Автор:
адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –
редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН
ключови думи: адвокат, дружествен дял, акция, лично имущество, развод, принос
Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г., ОСГК на ВКС (по някои въпроси на СК от 1985г.), т. 3 отговаря на въпроса „Допустим ли е иск по чл. 29 СК (отм.) от съпруга на съдружник в дружество с ограничена отговорност, акционерно дружество, командитно или събирателно дружество за част от дела, акциите или вноската на участника в тези търговски дружества?“
Чл. 29 СК (отм.) е идентичен със сега действащия чл. 30, ал. 1 СК (обн., ДВ, бр. 47 от 2009 г., в сила от 01.10.2009 г.), поради което тълкувателното решение не е загубило своето значение и в тази си част и следва да намери приложение.
Съгласно чл. 30, ал. 1 СК (чл. 29 СК отм.) при развод всеки от съпрузите има право да получи част от стойността на вещите за упражняване на професия или на занаят и от вземанията на другия съпруг, придобити по време на брака, ако са на значителна стойност и той е допринесъл за придобиването им с труда си, със средствата си, с грижите за децата или с работата си в домакинството. Този иск може да се предяви и преди развода, ако поведението на съпруга, който е придобил имуществото, поставя в опасност интересите на другия съпруг или на децата.
2. Съпружеска имуществена общност ли е дружественият дял респ. акцията?
Според тълкувателно решение № 2, постановено по тълк. дело № 2/2001г. на ОСГК на ВКС дяловото участие на съдружник с неограничена или ограничена отговорност е изключено от съпружеската имуществена общност. Правата по дялово участие са лични и не могат да бъдат прехвърляни, без съгласието на останалите съдружници. Възможно е другият съпруг да има принос в придобиването им. Този принос не се предполага и следва да бъде доказан. Допустим е иск по чл. 29 СК (отм.) при развод само за част от стойността на дялово участие, като делът на съпруга-нечлен се определя от приноса му, а стойността на дяловото участие – към момента на определянето й.
Като аргумент в подкрепа на приетото в тълкувателното решение следва да се изтъкне, че дружествените дялове в ООД, СД и КД инкорпорират имуществени права на съдружниците, които не са вещни. Чл. 21, ал. 1 СК предвижда, че вещните права, придобити по време на брака в резултат на съвместен принос, принадлежат общо на двамата съпрузи, независимо от това на чие име са придобити. По аргумент за противното от чл. 21, ал. 1 СК дружественият дял е личен на съпруга, който го е придобил, и не влиза в обхвата на съпружеската общност, тъй като не е вещно право[1].
Акциите, независимо от техния вид, също не са съпружеска имуществена общност. Те са лична собственост на техния титуляр, съответно на държателя им. Участието с акции в акционерно дружество е без оглед личността на акционера. С оглед естеството на правата, които материализира акцията, съпругът нетитуляр не може да претендира дял от акция или от отделни права по нея. Той може да претендира част от нейната стойност. Делът му също се определя от приноса в придобиването, а стойността на акцията – към момента на определянето й.
3. Процедура.
Искът по чл. 30 СК за получаване на част от личното имущество може да се предяви в срок до една година от прекратяването на брака или на съпружеската имуществена общност.
Предпоставки за да бъде уважен иска по чл. 30 СК са:
1./ да е съществувал брак. Този брак да е прекратен поради развод, а не поради смъртта на някой от съпрузите;
2./ по време на брака единият съпруг да е придобил имущество. Това имущество да служи за упражняване на професията му, включително имуществото може да е дялове или акции в търговски дружества;
3./ придобитите имущества, предмет на заявения иск, да са на значителна стойност;
4./ претендиращият дял от стойността на личното имуществото съпруг да е допринесъл за придобиването с труда си, със средствата си или с работа в домакинството.
Искът по чл. 30 СК, когато се претендира дял от стойността на придобити вещи не е вещен иск, а облигационен осъдителен иск, почиващ на принципа на неоснователното обогатяване . Това иск е за дял от стойността на конкретно имущество /вещи, вещни права, вземания, акции, дялове в търговско дружество/. Претенцията е за парично вземане, съставляващо стойностния /паричен/ еквивалент на дела на претендиращия съпруг- несобственик, от личното имущество на съпруга ответник по иска, служещо за упражняване на професията му. При уважаване на иска се присъжда определена парична сума[2].
[1] Така също Цанкова, Ц., Марков, М. Станева, А., Тодорова, В. Петров, В., Белевска, Ем., Дечева, Б., Мичева, В. Семеен Кодекс – приложен коментар, ИК Труд и право, С., стр. 83
[2] Така Решение № 249 от 16.07.2010 г. по гр. д. № 268/2009 г. на ВКС, г. о.
Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН ключови думи: адвокат, дружествен дял, акция, лично имущество, развод, принос Тълкувателно решение № 2 от 27.12.2001 г. по гр. д. № 2/2001 г., ОСГК на ВКС (по някои въпроси на СК от 1985г.), т. 3 отговаря на въпроса „Допустим […]
1 Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“) (ОВ L 149, 2005 г., стр. 22; Специално издание на български език, 2007 г., глава 15, том 14, стр. 260), на член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета (ОВ L 114, 2006 г., стр. 64; Специално издание на български език, 2007 г., глава 12, том 2, стр. 222), на членове 5 и 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета (ОВ L 304, 2011 г., стр. 64), както и на член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО (ОВ L 315, 2012 г., стр. 1 и поправка в ОВ L 71, 2014 г., стр. 24).
2 Запитванията са отправени в рамките на два спора, единият от които се води между „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД (наричано по-нататък „ЕВН“) и г‑жа Николина Стефанова Димитрова (C‑708/17), а другият — между „Топлофикация София“ ЕАД и г‑н Митко Симеонов Димитров (C‑725/18), по повод на искове за заплащането на сметки за топлинна енергия за сградната инсталация в сгради — етажна собственост.
Правна уредба
Правото на Съюза
Директива 2005/29
3 Член 3, параграф 2 от Директива 2005/29 предвижда:
„Настоящата директива не противоречи на облигационното право, и по-специално на правилата относно действителност, сключване или последиците на договора“.
4 Член 5 от тази директива гласи:
„1. Забраняват се нелоялните търговски практики.
[…]
5 Приложение I към посочената директива е озаглавено „Търговски практики, които се считат за нелоялни при всички обстоятелства“, и съдържа следния текст:
„Агресивни търговски практики
[…]
Директива 2011/83
6 Съображения 14 и 60 от Директива 2011/83 гласят:
„(14) Настоящата директива не следва да засяга националното право в областта на договорното право по отношение на аспектите на договорното право, които не са уредени от настоящата директива. Поради това настоящата директива не следва да засяга националното право, което урежда например материята относно сключването или действителността на договора (например при липсата на съгласие за сключване на договора). Настоящата директива не следва да засяга също така и националното право относно общите правни средства за защита в областта на договорното право, правилата относно обществения икономически ред, например правилата относно прекалено високите или прекомерните цени и правилата относно правните сделки, противоречащи на етиката.
[…]
(60) Предвид на това, че непоръчаните доставки, които се състоят в доставянето на стоки или предоставянето на услуги, непоръчани от потребителите, са забранени от Директива [2005/29], но не е предвидено никакво договорно средство за защита, е необходимо да се въведе в настоящата директива договорно средство за защита, освобождаващо потребителя от задължението за насрещна престация за такива непоръчани доставки на стоки или предоставяне на услуги“.
7 Член 2 от тази директива е озаглавен „Определения“ и гласи:
„За целите на настоящата директива се прилагат следните определения:
[…]“.
8 Член 3 от посочената директива предвижда:
„1. Настоящата директива се прилага при условията и до степента, предвидени в разпоредбите ѝ, към всички договори, сключени между търговец и потребител. Тя се прилага също за договорите за доставка на вода, газ, електрическа енергия или за централно отопление, включително от публични доставчици, доколкото тези стоки се предоставят на договорна основа.
[…]
[…]“.
