. Съгласно чл.16 от Директива 2012/29/ЕС, държавите членки гарантират, че в хода на наказателното производство жертвите имат право да получат решение за обезщетение от извършителя на престъплението в рамките на разумен срок, освен ако в националното право не се предвижда това решение да бъде постановено в друго производство. Понятието „жертва” е дефинирано в чл.2, параграф 1, буква „а”, според който за целите на Директивата „жертва” означава физическо лице, което е претърпяло вреди, включително физическо, душевно или емоционално страдание или икономическа вреда, които са пряка последица от престъпление, и членовете на семейството на лице, чиято смърт е пряка последица от престъпление и които са претърпели вреда в резултат на смъртта на лицето. В чл.2, параграф 1, буква „б”, като „членове на семейството” са посочени съпругът/та, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство, роднините по пряка линия, братята и сестрите и издържаните от жертвата лица. Законодателството на Република България не съдържа нормативно разрешение в насоките, дадени от директивите, и лицата, легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди при смърт на близък, продължават да се определят в съдебната практика според критериите, възприети от Пленума на ВС в периода 1961 г. – 1984 г.
С оглед развитието на обществените отношения и изискванията към българската държава в качеството й на държава членка на Европейския съюз, Общото събрание на Наказателна, Гражданска и Търговска колегии на ВКС намира, че използваният от Пленума на ВС ограничителен подход при определяне кръга на лицата с право на обезщетение не отговаря на съвременните изисквания за справедливост. След като и към настоящия момент националният закон не урежда изрично лицата, които могат да получат обезщетение за неимуществени вреди от смърт на близък, и не въвежда ясни критерии за тяхната материалноправна легитимация, има основание да се отстъпи от възприетото в Постановление № 2/84 г. разрешение и да се предвиди възможност за присъждане на обезщетение и на други лица, извън посочените в Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г.
Най-близките на починалия (по смисъла на двете постановления) се ползват с право на обезщетение, тъй като поради естеството на съществувалата житейска връзка е логично да се предполага, че те търпят пряко, непосредствено и за продължителен период от време значителни по степен морални болки и страдания от загубата му. Правото на най- близките да получат обезщетение не е абсолютно и не може да бъде реализирано, ако претендиращият обезщетение не докаже, че действително е претърпял неимуществени вреди, които е справедливо да бъдат обезщетени съгласно чл.52 ЗЗД. От гледна точка на чл.52 ЗЗД обаче е справедливо и други лица, извън най-близкия семеен и родствен кръг, да могат да получат обезщетение за неимуществени вреди, ако са създали с починалия постоянна, трайна и дълбока емоционална връзка, заради съдържанието на която търпят морални болки и страдания от смъртта му, сравними по интензитет и продължителност с болките и страданията на най-близките. Отричането на правото на обезщетение при реално проявени и доказани неимуществени вреди от загубата на близък човек противоречи на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД и на гарантираното с чл.6, ал.2 от Конституцията на Република България и с чл.20 и чл.47 от Хартата за основните права в Европейския съюз равенство на всеки пред закона. Възможността за обезщетяване на други лица, извън изброените в Постановление № 4/61 г. и Постановление на 5/69 г., следва да се допусне като изключение – само за случаите, когато житейски обстоятелства и ситуации са станали причина между починалия и лицето да се породи особена близост, оправдаваща получаването на обезщетение за действително претърпени неимуществени вреди (наред с най-близките на починалия или вместо тях – ако те не докажат, че са претърпели вреди от неговата смърт).
Особено близка привързаност може да съществува между починалия и негови братя и сестри, баби/дядовци и внуци. В традиционните за българското общество семейни отношения братята и сестрите, съответно бабите/дядовците и внуците, са част от най-близкия родствен и семеен кръг. Връзките помежду им се характеризират с взаимна обич, морална подкрепа, духовна и емоционална близост. Когато поради конкретни житейски обстоятелства привързаността е станала толкова силна, че смъртта на единия от родствениците е причинила на другия морални болки и страдания, надхвърлящи по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответната родствена връзка, справедливо е да се признае право на обезщетение за неимуществени вреди и на преживелия родственик. В тези случаи за получаването на обезщетение няма да е достатъчна само формалната връзка на родство, а ще е необходимо вследствие смъртта на близкия човек преживелият родственик да е понесъл морални болки и страдания, които в достатъчна степен обосновават основание да се направи изключение от разрешението, залегнало в постановления № 4/61 г. и № 5/69г. на Пленума на ВС – че в случай на смърт право на обезщетение имат само най-близките на починалия.
Създаването на трайна и дълбока емоционална връзка, пораждаща предпоставки за проявление на значителни морални болки и страдания, е възможно и между лица, които не се намират в семейни, родствени и наподобяващи ги фактически отношения. При липса на нормативна уредба рестриктивното изброяване на хипотези на такава привързаност би било лишено от законово основание, а примерното изброяване крие опасност от непредвиждане на породени от житейското многообразие случаи, в които ще е справедливо получаването на обезщетение за неимуществени вреди. За да се избегне накърняване на принципа за справедливост, следва да се допусне като правна възможност обезщетяването и на други лица, извън близкия родствен и семеен кръг на починалия, но само в изключителни случаи – когато претендиращият обезщетение докаже, че е изградил с починалия особено близка и трайна житейска връзка и търпи значителни морални болки и страдания от неговата загуба с продължително проявление във времето. По този начин ще се достигне до разрешение, еднакво справедливо за всички лица, които действително търпят неимуществени вреди от смъртта на друго лице.
В наказателния процес материалната легитимация за получаване на обезщетение може да бъде реализирана само от определен кръг лица. Това разрешение произтича от особеностите на наказателното производство и в частност – от акцесорния характер на гражданския иск и процесуалните правила за участие на пострадалия в производството. С фигурата на пострадалия и участието му в наказателното производство Наказателно – процесуалният кодекс свързва редица правила – пострадалият трябва да бъде уведомен за правата си в наказателното производство, да бъде информиран за хода на производството, да му бъде предявено разследването, ако е поискал това, да бъде призован за разпоредителното заседание. Процесуалната уредба е основана на разбирането, че пострадалият в наказателния процес е известен или поне е установим. Признаването на възможност всяко лице, което е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и търпи от неговата смърт болки и страдания, да може да търси обезщетение за неимуществени вреди, би довело до изместване на основния предмет на наказателното производство и би било в противоречие с основен принцип, регламентиран в чл. 22 НПК и в чл. 6 ЕКПЧ – разглеждане и решаване на делата в разумен срок.
Възприемането на различен подход при отговора на поставения въпрос за целите на гражданския и на наказателния процес се основава и на разпоредбите на Директива 2012/29/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. Според т.19 от Преамбюла на Директивата „Държавите членки обаче следва да могат да установят процедури за ограничаване на броя на членовете на семейството, които могат да се възползват от правата, установени в настоящата директива“. В чл.2, параграф 2, буква „а” е предвидено, че държавите членки могат да установят процедури за ограничаване на броя на членовете на семейството, които могат да се ползват от установените в нея права, и за определяне на това кои членове на семейството имат приоритет във връзка с упражняването на тези права. С разпоредбата на чл.10, параграф 2, е дадена възможност правилата за участие на жертвата в наказателния процес, включително и определянето на кръга лица, които да могат да участват в наказателното производство, да бъдат възприети от националното законодателство. Към настоящия момент в националното законодателство на Република България няма позитивна правна уредба на кръга лица, които могат да участват в наказателното производство като граждански ищци и да претендират обезщетение за неимуществени вреди в случай на смърт, и това налага легитимираните лица да се определят по тълкувателен път от Върховния касационен съд.