9 Член 27 от същата директива е озаглавен „Непоръчани доставки“ и гласи:
„Потребителят е освободен от задължението за насрещна престация в случай на непоръчана доставка на стоки[,] вода, газ, електрическа енергия, централно отопление или цифрово съдържание или предоставяне на услуга, която не е поръчана, в нарушение на член 5, параграф 5 и точка 29 от приложение I към Директива [2005/29]. В тези случаи липсата на отговор от страна на потребителя след такава непоръчана доставка или предоставяне на услуга не представлява израз на съгласие“.
10 Член 28, параграф 2 от Директива 2011/83 предвижда, че „[р]азпоредбите [ѝ] се прилагат за договори, сключени след 13 юни 2014 г.“.
Директива 2006/32
11 Съображения 1, 12, 20 и 29 от Директива 2006/32 гласят:
„(1) В Общността съществува необходимост от повишаване ефективността при крайното потребление на енергия, управлявано търсене на енергия и стимулиране на производството на енергия от възобновяеми енергийни източници, тъй като в краткосрочен и средносрочен план са относително ограничени възможностите за каквото и да е друго влияние върху условията на доставка и разпределение на енергия, било чрез изграждане на нови мощности или подобряване на преноса и разпределението. [Следователно настоящата директива допринася за по-голяма сигурност на доставките.]
[…]
(12) Настоящата директива изисква предприемането на действия от страна на държавите членки във връзка с осъществяването на нейните цели в зависимост от ефекта от такива действия върху крайните потребители на енергия. Крайният резултат от действията на държавите членки зависи от много външни фактори, които влияят върху поведението на потребителите по отношение на използването на енергия и върху тяхното желание да прилагат мерки за енергоспестяване и използват енергоспестяващи уреди. Ето защо, въпреки че държавите членки са поели ангажимент да полагат усилия за постигане на планираните 9 %, определените нива във връзка с националните енергийни спестявания имат само индикативен характер и не пораждат въведено чрез правен акт задължение за достигане от страна на държавите членки.
[…]
(20) Енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителната мрежа и дружествата, които търгуват с енергия на дребно, могат да повишат енергийната ефективност на Общността, ако енергийните услуги, които предлагат, обхванат ефективността при крайното потребление като вътрешен топлинен комфорт, осигуряване на топла вода за битови нужди, замразяването, производството на стоки, осветлението и задвижващата сила. Максимизирането на печалбите на енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителната мрежа и дружествата, които търгуват с енергия на дребно по този начин е по-тясно обвързано с продажбите на енергийни услуги на възможно най-много клиенти, отколкото с продажбите на възможно най-голямо количество енергия на отделния клиент. Държавите членки следва да се стремят да избягват нарушаване на конкуренцията в тази област с цел гарантиране на равни условия за всички доставчици на енергийни услуги, като биха могли да делегират тази задача на съответния национален регулативен орган.
[…]
(29) С цел даване възможност на крайните потребители да бъдат по-добре информирани при вземането на решения по отношение на индивидуалното си потребление на енергия те следва да получат достатъчно количество, свързана с това информация, както и всякаква друга необходима информация като например информация за съществуващите мерки за повишаване на енергийната ефективност, сравнителни профили на крайно потребление или конкретни технически спецификации на оборудване, което ползва енергия, като те могат да включват оборудване „четвърти фактор“ или друго подобно. […]
[…]“.
12 Член 1 от тази директива има следния текст:
„Целта на настоящата директива е да стимулира рентабилното повишаване на ефективността при крайното потребление на енергия в държавите членки, като:
а) осигури необходимите индикативни нива, както и механизмите, стимулите и институционалните, финансовите и правните рамки за премахване на съществуващите пазарни пречки и недостатъци, които възпрепятстват ефективното крайно потребление на енергия;
б) създаде условия за развитието и насърчаването на пазара на енергийни услуги и предоставяне на други мерки за повишаване на енергийната ефективност на крайните клиенти“.
13 Член 13, параграфи 1 и 2 от посочената директива предвижда:
„1. Държавите членки гарантират, че доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания при крайните потребители на електроенергия, природен газ, централно топлоснабдяване и/или охлаждане и гореща вода за битови нужди се осигуряват индивидуални измервателни уреди на конкурентни цени, които точно отчитат реално консумираното количество енергия от крайния потребител и осигуряват информация относно действителното време на използване.
При подмяната на съществуващ уред се осигурява измервателен уред на конкурентна цена освен в случаите, при които това е технически невъзможно или нерентабилно по отношение на очакваните потенциални спестявания в дългосрочен план. Когато се прави свързване на нова сграда или основен ремонт на съществуваща сграда, както е посочено в Директива 2002/91/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета от 16 декември 2002 година относно енергийните характеристики на сградите (OB L 1, 2003 г., стр. 65; Специално издание на български език, 2007 г., глава 12, том 2, стр. 44)], винаги се осигуряват индивидуални измервателни уреди на конкурентни цени.
14 Съгласно член 27 от Директива 2012/27 Директива 2006/32 се отменя от 5 юни 2014 г., с изключение на някои разпоредби.
Директива 2012/27
15 Съображения 8 и 20 от Директива 2012/27 предвиждат:
„(8) На 8 март 2011 г. Комисията прие Съобщение относно План за енергийна ефективност — 2011 г. В съобщението се потвърждава, че работата на Съюза за постигане на целта му за енергийна ефективност изостава. Това е така въпреки напредъка на политиките за национална енергийна ефективност, очертани в първите национални планове за действие за енергийна ефективност, които държавите членки представят в изпълнение на изискванията на Директива [2006/32]. Първоначалният анализ на вторите планове за действие потвърждава изоставането на Съюза. За да се преодолее проблемът, в Плана за енергийна ефективност — 2011 г. се излагат редица политики и мерки за енергийна ефективност, които включват цялата верига на енергията, включително производството, преноса и разпределението на енергия; водещата роля на публичния сектор в областта на енергийната ефективност; сградите и домакинските устройства; промишлеността; както и необходимостта да се осигури възможност на крайните клиенти да управляват своето потребление на енергия. […]
[…]
(20) Извършената оценка на възможността за създаване на схема за „бели сертификати“ на равнището на Съюза показа, че в настоящата ситуация такава система би създала прекомерни административни разходи и че съществува риск съответните икономии на енергия да бъдат концентрирани в няколко държави членки и да не бъдат постигнати в целия Съюз. Целта на такава схема на равнището на Съюза би могла да се постигне по-добре, поне на настоящия етап, чрез национални схеми за задължения за енергийна ефективност за енергийни предприятия или алтернативни мерки на политиката, с които се постига същият обем икономии на енергия. Целесъобразно е степента на амбициозност на тези схеми да бъде установена в обща рамка на равнището на Съюза, като същевременно бъде предоставена значителна гъвкавост на държавите членки да вземат изцяло под внимание националната организация на участниците на пазара, конкретния контекст на енергийния сектор и навиците на крайните клиенти. Общата рамка следва да осигури възможност на енергийните предприятия да предлагат енергийни услуги на всички крайни клиенти, а не само на онези, на които продават енергия. Това увеличава конкуренцията на енергийния пазар, тъй като енергийните предприятия могат да разнообразяват продуктите си, като предлагат допълнителни енергийни услуги. Общата рамка следва да дава възможност на държавите членки да включват изисквания в националните си схеми, които преследват социални цели, по-специално за да се осигури достъп на потребителите в неравностойно положение до ползите от повишената енергийна ефективност. Държавите членки следва да определят въз основа на обективни и недискриминационни критерии кои енергоразпределителни предприятия или предприятия за продажба на енергия на дребно следва да бъдат задължени да постигнат установената в настоящата директива цел за икономии при крайното потребление на енергия.
[…]“.
16 Член 1, параграф 1 от Директива 2012/27 гласи:
„С настоящата директива се установява обща рамка от мерки за насърчаване на енергийната ефективност в Съюза с оглед да се осигури постигане на водещата цел на Съюза за 2020 г. за подобряване на енергийната ефективност с 20 % и да се създадат условия за допълнителни подобрения на енергийната ефективност след тази дата.