Предвид особеностите на наказателния процес и Директива 2012/29/ЕС, легитимация за търсене на обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на близък в наказателното производство и за конституиране като граждански ищци в това производство следва да се признае само на част от лицата, дефинирани в чл.1, параграф 2, буква „б” от Директивата като „членове на семейството” – съпругът/ата, лицето, което живее с жертвата в ангажирана, постоянна и стабилна интимна връзка в общо домакинство, братята и сестрите, възходящите и низходящите до втора степен, като се запазят и разрешенията в
Постановление № 4/61 г. и Постановление № 5/69 г. на Пленума на ВС. Други лица, извън изброените, могат да търсят обезщетение за неимуществени вреди само в гражданския процес.
Наличието на особено близка житейска връзка, даваща основание за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от смърт, следва да се преценява от съда във всеки отделен случай въз основа на фактите и доказателствата по делото. Обезщетение следва да се присъди само тогава, когато от доказателствата може да се направи несъмнен извод, че лицето, което претендира обезщетение, е провело пълно и главно доказване за съществуването на трайна и дълбока емоционална връзка с починалия и за настъпили в резултат на неговата смърт сериозни (като интензитет и продължителност) морални болки и страдания. Връзка с посоченото съдържание предполага оправдани очаквания за взаимна грижа и помощ, за емоционална подкрепа и доверие, и нейното отсъствие изключва проявлението на неимуществени вреди, подлежащи на обезщетяване съобразно принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД.
Изразеното разбиране за нуждата от разширяване на кръга от лица, материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена при непозволено увреждане смърт на техен близък, налага да се обяви за изгубило сила Постановление № 2 от 30.ХI.1984 г. на Пленума на ВС, с което е извършено последващо стеснително тълкуване на Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.Х1.1969 г.
По изложените съображения Общото събрание на Наказателна, Гражданска и Търговска колегии на Върховния касационен съд, дава с;едния отговор на поставения въпрос:
Обезщетение се присъжда при доказани особено близка връзка с починалия и действително претърпени от смъртта му вреди.
В наказателния процес тази материална легитимация може да бъде реализирана само от лицата, изброени в Постановление № 4 от 25.V.1961 г. и Постановление № 5 от 24.ХI.1969 г. на Пленума на Върховния съд, както и от братята и сестрите на починалия и от неговите възходящи и низходящи от втора степен.
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: обезщетение за неимуществени вреди, смърт, близък, непозволено увреждане, адвокат, Пловдив, София Кои лица са материално легитимирани да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък? Въпросът е решен с тълкувателно решение Общото събрание на Наказателна, Гражданска и Търговска колегии на ВКС от 21.06. 2018 г. по тълкувателно дело […]
Ключови думи: приемане на наследство, наследник, съдебни производство, наследодател, адвокат, Пловдив, София
Как следва да се прилага разпоредбата на чл.51 ЗН (касаеща приемане на наследство) от съда, разглеждащ дело срещу наследник на починал в хода на производството ответник-длъжник, когато няма данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството?
Съгласно чл. 51ЗН по искане на всеки заинтересуван районният съдия, след като призове лицето, което има право да наследява, му определя срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Когато има заведено дело срещу наследника, този срок се определя от съда, който разглежда делото. Ако в дадения му срок наследникът не отговори, той губи правото да приеме наследството. Изявлението на наследника се вписва в книгата, предвидена в чл. 49, ал. 1.
Според трайната практика на ВКС, за да се ангажира отговорността на наследниците на починало лице за негови задължения е необходимо те да са приели наследството.
С откриване на наследството наследниците придобиват правото да получат наследственото имущество. То не преминава по право към тях. При откриване на наследството за наследниците възниква правото да го приемат. С приемането му те го придобиват. Съгласно разпоредбата на чл.48 от Закона за наследството наследството се придобива с приемането му. Приемането на наследството е едностранен акт, с който наследникът изявява волята си да го придобие. С него се определят отношенията между наследниците помежду им и между тях и третите лица, които са били в имуществени отношения с наследодателя.
Приемането на наследството е изрично или мълчаливо. Изричното приемане се извършва с писмено изявление до районния съдия по местоокриване на наследството. То се вписва в особена за това книга – чл.49, ал.1 от Закона за наследството.
Мълчаливо приемане има, когато наследникът извърши действия, които несъмнено предполагат намерението му да приеме наследството и които той не би имал право да извърши, освен в качеството си на наследник – чл.49,ал.2 ЗН.
В Закона за наследството е предвидена възможност наследникът да бъде заставен да се произнесе по въпроса за приемане на наследството. Съгласно чл.51,ал.1, изр.1 ЗН по искане на всеки заинтересован, районният съдия може да определи на наследника срок, за да заяви приема ли наследството или се отказва от него. Преди да определи този срок съдът призовава наследника и ако той се яви, го изслушва по въпроса. Според чл.51,ал.1,изр.2 ЗН, когато има заведено дело срещу наследника, което не може да се движи, тъй като той не се е произнесъл, дали ще приеме наследството срокът за приемане се определя от съда, който разглежда делото. Тълкуването на чл.51,ал.1,изр.2 налага извод, че когато има заведено дело срещу наследник на починал в хода на делото ответник, което не може да се движи, тъй като той не се е произнесъл дали приема наследството, съдът му определя срок да заяви дали приема наследството или се отказва от него, само по искане на заинтересована страна по делото. Такава заинтересована страна е ищецът, тъй като той има интерес да се установи безспорно кои са приелите наследството наследници на лицето, с което той има правен спор или спрямо което иска да установи правата си. Ако наследникът не отговори в срока по чл.51,ал.1 ЗН, той губи правото да приеме откритото в негова полза наследство – чл.51,ал.2 ЗН. Касае се за преклузивен срок, който нито спира, нито може да се прекъсне с изтичането на който се погасява самото субективно право на наследника.
Като взема предвид изложеното ВКС с Решение № 101 от 08.10.2019 г. по гр. д. № 2260/2018 г., 4-то гр. отделение приема, че: В хипотеза на заведено дело по предявен иск срещу наследник на починал в хода на делото ответник-длъжник, при липса на данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството съдът следва да даде срок на наследника да заяви приема ли наследството или се отказва от него само по искане на заинтересована страна по делото.
За контакт: адвокат Маргарита Балабанова
Ключови думи: приемане на наследство, наследник, съдебни производство, наследодател, адвокат, Пловдив, София Как следва да се прилага разпоредбата на чл.51 ЗН (касаеща приемане на наследство) от съда, разглеждащ дело срещу наследник на починал в хода на производството ответник-длъжник, когато няма данни дали наследникът е приел или се е отказал от наследството? Съгласно чл. 51ЗН по искане […]
Ключови думи: управител, ООД, имуществена отговорност, вреди, търговско дружество, търговско право, адвокат, Пловдив, София
адвокат Маргарита Балабанова –
Докторант по Търговско право към ИДП при БАН
0883328927
Управителят организира и ръководи дейността на дружеството съобразно закона и решенията на общото събрание. Законът допуска управител да бъде и лице, което не е съдружник в дружеството.
Не може да бъде управител лице, обявено в несъстоятелност, или лице, което е било управител, член на управителен или контролен орган на дружество, прекратено поради несъстоятелност през последните две години, предхождащи датата на решението за обявяване на несъстоятелността, ако са останали неудовлетворени кредитори. Не може да бъде управител и лице, което е било управител, член на управителен или контролен орган на дружество, за което е било установено с влязло в сила наказателно постановление неизпълнение на задължения по създаване и съхраняване на определените му нива от запаси по Закона за запасите от нефт и нефтопродукти.
Дружеството се представлява от управителя. Представителството може да е еднолично или колективно. Законът не е ограничил броят на управителите. При няколко управители всеки един от тях може да действа самостоятелно освен ако дружественият договор предвижда друго. Други ограничения на представителната власт на управителя нямат действие по отношение на трети лица.