В директивата се предвиждат правила, предназначени за отстраняване на пречките на енергийния пазар и за преодоляване на пазарните недостатъци, които препятстват ефективността на енергоснабдяването и енергопотреблението, и се предвижда въвеждане на индикативни национални цели за енергийна ефективност за 2020 г.“.
17 Член 9 от тази директива гласи:
„1. Държавите членки гарантират, че доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия, при крайните клиенти за електроенергия, природен газ, районно топлоснабдяване, районно охлаждане и гореща вода за битови нужди се осигуряват индивидуални измервателни уреди на конкурентни цени, които точно отразяват действителното енергопотребление на крайния клиент и дават информация за реалния период на потребление.
[…]
В многофамилни и в многофункционални сгради, които са с централен източник на отопление/охлаждане или които се снабдяват от районна отоплителна мрежа или от централен източник, обслужващ множество сгради, до 31 декември 2016 г. се монтират и индивидуални измервателни уреди за отчитане на потреблението на топлинна и охлаждаща енергия или на топла вода за всеки агрегат, когато това е технически възможно и разходно ефективно. Когато използването на индивидуални измервателни уреди за отчитане на отоплението не е технически осъществимо или разходно ефективно, се използват индивидуални топлинни разпределители за определяне на потреблението на топлинна енергия от всеки радиатор, освен ако въпросната държава членка не докаже, че монтирането на подобни топлинни разпределители не би било разходно ефективно. В такива случаи може да се помисли за използване на алтернативни разходно ефективни методи за измерване на потреблението на топлинна енергия.
Когато многофамилните сгради се снабдяват от районна отоплителна или охладителна система или когато за такива сгради преобладават собствени, общи за сградата отоплителни или охладителни системи, с цел осигуряване на прозрачност и точност на отчитането на индивидуалното потребление държавите членки могат да въведат прозрачни правила за разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода в такива сгради. Когато е целесъобразно, тези правила включват насоки за начина на разпределяне на разходите за топлинна енергия и/или топла вода, както следва:
а) топла вода за битови нужди;
б) топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация и с цел отопление на общите помещения (когато стълбищата и коридорите са оборудвани с радиатори);
в) с цел отопляване на апартаментите“.
18 Член 10, параграф 1, първа алинея от посочената директива предвижда:
„Когато крайните клиенти не разполагат с интелигентните измервателни уреди, посочени в Директива 2009/72/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО (ОВ L 211, 2009 г., стр. 55)] и Директива 2009/73/ЕО [на Европейския парламент и на Съвета 13 юли 2009 година относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ и за отмяна на Директива 2003/55/ЕО (ОВ L 211, 2009 г., стр. 94)], държавите членки правят необходимото до 31 декември 2014 г. информацията за фактурирането да бъде точна и да се основава на действителното потребление, в съответствие с приложение VII, точка 1.1, за всички сектори, обхванати от настоящата директива, включително енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителни системи и предприятията за продажба на енергия на дребно, когато това е технически възможно и икономически оправдано“.
19 Член 27, параграф 1, първа алинея от Директива 2012/27 гласи:
„Директива [2006/32] се отменя от 5 юни 2014 г., освен член 4, параграфи 1—4 от нея и приложения I, III и IV, без да се засягат задълженията на държавите членки, свързани със срока за нейното транспониране в националното законодателство. Член 4, параграфи 1—4 от Директива [2006/32] и приложения I, III и IV към нея се заличават, считано от 1 януари 2017 г.“.
20 Член 28, параграф 1, първа алинея от Директива 2012/27 гласи:
„Държавите членки въвеждат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими, за да се съобразят с настоящата директива до 5 юни 2014 г.“.
21 Приложение VII към тази директива е озаглавено „Минимални изисквания за фактуриране и информация за фактурирането въз основа на действителното потребление“ и точка 1.1 от него гласи:
„С оглед крайните клиенти да са в състояние да регулират своето енергопотребление, фактурирането следва да се извършва въз основа на действителното потребление поне веднъж годишно, а информацията за фактурирането следва да се предоставя поне веднъж на три месеца, а при поискване или когато потребителите са направили избор да получават електронни сметки — два пъти в годината. Природният газ, използван само за готвене, може да бъде изключен от това изискване“.
Българското право
Законът за енергетиката
22 Законът за енергетиката от 9 декември 2003 г. (ДВ, бр. 107 от 9 декември 2003 г.), в приложимата му за споровете в главните производства редакция (наричан по-нататък „Законът за енергетиката“), съдържа следните разпоредби:
„133. (2) Присъединяването на инсталациите на клиентите в сграда — етажна собственост, се извършва с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост.
[…]
[…]
[…]
[…]
(3) Сградните инсталации за отопление и горещо водоснабдяване са обща етажна собственост.
[…]
(2) Топлинната енергия за отопление на сграда — етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите.
[…]
149a. (1) Клиентите на топлинна енергия в сграда — етажна собственост, могат да купуват топлинна енергия от доставчик, избран с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост.
[…]
(2) Когато собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, не желаят да бъдат клиенти на топлинна енергия за отопление и/или за горещо водоснабдяване, те са длъжни да декларират писмено това пред топлопреносното предприятие и да поискат прекратяване на топлоснабдяването за отопление и/или горещо водоснабдяване от тази абонатна станция или от нейното самостоятелно отклонение.
[…]
(5) При въведена система за дялово разпределение на топлинна енергия клиентите в сграда — етажна собственост, нямат право да прекратяват подаването на топлинна енергия към отоплителните тела в имотите си чрез физическото им отделяне от сградната инсталация.
(6) Клиентите в сграда — етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата“.
Законът за защита на потребителите
23 Член 62 от Закона за защита на потребителите (ДВ, бр. 99 от 9 декември 2005 г.), който транспонира член 27 от Директива 2011/83 в българския правен ред, гласи:
„(1) Забранява се доставката на стоки, както и на вода, газ, електрическа енергия, централно отопление, цифрово съдържание или предоставянето на услуги на потребител срещу заплащане без искане от негова страна.
(2) При доставка на стоки, както и на вода, газ, електрическа енергия, централно отопление, цифрово съдържание или предоставяне на услуги, които не са поръчани от потребителя, той не е длъжен да възстанови стоката и не дължи заплащане на стоката или услугата на този, който я е изпратил или предоставил.
(3) Липсата на отговор от страна на потребителя относно доставката на стоки и услуги по ал. 1 не се смята за съгласие“.
Законът за собствеността
24 Член 38, алинея 1 от Закона за собствеността (ДВ, бр. 92 от 16 ноември 1951 г.) гласи:
„При сгради, в които етажи или части от етажи принадлежат на различни собственици, общи на всички собственици са земята, върху която е построена сградата, дворът, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и избени помещения, главните линии на всички видове инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползуване“.
Наредбата за топлоснабдяването
25 Член 70, алинея 1 от Наредба № 16‑334 от 6 април 2007 г. за топлоснабдяването гласи:
„Количеството топлинна енергия, отчетено по топломера в сграда — етажна собственост, включително и за имотите на клиентите без уреди за дялово разпределение и/или тези с демонтирани отоплителни тела, се разпределя по правилата съгласно приложението“.
26 Точка 6.1 от приложението към наредбата предвижда, че „[к]оличеството топлинна енергия за отопление включва количествата топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинната енергия, отдадена от отоплителните тела в общите части, и топлинната енергия, отдадена от отоплителните тела в отделните имоти“.
27 Освен това в точка 6.1.3 от приложението се посочва, че „[к]оличеството топлинна енергия Qи, kWh, отдадена от сградната инсталация, се разпределя пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект“.
Споровете в главните производства и преюдициалните въпроси
Дело C‑708/17
28 Г‑жа Димитрова е собственик на имот в сграда — етажна собственост, с централно отопление.
29 По силата на договор, сключен на основание член 153, алинея 1 от Закона за енергетиката, ЕВН доставя до сградата топлинна енергия за отопление и за битово горещо водоснабдяване и топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация.