Управителят може да извършва всички правни действия от името на дружеството и ограниченията в представителната власт, извън рамките на чл. 141, ал. 2 ТЗ, нямат действие по отношение на третите лица[1]. Тези ограничения имат значение във вътрешните отношения между дружеството и управителя.
В ТРРЮЛНЦ се вписва името на управителя, който представя нотариално заверено съгласие с образец на подписа. Овластяването на управителя може да бъде оттеглено по всяко време и името му да бъде заличено от ТРРЮЛНЦ.
В правомощията на общото събрание е да избере управител. Решението на общото събрание за избор на управител следва да бъде вписано в Търговският регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ), както и взетите решения за промяна на обстоятелствата подлежащи на вписване (така чл. 140, ал. 1 във връзка с чл. 119, ал. 2, във връзка с ал. 1, т. 2 от ТЗ). За решенията на собственика при едноличните дружества с ограничена отговорност се прилага посочената ал. 1 на чл. 140 от ТЗ.
Последиците от решенията на общото събрание на съдружниците при избор, респ. освобождаването на управител, настъпват със самото решение във вътрешните отношения между съдружниците, а вписването на тези обстоятелства в ТРРЮЛНЦ има защитно действие само по отношение на третите лица/ чл. 141, ал. 6 ТЗ/. Така Определение № 451 от 06.07.2009 г. по т.д. № 184/2009 г. на ВКС и др.
Управителят може да поиска да бъде заличен от търговския регистър с писмено уведомление до дружеството. В срок до един месец след получаване на уведомлението дружеството трябва да заяви за вписване освобождаването му в търговския регистър. Ако дружеството не направи това, управителят може сам да заяви за вписване това обстоятелство, което се вписва, независимо дали на негово място е избрано друго лице.
Съгласно разпоредбата на чл. 141, ал. 7 от ТЗ отношенията между дружеството и управителя се уреждат с договор за възлагане на управлението. Договорът се сключва в писмена форма от името на дружеството чрез лице, оправомощено от общото събрание на съдружниците, или от едноличния собственик. Единственото законово изискване за валидност на този договор е наличие на писмена форма. Законът не поставя като условие за валидност на договора сключването му като трудов или регистрирането му като такъв.
Съгласно чл. 142. ТЗ без съгласие на дружеството управителят няма право:
Ограниченията се прилагат, когато се извършва дейност, сходна с тази на дружеството. При нарушаване на горепосочените задължения управителят дължи обезщетение за причинените на дружеството вреди.
Управителят отговаря имуществено за причинени на дружеството вреди. Последователно във формираната съдебна практика на ВКС по чл. 145 ТЗ се споделя разбирането, че отговорността по чл. 145 ТЗ е специална имуществена отговорност, която произтича от съществуващите между капиталовото дружество и управителя му два вида правоотношения – договорно и органно[2].
Във всички случаи, когато управител на ООД виновно и противоправно не изпълнява управителните си задължения и във връзка с това неизпълнение възникват вреди за дружеството, възниква и задължение за поправяне на тези вреди[3].
Фактическият състав на специалната отговорност на управителя е гражданска отговорност и обхваща: виновното, противоправно, вредоносно неизпълнение на задълженията на управителя, чието поведение възпрепятства управлението на дружеството и от което са последвали вреди[4].
Макар правоотношението между дружеството с ограничена отговорност и неговия управител да произтича от договор за управление и да има мандатен характер, в закона съществува специална правна норма – чл. 145 ТЗ, която урежда отговорността на управителя в случай на неизпълнение на задълженията му по договора за управление. Предвидената в чл. 145 ТЗ специална имуществена отговорност на управителя е обусловена не само от мандатното, но и от органното правоотношение между него и търговското дружество[5].
Отговорността на управителя не произтича от общата забрана да се вреди другиму, а от неизпълнението на задължения по правоотношение, породено от волеизявления на двете страни. Без значение е дали преди, или след възникването на правоотношението между страните е сключен договор за управление на търговското предприятие, или такъв договор не е сключен[6].
[1] Така Голева, П. Търговско право. Търговци. С., Нова звезда, 2018, с. 218
[2] Решение № 99 от 09.12.2019 г. по т. д. № 2823/2018 г. на ВКС, I т. о.
[3] Вж. Даскалов, В. Имуществена отговорност на управителя за вреди, причинени на дружеството, С., Сиела, 2019
[4] Вж. Решение № 125 от 15.01.2020 г. по т. д. № 1204/2018 г. на ВКС, II т. о.
[5] Така Решение № 70 от 07.06.2012 г. по търг. д. № 276/2011 г. на ВКС
[6] Така Решение № 150 от 29.05.2015 г. по гр. д. № 5272 / 2014 г. на ВКС, IV г. о.
Ключови думи: управител, ООД, имуществена отговорност, вреди, търговско дружество, търговско право, адвокат, Пловдив, София адвокат Маргарита Балабанова – Докторант по Търговско право към ИДП при БАН 0883328927 Управител на ООД. Общи положения. Управителят организира и ръководи дейността на дружеството съобразно закона и решенията на общото събрание. Законът допуска управител да бъде и лице, […]
Ключови думи: апорт, търговско дружество, търговско право, апортна вноска, непарична вноска, адвокат, Пловдив, София
автор:
Доктор по Търговско право към ИДП при БАН
Легалният термин, с който борави ТЗ, е „непарична вноска“. Терминът „апортна вноска“ не се използва от ТЗ, но употребата му е дошла от френското търговско право – „apport en nature”[1].
Нормативната уредба на апортните вноски в търговски дружества е уредена в чл. 72 и чл. 73 ТЗ. От систематичното място на разпоредбите в Дял трети, Глава десета ТЗ – „Общи положения“, следва, че тези разпоредби се прилагат при извършване на непарични вноски във всички търговски дружества – както капиталови (АД, ООД и КАД), така и персонални (СД и КД).
В закона не е налице легална дефиниция на термина апортна вноска. От нормативната уредба може да се извлече, че непаричната вноска е вноска в имуществото на търговско дружество, която се прави с цел вносителят да придобие качеството съдружник респ. акционер в търговско дружество или ако апортът се извършва при увеличение на капитала – да придобие нови дружествени дялове респ. акции в дружеството или номиналната стойност на притежаваните дялове или акции да бъде увеличена. Затова непаричната вноска има престационен характер – насрещната престация са дяловете или акциите, които придобива вносителят в капиталово търговско дружество, респ. членството в персонално дружество. Апортът е самостоятелен и специфичен производен придобивен способ по отношение на дружеството и вносителя, най-близък до договора за замяна. Срещу прехвърлянето на предмета на непаричната вноска вносителят придобива дружествен/и дял/ове респ. акции, а дружеството придобива предмета на непаричната вноска[2].
В практиката на ВКС безпротиворечиво се приема, че внасянето на непарична вноска в търговско дружество представлява разпоредителен акт на съдружника, респ. акционера, с който същият прехвърля собствеността или други права върху предмета на апорта от своя патримониум в патримониума на дружеството. Касае се за специфичен деривативен способ за придобиване на права, отличаващ се от останалите видове сделки по страни, форма, предмет, момент на придобиване на правата, действие и правни последици на сделката. Апортът може да бъде учредителен при учредяване на дружеството или последващ – при увеличение на капитала на съществуващо дружество чрез непарична вноска[3].
Предмет на апортна вноска може да бъде всяко прехвърлимо имуществено право, което е оценимо в пари, защото според ТЗ капиталът на дружеството трябва да е в левове[4]. Предмет на непарична вноска може да са вещни или ограничени вещни права върху движими и недвижими вещи. Съгласно изричното посочване в чл. 73, ал. 3 ТЗ като апортна вноска може да се внасят и вземания. Под формата на непарична вноска могат да се внасят права върху налични и безналични ценни книги, имуществени права върху нематериални блага, съвкупности от права като търговско предприятие и наследство и дялови участия в търговски дружества, които са прехвърлими[5]. Съгласно чл. 72, ал. 5 ТЗ вноската не може да има за предмет бъдещ труд или услуги[6].