30 Въз основа на този договор дружеството за дялово разпределение на топлинна енергия разпределя за имота на г‑жа Димитрова топлинна енергия на стойност 266,25 лева (BGN) (около 136 EUR) за периода от 1 ноември 2012 г. до 30 април 2015 г.
31 Тъй като г‑жа Димитрова не заплаща тази сума, ЕВН се снабдява със заповед за изпълнение срещу нея, издадена от Районен съд Асеновград (България).
32 Г‑жа Димитрова подава възражение срещу заповедта за изпълнение, като изтъква, че между нея и ЕВН няма облигационно правоотношение, че липсват доказателства за реалното количество на потребената топлинна енергия и че потреблението, обективирано в представените от ЕВН фактури, не отразява реалното ѝ енергийно потребление, в противоречие с член 13, параграф 2 от Директива 2006/32.
33 Запитващата юрисдикция пояснява, че по това дело предмет на спора в главното производство са неплатените суми за потребената енергия, отдадена от сградната инсталация, тоест от съвкупността от тръбопроводи и съоръжения за разпределяне и доставяне на топлинна енергия вътре в сградата, в това число вертикалните топлопроводи, преминаващи през всеки апартамент.
34 В това отношение запитващата юрисдикция се съмнява дали е законосъобразно да се фактурира потребената енергия, отдадена във всеки апартамент от сградната инсталация на сграда — етажна собственост, при положение че, както в настоящия случай, това се прави пропорционално на отопляемия обем на имота по проект, без да се взема предвид действително отдаденото в този имот количество топлоенергия. Тази юрисдикция също така посочва, че г‑жа Димитрова не използва топлинна енергия нито за отопляване на апартамента си, нито за гореща вода за битови нужди.
35 Освен това запитващата юрисдикция иска да установи дали потребителят черпи от член 27 от Директива 2011/83 правото да не заплаща цената за доставената му топлинна енергия, която не е поискал. Тя отбелязва, че в тълкувателно решение от 25 май 2017 г., което е задължително за долустоящите съдилища, Върховният касационен съд (България) е постановил, че Законът за енергетиката, и по-конкретно член 153, алинея 6 от него, не противоречи на член 62 от Закона за защита на потребителите, тъй като в сградите в режим на етажна собственост правото да се поиска доставка на отопление, и по-общо решението дали и как да се използват общите части, принадлежи не на всеки отделен етажен собственик, а на мнозинството етажни собственици, поради което за потребител на тази услуга трябва да се смята цялата етажна собственост.
36 При тези обстоятелства Районен съд Асеновград решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) Допуска ли разпоредбата на чл. 13, ал. 2 от Директива [2006/32] възможността на топлофикационното дружество да претендира стойността на потребена топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация в сгради — етажна собственост, пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект, без оглед на реално отдаденото количество топлинна енергия в обекта?
2) Допуска ли разпоредбата на чл. 27 от Директива [2011/83] национална правна уредба, която задължава потребителите, собственици на жилища в сгради в режим на етажна собственост, които са прекратили ползването на топлинна енергия, като са премахнали отоплителните уреди в жилищата си или по тяхно искане служители на топлоснабдителното дружество са препятствали техническата възможност на отоплителното тяло да отдава енергия, да заплащат стойността на непоискана, но доставена топлинна енергия, отдадена от сградна инсталация?
3) Въвежда ли подобна национална правна уредба нелоялна търговска практика по смисъла на Директива [2005/29]?“.
Дело C‑725/17
37 От 2 декември 2003 г. г‑н Димитров е собственик на жилище в сграда, която разполага с вътрешна инсталация за отопление и горещо водоснабдяване, преминаваща през всички апартаменти на етажната собственост и започваща от абонатна станция, на която е монтиран общ топломер.
38 Топлоподаването към тази инсталация се осъществява от Топлофикация София по силата на договор между дружеството и етажната собственост на сградата, в която се намира жилището на г‑н Димитров. Договорът е сключен на 4 декември 2004 г. посредством „Термокомплект“ ООД, на което освен това е възложено индивидуалното отчитане на потреблението на топлоенергия.
39 Тъй като г‑н Димитров не заплаща доставената от Топлофикация София топлоенергия и топла вода за периода от 1 май 2014 г. до 30 април 2016 г., посоченото дружество сезира Софийски районен съд (България), за да изиска сумите, които му се дължат.
40 Според запитващата юрисдикция спорът в главното производство се свежда до въпросите дали в конкретния случай е възникнало договорно правоотношение, дали се дължат разходи за дяловото разпределение на потребената енергия и за загубите в общите части на сградата, когато се ползват или не се ползват елементи от комплексната услуга, каквато е доставката на отопление и топла вода, и накрая, дали собственикът на жилище в сграда като обсъжданата в главното производство трябва да се смята за потребител.
41 В това отношение посочената юрисдикция отбелязва, че в решение от 22 април 2010 г. Конституционният съд (България) постановява, че с разпоредбата на член 153, алинея 1 от Закона за енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда — етажна собственост, която е присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са обявени за потребители на топлинна енергия и са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в посочената в този член наредба.
42 Запитващата юрисдикция обаче посочва, че страните по договора не могат да договарят клаузите на този договор, доколкото те се определят едностранно от Топлофикация София в общите условия за продажба, а цената се определя по административен ред от Комисията за енергийно и водно регулиране (България). В този смисъл според запитващата юрисдикция разглежданото правоотношение по-скоро прилича на фискално задължение, а не на договор, като се има предвид и че Топлофикация София е монополист и собственост на Столична община (България).
43 Запитващата юрисдикция добавя, че в сградите в режим на етажна собственост нормативната уредба позволява да се спре подаването на топла вода и да се пломбират радиаторите на конкретен апартамент, но не и да се спре последната част от услугата на Топлофикация София, а именно дяловото разпределение на топлинната енергия.
44 С оглед на тези обстоятелства Софийски районен съд решава да спре производството и да постави на Съда следните преюдициални въпроси:
„1) [Директива 2011/83] изключва нормативната уредба на традиционното договорно право относно сключването на договори, но дали изключва регламентация на тази крайно нетипична законово предвидена структура за възникване на договорна връзка?
2) Ако [Директива 2011/83] не изключва собствена регламентация в тази хипотеза, това договор по смисъла на чл. 5 от директивата ли е или нещо различно? Ако е или не е договор, то директивата приложима ли е в случая?
3) Този тип фактически договори регулира ли се от директивата, независимо от момента на възникването им или тя се прилага само за новопридобити жилища или още по-тясно — новоизградени жилища (да се разбира абонатни инсталации с искания за присъединяване към топлоснабдителната мрежа)?
4) Ако [Директива 2011/83] е приложима, то националната уредба нарушава ли чл. 5, § 1, б. Е, във връзка с § 2, регламентиращи правото [или] принципната възможност правоотношението да бъде прекратено?
5) Така, ако ще се сключва договор, то той следва ли да е в някаква форма, а и какъв би следвало да е обемът от съдържание на информацията, която трябва да се предостави на потребителя (разбиран като индивидуален собственик на жилище, а не етажна собственост)? Липсата на информация, представена своевременно и достъпно влияе ли на възникването на правната връзка?
6) Необходимо ли е изрично искане — изразено формално желание от страна на потребителя, за да бъде страна в подобно правоотношение?
7) Ако е сключен договор, неформален или формален, то отоплението на общите части на сградата (най-вече стълбищната клетка), част ли е от предмета на сделката и потребителят поръчал ли е услугата в тази ѝ част, ако няма изрично искане за това от него или дори от цялата етажна собственост (например при свалени радиатори, което е масовата хипотеза — вещите лица не сочат отоплителни уреди в общите части на сградата)?
8) Съобразно посоченото, има ли значение (разлика), ако топлоподаването е прекратено в личния апартамент за качеството на собственика като потребител, поискал отопление на общите части на сградата?“.
45 С акт от 8 февруари 2018 г. председателят на Съда съединява дела C‑708/17 и C‑725/17 за целите на писмената и устната фаза на производство и на съдебното решение.
Предварителни бележки
46 Следва да се посочи, че съгласно постоянната практика на Съда в рамките на въведеното с член 267 ДФЕС производство за сътрудничество между националните юрисдикции и Съда последният трябва да даде на националния съд полезен отговор, който да му позволи да реши спора, с който е сезиран. С оглед на това при необходимост Съдът трябва да преформулира въпросите, които са му зададени. Формалното посочване от национална юрисдикция в преюдициален въпрос на някои разпоредби от правото на Съюза не е пречка Съдът да даде на тази юрисдикция всички насоки за тълкуване, които могат да бъдат полезни за решаване на делото, с което тя е сезирана, независимо дали тя е посочила съответните разпоредби във въпросите си. В това отношение Съдът е длъжен да изведе от цялата информация, предоставена от националния съд, и по-специално от мотивите на акта за преюдициално запитване, разпоредбите от правото на Съюза, които изискват тълкуване предвид предмета на спора (решение от 12 февруари 2019 г., TC, C‑492/18 PPU, EU:C:2019:108, т. 37 и цитираната съдебна практика).
47 На първо място, по дело C‑725/17 въпросите на Софийски районен съд се отнасят отчасти до условията за сключване на договора за доставка на топлинна енергия от доставчик на централно отопление, и по-конкретно до липсата на съгласие от собственика на апартамент в сграда — етажна собственост, при сключването на договора за доставка на енергия.
48 Съгласно член 3, параграф 5 от нея Директива 2011/83 не засяга националното общо договорно право, като правилата относно действителността, сключването или действието на договора, доколкото аспектите на общото договорно право не са уредени в тази директива. В това отношение в съображение 14 от Директивата се уточнява, че тя не следва да засяга националното право, което урежда например материята относно сключването или действителността на договора, в частност при липсата на съгласие за сключване на договора.
49 Освен това предоставените от запитващите юрисдикции данни сочат, че споровете в главните производства са свързани в частност с това, че г‑жа Димитрова и г‑н Димитров оспорват въз основа на член 27 от Директива 2011/83 сметките, които им изпраща доставчикът на топлинна енергия, като изтъкват, че не са поръчвали индивидуално доставката на тази топлинна енергия и не я използват.
50 При тези обстоятелства с втория и третия въпрос по дело C‑708/17 и с въпросите по дело C‑725/17 запитващите юрисдикции искат по същество да установят дали член 27 от Директива 2011/83 във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.
51 На второ място, за да се произнесе по спора, с който е сезиран, с първия си преюдициален въпрос по дело C‑708/17 Районен съд Асеновград иска от Съда тълкуване на разпоредбите на Директива 2006/32, и по-конкретно на член 13, параграф 2 от нея, който в частност изисква от държавите членки да гарантират, че сметките за крайните потребители на енергия се изготвят въз основа на реалното потребление.
52 Съгласно член 27, параграф 1 от Директива 2012/27, която заменя Директива 2006/32, последната е отменена, считано от 5 юни 2014 г. Също така съгласно член 28, параграф 1 от Директива 2012/27 държавите членки е следвало да въведат в сила законовите, подзаконовите и административните разпоредби, необходими за да се съобразят с тази директива, най-късно до 5 юни 2014 г. Тази директива освен това не съдържа нито една особена разпоредба относно прилагането във времето на разпоредбите на Директива 2006/32, които тя заменя.
53 Ето защо, както отбелязва генералният адвокат в точка 67 от заключението си, доколкото по дело C‑708/17 фактите по спора в главното производство се отнасят до периода от 1 ноември 2012 г. до 30 април 2015 г., за да се даде полезен отговор на запитващата юрисдикция, следва първият въпрос по дело C‑708/17 да се анализира от гледна точка на разпоредбите на Директиви 2006/32 и 2012/27.
54 В този смисъл с първия си въпрос Районен съд Асеновград иска по същество да се установи дали член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба като разглежданата в главното производство, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки етажен собственик пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
По преюдициалните въпроси
По втория и третия въпрос по дело C‑708/17 и по въпросите по дело C‑725/17
По приложимостта на Директива 2011/83
55 Следва да се припомни, че съгласно член 3, параграф 1 от Директива 2011/83 тя се прилага при условията и до степента, предвидени в разпоредбите ѝ, към всички договори, сключени между търговец и потребител. Съгласно същата разпоредба тази директива се прилага също за договорите за доставка на вода, газ, електрическа енергия или централно отопление, включително от публични доставчици, доколкото тези стоки се предоставят на договорна основа.
56 Освен това член 2, параграф 1 от Директива 2011/83 определя понятието „потребител“ като означаващо всяко физическо лице, което като страна по договори, попадащи в приложното поле на тази директива, действа извън рамките на своята търговска или стопанска дейност, занаят или професия. В това отношение Съдът е постановил, че с това понятие се означава всяко физическо лице, което не е заето с осъществяването на стопанска или търговска дейност по занятие (решение от 4 октомври 2018 г., Каменова, C‑105/17, EU:C:2018:808, т. 33 и цитираната съдебна практика).
57 В този смисъл понятието „потребител“ е от първостепенно значение за целите на тълкуването на тази директива, а при съставянето на нейните разпоредби е взета предвид основно гледната точка на потребителя като адресат и жертва на нелоялните търговски практики (решение от 3 октомври 2013 г., Zentrale zur Bekämpfung unlauteren Wettbewerbs, C‑59/12, EU:C:2013:634, т. 36 и цитираната съдебна практика).
58 В настоящия случай предоставените от запитващите юрисдикции данни сочат, че както по дело C‑708/17, така и по дело C‑725/17 е налице договор за доставка на топлинна енергия за сградата — етажна собственост, и по силата на този договор собствениците на апартаментите в тази сграда получават сметките за топлинна енергия за сградната инсталация и за общите части на сградата.
59 Всъщност от член 149а, алинея 1 във връзка с член 153, алинея 1 от Закона за енергетиката следва, че именно собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда — етажна собственост, присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиентите на доставчика на енергия по силата на сключения с него договор. Доколкото обаче са физически лица, които не са заети с осъществяването на стопанска или търговска дейност по занятие, въпросните собственици и титуляри са потребители по смисъла на член 2, параграф 1 от Директива 2011/83. Както отбелязва генералният адвокат в точка 52 от заключението си, оттук следва, че обсъжданите в главните производства договори попадат в категорията на договорите за доставка на централно отопление, сключени между търговци и потребители по смисъла на член 3, параграф 1 от тази директива.
60 Що се отнася до приложимостта на Директива 2011/83 ratione temporis, тази директива съдържа особена разпоредба, която определя изрично условията за прилагане на разпоредбите ѝ във времето. Така член 28, параграф 2 от Директивата предвижда, че разпоредбите ѝ се прилагат за договори, сключени след 13 юни 2014 г.
61 Тъй като в преписките, с които разполага Съдът, няма данни за датите на сключване на обсъжданите в главните производства договори, в настоящия случай националните юрисдикции ще трябва да определят дали те са сключени именно след 13 юни 2014 г., за да преценят дали Директива 2011/83 е приложима ratione temporis.
По същество
62 С втория и третия въпрос по дело C‑708/17 и с въпросите по дело C‑725/17 запитващите юрисдикции искат по същество да се установи дали член 27 от Директива 2011/83 във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.
63 Следва да се припомни, че съгласно член 27 от Директива 2011/83 потребителят е освободен от задължението за насрещна престация в случай на непоръчана доставка на стоки, вода, газ, електрическа енергия, централно отопление или цифрово съдържание или предоставяне на услуга, която не е поръчана, в нарушение на член 5, параграф 5 и точка 29 от приложение I към Директива 2005/29 и че в тези случаи липсата на отговор от страна на потребителя след такава непоръчана доставка или предоставяне на услуга не представлява израз на съгласие. Както следва от съображение 60 от Директива 2011/83, тази практика всъщност е нелоялна търговска практика, забранена от Директива 2005/29.