Когато се прави непарична вноска в търговско дружество, дружественият договор, съответно уставът, трябва да съдържа името на вносителя, пълно описание на непаричната вноска, паричната ù оценка и основанието на правата на съдружника респ. акционера. Дружественият договор респ. уставът трябва да бъде съставен в предвидената от закона форма за действителност за съответното дружество и да е приет с надлежно решение на учредителното или общото събрание.
Съдружниците в персонално дружество сами определят паричната оценка на дружествения дял в ООД, който ще бъде апортиран в дружеството.
По отношение на капиталовите търговски дружества, ТЗ въвежда специални изисквания за оценка на непаричната вноска от три независими вещи лица, посочени от длъжностното лице по регистрацията към Агенцията по вписванията. Заключението на вещите лица трябва да съдържа пълно описание на непаричната вноска, метода на оценка, получената оценка и нейното съответствие на размера на участието в капитала или на броя, номиналната и емисионната стойност на акциите, записани от вносителя. Както беше изяснено по-горе дружественият дял трябва да се оцени към момента на извършване на апорта по приложимите счетоводни стандарти.
Заключението се представя в ТРРЮЛНЦ със заявлението за вписване на апорта. Оценката в дружествения договор, съответно в устава, не може да бъде по-висока от дадената от вещите лица.
Съгласно чл. 72, ал. 4 ТЗ, ако вносителят не е съгласен с оценката, дадена от вещите лица, той може да участва в дружеството с парична вноска или да откаже да участва в дружеството.
Според чл. 73, ал. 1 ТЗ вноската на право за учредяването или за прехвърлянето на която се изисква нотариална форма, се извършва с дружествения договор или устава. При вноската в капиталово дружество към дружествения договор или устава се прилага писмено съгласие на вносителя с описание на вноската и нотариална заверка на подписа му. При удостоверяване на подписа нотариусът проверява правата на вносителя.
[1] Така Стоянов, В. Апортни вноски в търговски дружества – Правна мисъл, 1999, №4, с. 19
[2] Така Стефанов, Г. Търговско дружествено право, Търговски дружества. Oбщи положения. Отделни видове търговски дружества, Велико Търново, Абагар, 2014, ISBN 978-619-168-203-4, с. 98-99 и Герджиков, О. По въпроса за апорт при учредяване на търговско дружество – Съвременно право, 2012, № 6, с. 102
[3] Така Решение № 111 от 25.02.2016 г. по гр. д. № 6821/2014 г. на ВКС, II гр. о., Решение № 122 от 21.07.2016 г. по т. д. № 3484/2014 г. на ВКС, II т. о. и др.
[4] Вж. Григоров, Г. Апорт в търговско дружество – Правна мисъл, 1993, № 4, с. 25
[5] Вж. Калайджиев, А. Търговски дружества, Персонални дружества, Дружества с ограничена отговорност, с. 76-78
[6] Съгласно чл. 46 от Директива (ЕС) 2017/1132 на Европейския парламент и Съвета от 14.06.2017г относно някои аспекти на дружественото право „Записаният капитал може да се състои само от активи, които се поддават на икономическа оценка. Въпреки това задължението за извършване на работа или за предоставяне на услуги не може да представлява част от тези активи.“
Ключови думи: апорт, търговско дружество, търговско право, апортна вноска, непарична вноска, адвокат, Пловдив, София автор: адвокат Маргарита Балабанова Доктор по Търговско право към ИДП при БАН Определение за апор в търговско дружество Легалният термин, с който борави ТЗ, е „непарична вноска“. Терминът „апортна вноска“ не се използва от ТЗ, но употребата му е […]