64 В това съображение непоръчаната доставка е дефинирана като „доставянето на стоки или предоставянето на услуги, непоръчани от потребителите“. В това отношение Съдът е посочвал, че „изпращане на непоръчани стоки“ по смисъла на точка 29 от приложение I към Директива 2005/29, към която препраща член 27 от Директива 2011/83, е по-специално поведението, изразяващо се в настояване от търговеца потребителят да му плати за стока или услуга, доставена на потребителя, но непоръчана от него (решение от 13 септември 2018 г., Wind Tre и Vodafone Italia, C‑54/17 и C‑55/17, EU:C:2018:710, т. 43).
65 Както отбелязва генералният адвокат в точка 58 от заключението си, целта на член 27 от Директива 2011/83 е така да попречи на търговеца да наложи на потребителя договорно правоотношение, за което той не е дал свободно съгласие.
66 В настоящия случай член 133, алинея 2 от Закона за енергетиката предвижда, че присъединяването на инсталациите на клиентите в сграда — етажна собственост, се извършва с писмено съгласие на собствениците, притежаващи най-малко две трети от собствеността в сградата — етажна собственост.
67 Освен това, видно от данните, предоставени от запитващите юрисдикции, член 153, алинея 1 от този закон предвижда, че собствениците и титулярите на вещно право на ползване в сграда — етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия. На това основание те са длъжни да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия. Също така в член 153, алинея 6 от Закона за енергетиката се уточнява, че клиентите в сграда — етажна собственост, които прекратят топлоподаването към отоплителните тела в имотите си, остават клиенти на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на сградата.
68 От тези разпоредби следва, че доставката на отопление в сграда — етажна собственост, е резултат от искане, направено за сметка на всички етажни собственици в съответствие с предвидените в националното право особени правила за етажната собственост.
69 В това отношение във връзка с обстоятелството, че както в настоящия случай, съответните етажни собственици не са участвали в приемането на решението или са му се противопоставили, Съдът неотдавна постанови, че при спор за парично задължение, произтичащо от решение на специално предвиденото в българското право общо събрание на етажните собственици, всеки етажен собственик, придобивайки качеството на етажен собственик на сграда и оставайки такъв, се съгласява да изпълнява всички разпоредби на акта, регулиращ съответната етажна собственост, и решенията, приемани от общото събрание на собствениците на сградата (вж. в този смисъл решение от 8 май 2019 г., Кер, C‑25/18, EU:C:2019:376, т. 29).
70 При тези условия подаването на топлинна енергия за сградната инсталация, а оттам и за общите части на сграда — етажна собственост, което се извършва вследствие на взетото от етажната собственост решение за присъединяване на сградата към централното отопление, не може да се смята за непоръчана доставка на централно отопление по смисъла на член 27 от Директива 2011/83.
71 По тези съображения на втория и третия въпрос по дело C‑708/17 и на въпросите по дело C‑725/17 следва да се отговори, че член 27 от Директива 2011/83 във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29 трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.
По първия въпрос по дело C‑708/17
72 С първия си въпрос по дело C‑708/17 Районен съд Асеновград иска по същество да се установи дали член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки етажен собственик пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
73 В подкрепа на твърдението си за несъвместимост на този метод на фактуриране с правото на Съюза ответникът в главното производство по дело C‑708/17 припомня, че този метод не позволява по отношение на всеки обитател на сграда — етажна собственост, да се определи какво е реално потребеното количество топлинна енергия, отдадено от сградната инсталация, която преминава през апартамента му. Директиви 2006/32 и 2012/27 обаче задължавали доставчиците на енергия да фактурират на крайния клиент само действително потребените от него количества, което следователно изключвало възможността сметките да се изчисляват пропорционално на отопляемия обем на съответния апартамент.
74 Нито обаче от текста на член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27, нито от общия разум и целта на правната уредба, от която са част тези разпоредби, следва, че те налагат подобно задължение.
75 Всъщност следва да се припомни, че както се посочва в член 1 от всяка от тях, Директиви 2006/32 и 2012/27 имат за цел да способстват за по-добра енергийна ефективност. В този контекст, както следва от съображения 1 и 20 от Директива 2006/32 и от съображение 8 от Директива 2012/27, за постигането на тази цел се изисква участието на цялата енергийна верига — от производителя на енергията до крайния клиент, който я потребява.
76 В това отношение в съображение 29 от Директива 2006/32 се уточнява, че за да се даде възможност на крайните потребители да са по-добре информирани при вземането на решения по отношение на индивидуалното си потребление на енергия, те следва да получат достатъчно количество информация за това, както и всякаква друга необходима информация, като например информация за съществуващите мерки за повишаване на енергийната ефективност, сравнителни профили на крайно потребление или конкретни технически спецификации на оборудване, което ползва енергия, в това число оборудване „четвърти фактор“ или друго подобно.
77 Именно по тази причина член 13, параграф 2 от тази директива предвижда държавите членки да гарантират, че когато е уместно, сметките ще се изготвят от енергоразпределителните предприятия, операторите на разпределителната мрежа и дружествата за търговия с енергия на дребно въз основа на реалното енергийно потребление.
78 Както по същество отбелязва генералният адвокат в точка 74 от заключението си, безспорно употребата на израза „когато е уместно“ в тази разпоредба показва, че тя трябва задължително да се тълкува във връзка с член 13, параграф 1 от Директивата.
79 В последната разпоредба обаче се посочва, че „доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните енергийни спестявания“, държавите членки гарантират, че при крайните потребители в частност на електроенергия и централно топлоснабдяване ще се осигуряват индивидуални измервателни уреди, които точно отчитат реално консумираното количество енергия от крайния потребител.
80 Видно от документите от подготвителните работи по Директива 2006/32, и в частност от доклада на Парламента от 2 май 2005 г. относно предложението за директива на Европейския парламент и на Съвета относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги (A6—0130/2005), волята на законодателя на Съюза е при монтирането на индивидуални измервателни уреди, позволяващи да се отчита реалното, действителното потребление на крайния клиент, да се взема предвид практическата възможност за монтиране на такива уреди в определени, понякога твърде стари сгради, доколкото той преценява, че монтирането им невинаги би било реалистично, разумно и пропорционално предвид прекомерните разходи, които би могло да наложи.
81 Ето защо, доколкото невинаги има възможност за монтиране на индивидуални измервателни уреди, самите сметки могат да се изготвят въз основа на реалното енергийно потребление само когато това е технически осъществимо, както впрочем потвърждава употребата на израза „когато е уместно“ в член 13, параграф 2 от Директива 2006/32.
82 Документите от подготвителните работи по Директива 2012/27, и по-специално докладът на Парламента от 30 юли 2012 г. относно предложението за директива на Европейския парламент и на Съвета относно енергийната ефективност и за отмяна на Директива 2004/8/ЕО и Директива 2006/32/ЕО (A7—0265/2012), показват, че при преработването на Директива 2006/32 законодателят на Съюза взема предвид същите съображения и ги отразява в член 9, параграф 1, член 9, параграф 3, втора и трета алинея и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27.
83 Така член 9, параграф 1 от тази директива задължава държавите членки да гарантират, че доколкото това е технически осъществимо, финансово обосновано и пропорционално спрямо потенциалните икономии на енергия, при крайните клиенти на енергия ще се осигуряват индивидуални измервателни уреди, които точно отразяват действителното енергопотребление. Що се отнася до фактурирането, член 10, параграф 1 от посочената директива предвижда, че когато крайните клиенти не разполагат с интелигентните измервателни уреди, посочени в Директива 2009/72 и Директива 2009/73, държавите членки правят необходимото най-късно към 31 декември 2014 г. информацията относно фактурирането да бъде точна и да се основава на действителното потребление в съответствие с приложение VII, точка 1.1, когато това е технически възможно и икономически оправдано.
84 Следва да се добави, че в Директива 2012/27 законодателят на Съюза взема предвид особеността на сградите — етажна собственост, които се снабдяват от районна отоплителна система. Всъщност член 9, параграф 3, втора алинея от тази директива предвижда, че държавите членки трябва да се погрижат в този тип сгради да се монтират индивидуални измервателни уреди най-късно до 31 декември 2016 г., но същевременно в тази разпоредба се уточнява, че когато използването на индивидуални измервателни уреди не е технически осъществимо или разходно ефективно, ще се използват индивидуални топлинни разпределители за определяне на потреблението на топлинна енергия от всеки радиатор, освен ако държавата членка не докаже, че монтирането на подобни топлинни разпределители не би било разходно ефективно. В такива случаи може да се помисли за използване на алтернативни разходно ефективни методи за измерване на потреблението на топлинна енергия.
85 Като се имат предвид обаче данните, доведени до знанието на Съда, в такива сгради в режим на етажна собственост, каквито са обсъжданите в главните производства, изглежда почти немислимо да може изцяло да се индивидуализират сметките за отопление, особено що се отнася до сградната инсталация и общите части.
86 Що се отнася по-конкретно до сградната инсталация, от тези данни следва, че както поддържа ЕВН, може да е трудно и дори невъзможно да се определи с точност количеството топлоенергия, отдадено от тази инсталация във всеки апартамент. Всъщност това количество топлоенергия включва не само топлоенергията, отдавана вътре в съответния апартамент от физическите компоненти на сградната инсталация като топлопроводите и тръбите, които минават през този апартамент, но и топлообмена между отопляваните и неотопляваните обекти. В този смисъл, както отбелязва генералният адвокат в точка 85 от заключението си, отделните апартаменти в сградите в режим на етажна собственост не са топлинно независими, тъй като топлината циркулира между отопляваните и по-малко отопляваните или съвсем неотопляваните помещения.
87 Ето защо се явява технически трудно да се определи точното индивидуално потребление на всеки обитател на съответната сграда — етажна собственост, що се отнася до топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.
88 Що се отнася до използвания за целите на фактурирането метод за изчисляване на потреблението на топлинна енергия в сградите — етажна собственост, следва да се отбележи, че държавите членки разполагат с широка свобода на действие. Всъщност, както от съображение 12 и член 1 от Директива 2006/32, така и от съображение 20 и член 1 от Директива 2012/27 следва, че с тези две директиви се цели на държавите членки да се осигури обща рамка, която да им позволи да вземат подходящи мерки за намаляване на енергийното потребление, като същевременно им се остави възможността да подберат условията за изпълнение (вж. в този смисъл решение от 7 август 2018 г., Saras Energía, C‑561/16, EU:C:2018:633, т. 24 и цитираната съдебна практика).
89 Поради това член 9, параграф 3, трета алинея от Директива 2012/27 предвижда, че държавите членки имат възможност да въведат прозрачни правила за разпределение на разходите за потреблението на топлинна енергия или топла вода, така че в частност да могат да разграничават разходите за топла вода за битови нужди, разходите за топлинна енергия, отдавана от сградната инсталация и с цел отопление на общите помещения, и съответно разходите с цел отопляване на апартаментите.
90 В настоящия случай обаче разглежданата в главните производства национална правна уредба видимо отговаря на съдържащите се в тази разпоредба насоки, тъй като предвижда, че разходите за топлинна енергия се разделят на разходи за топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, разходи за топлинната енергия за отопление на общите части и разходи за топлинната енергия за отопление на имотите.
91 В този смисъл предвид признатата на държавите членки широка свобода на действие следва да се приеме, че Директива 2006/32 и Директива 2012/27 допускат метода на изчисляването на отдадената от сградната инсталация топлоенергия пропорционално на отопляемия обем на всеки апартамент.
92 По изложените съображения на първия въпрос по дело C‑708/17 следва да се отговори, че член 13, параграф 2 от Директива 2006/32 и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27 трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
По изложените съображения Съдът (четвърти състав) реши:
1) Член 27 от Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2011 година относно правата на потребителите, за изменение на Директива 93/13/ЕИО на Съвета и Директива 1999/44/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 85/577/ЕИО на Съвета и Директива 97/7/ЕО на Европейския парламент и на Съвета във връзка с член 5, параграфи 1 и 5 от Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на Европейския парламент и на Съвета („Директива за нелоялни търговски практики“), трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която предвижда, че собствениците на апартамент в сграда — етажна собственост, присъединена към система за централно отопление, са длъжни да участват в разходите за топлинна енергия за общите части на сградата и за сградната инсталация, въпреки че индивидуално не са поръчвали доставката на отопление и не го използват в своя апартамент.
2) Член 13, параграф 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 година относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги и за отмяна на Директива 93/76/ЕИО на Съвета и член 10, параграф 1 от Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 година относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО, трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат национална правна уредба, която предвижда, че в сградите в режим на етажна собственост сметките за топлинна енергия за сградната инсталация се изготвят за всеки собственик на апартамент в сградата пропорционално на отопляемия обем на неговия апартамент.
1 Преюдициалните запитвания се отнасят до тълкуването на Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005 година относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния пазар и изменение на Директива 84/450/ЕИО на Съвета, Директиви 97/7/EО, 98/27/EО и 2002/65/EО на Европейския парламент и на Съвета, и Регламент (EО) № 2006/2004 на […]
Върховният касационен съд на Република България, Общо събрание на Гражданска и Търговска колегии, в съдебно заседание на 24 октомври 2019 година постави на разглеждане тълкувателно дело № 5 по описа за 2017 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии, докладвано от съдия АЛБЕНА БОНЕВА
Тълкувателното дело е образувано на осн. чл. 128, ал. 1 ЗСВ с разпореждане от 09.10.2017 г. на Председателя на Върховния касационен съд по предложение на състав на Върховния касационен съд, по реда на чл. 292 ГПК, за приемане на тълкувателно решение по следния въпрос, прередактиран с решение на ОСГТК от 30.11.2017 г.:
Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия, за да се произнесе, съобрази следното:
В двете решения по чл. 290 ГПК, дали основание на тричленния състав на Върховния касационен съд да сезира Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия, по противоречив начин е разрешен въпросът от кога се дължи лихва за забава в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
Според едното виждане, поддържано в практиката, при връщане на дадено при начална липса на основание, лихва за забава се следва от поканата до длъжника да изпълни.
Според другото разбиране, лихва за забава в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, се дължи от датата на престирането без основание.
Общото събрание на Гражданската и търговската колегия на Върховния касационен съд, намира за правилно първото становище по следните съображения:
Падежът на задължението, изискуемостта на вземането и забавата да се изпълни не са еднозначни понятия, независимо че е възможно, в определени хипотези, моментът на настъпването им да съвпада. Падежът се определя като момента, в който задължението трябва да бъде изпълнено от длъжника, още и като момента, в който настъпва изискуемостта. Изискуемостта е възможността на кредитора да иска реално изпълнение – било като отправи извънсъдебна покана до длъжника, било като предяви иск за реално изпълнение в защита на своето право. Забавата е противоправно закъснение, за което длъжникът отговаря.
Изпълнението на облигацията е подчинено на принципа, че задължението трябва да бъде изпълнено веднага, освен ако не следва друго от волята на страните или закона – съгласно чл. 69 ал. 1 ЗЗД, ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага.
При срочните задължения, когато денят на изпълнението им е определен, длъжникът изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на изтичане на срока – чл. 84, ал. 1 ЗЗД (моментът на изискуемост на вземането и на забава на длъжника, съвпада). Длъжникът може да изпълни и преди срока, т.е. вземането е изпълняемо, но не е изискуемо (чл. 70, ал. 1 ЗЗД) и безспорно не е забавено. Когато няма определен ден за изпълнение на задължението, щом то е изискуемо и изпълняемо, времето на изпълнението (падежът) може да се определи от длъжника, който желае да изпълни. Ако кредиторът не приеме изпълнението без основателна причина, ще изпадне в забава. Кредиторът може да покани длъжника да изпълни и, ако виновно не го стори, изпада в забава след поканата или изтичане на срока, определен за изпълнение.
Задължението за връщане на даденото при начална липса на основание, в хипотеза на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, е безсрочно – правоотношението е с извъндоговорен характер, то не възниква в резултат на съгласуване на волите на правните субекти и не е мислимо страните да са определили предварително срок за изпълнение; такъв няма определен и в закона. Както стана ясно от изложеното по-горе, при неизпълнение на парични задължения, законът свързва забавата на длъжника с правилото, че е необходима покана на кредитора, когато няма уговорен срок за изпълнение. Изключението е изрично предвидено в чл. 84, ал. 3 ЗЗД – само при задължения от непозволено увреждане, когато длъжникът се смята в забава и без покана.
Задължението за връщане на дадено при начална липса на основание, след като е безсрочно, може да се иска от кредитора веднага. То възниква от момента на получаване на недължимото и от този момент става изискуемо, както е изяснено и в т. 7 ППВС № 1/1979 г. Началото на изискуемостта е начало и на погасителната давност, на осн чл. 114, ал. 1 ЗЗД, но автоматично не води до забава на длъжника. За забава на длъжника по безсрочното задължение е необходимо той да бъде поканен от кредитора да изпълни съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД, както и вина за неизпълнението, съответно за късното изпълнение.
В обобщение, при връщане на дадено при начална липса на основание, от момента на разместване на имущественото благо, вземането е изискуемо, но длъжникът ще изпадне в забава и ще дължи обезщетение от момента, в който е получил поканата на кредитора. Когато кредиторът е дал в поканата допълнителен срок за изпълнение, забавата ще настъпи с изтичането на този срок.
Обратното разбиране не се следва от ППВС № 1/1979 г., в което е разгледан само въпросът за изискуемостта на задълженията по чл. 55, ал. 1 и тези по чл. 59 ЗЗД, както и моментът, от който започва да тече погасителната давност, но не и въпросът за забавата на длъжника. Даденото тълкуване от Пленума на Върховния съд на Република България е в смисъл, че задължението, възникнало при даване на нещо без основание, е изискуемо от момента на даването, но не и че изпълнението му, поради това, е забавено от същия момент. В този смисъл, и съгласно чл. 114, ал. 1 ЗЗД, е постановено, че давността почва да тече от момента на престирането, извършено без основание. Цитираната норма изрично свързва началото на давностния срок с падежа за изпълнение на задължението, не и със забавата на длъжника. Има разлика между задължения, които са изискуеми, и такива, чието изпълнение е забавено. Всяко безсрочно изпълнение е изискуемо веднага, но не всяко изискуемо задължение е със забавено изпълнение.
По изложените съображения, Общото събрание на Гражданска и Търговска колегия на Върховния касационен съд
При връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни.
Особено мнение по Тълкувателно решение № 5/2017 на Общото събрание на Гражданската и Търговската колегии на Върховния касационен съд на съдия Борислав Белазелков:
В тълкувателното решение се приема, че при връщане на даденото при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни.
Това разрешение отразява само отношенията между кредитора и добросъвестния длъжник.
Добросъвестността на страните се предполага, поради което в тежест на страната, която твърди, че насрещната страна е недобросъвестна е да докаже, че насрещната страна е знаела съответните факти и обстоятелства, което (знание) я прави недобросъвестна.
Недобросъвестният длъжник не може да е и не е в еднакво правно положение с добросъвестния длъжник. Недобросъвестният е забава и без покана.
Добросъвестният длъжник се нуждае от покана, защото се предполага, че не знае съответните факти. Той ги узнава от поканата (последващите покани са без правно значение) и затова изпада в забава от тогава. Недобросъвестният длъжник не узнава нищо ново от поканата и затова не се нуждае от нея, за да изпадне в забава.
Затова привидният кредитор (напр. по невлязло в сила осъдително въззивно решение), който получава „удовлетворение“ в изпълнителния процес, винаги е недобросъвестен и затова след като бъде отхвърлен предявеният от него иск (било по реда на чл. 422 ГПК, било след касиране на решението или неговата отмяна) не се нуждае от покана, а дължи да върне обратно всички което е получил, включително от публична продан от деня на получаването. Той дължи обезщетение и за всички други вреди. Той на практика не може и да бъде поканен да върне полученото преди отхвърлянето на предявения от него иск. Затова той е в забава от получаването, но давността за вземането от неоснователно обогатяване започва да тече от влизане в сила на отхвърлителното решение (то може да влезе в сила след повече от 5 години), защото едва въз основа на влязлото в сила отхвърлително решение претърпелият незаконосъобразно принудително изпълнение може да осъществи своята защита. Преди да възникне тази възможност давността не може да почне да тече, тъй като претърпелият незаконосъобразно принудително изпълнение няма правна форма чрез която да действа в своя защита.
По същата причина при безакцептно плащане (напр. когато потребител плаща на доставчик на услуги чрез разплащателен влог) наредителят получава без основание поисканата недължима цена. Платецът, който се е съгласил да плаща безакцептно, най-често дори не знае за извършеното плащане. Когато узнае, той може да поиска връщане на даденото, но обезщетението за забава се дължи от момента на получаването, защото недобросъвестният длъжник е в забава и без покана. Той дължи да върне от момента на получаването. В този случай, разбира се, и давността ще почне да тече от получаването.
Предвид изложените и други възможни случаи на недобросъвестност на длъжника, получил нещо при начална липса на основание, той изпада в забава от изискуемостта.
Ако трябва да отговори изчерпателно на поставения въпрос, прецизният отговор би бил:
При връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, добросъвестният длъжник дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни.
Недобросъвестният длъжник изпада в забава от момента на получаването, т.е. от изискуемостта.
Ново тълкувателно решение на ВКС по въпроса от кой момент се дължи обезщетение за забава в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. първо ЗЗД при връщане на дадено при начална липса на основание.
Печалба в търговско дружество
Автор:
адвокат МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –
редовен докторант по Търговско право към ИДП при БАН
Ключови думи: адвокат, Пловдив, дивидент, печалба, търговско дружество, ООД, АД, СД, КД, КДА
Правото на дивидент е имуществено субективно право на съдружник или акционер в търговско дружество да получи част от реализираната печалба. В ООД, АД и КДА дивидентът е съразмерен на участието на съдружника/акционера в капитала съгласно чл.133, ал.1 ТЗ, съответно чл. 181 ТЗ и чл. 253, ал. 2 ТЗ, освен ако не е уговорено друго в дружествения договор или устав на дружеството. При СД и КД съдружниците също имат право на част от реализираната печалба, което следва от нормите на чл. 78, т. 4 ТЗ и чл. 102, т. 7 ТЗ. Начинът на разпределение на печалбата при СД и КД следва да се уреди в дружествения договор.
За да може правото на вземане за част от печалбата да се трансформира в конкретно право на дивидент – облигационно и ликвидно вземане към дружеството, следва да се реализира фактическият състав, с чието възникване законът свързва пораждането на това вземане.
Първата предпоставка е изтичането на финансовата година, като според § 1, т. 14 ДР на Закона за счетоводството (ЗСч) отчетен период по смисъла на закона се разбира една календарна година – 1 януари – 31 декември.
Втората предпоставка е приемането на годишен счетоводен отчет, заверен от дипломиран експерт-счетоводител.
Третата предпоставка е да бъде реализирана печалба от дружеството, която се определя при спазване на изискванията на ЗСч.
Последната предпоставка е да бъде прието решение на общото събрание на съдружниците респ. акционерите за разпределение на реализираната печалба. Решението се взима със съответното предвидено в ТЗ или дружествения договор респ. устав мнозинство.
Със завършването на този фактически състав абстрактното право за получаване на дивидент се превръща в ликвидно вземане в полза на съдружника или акционера към дружеството. В този смисъл е налице е установена съдебна практика – Решение № 14 от 10.09.2012 г. по търг. д. № 667/2010 г. на ВКС, II т. о., Определение № 443 от 19.06.2012 г. по търг. д. № 107/2012 г. на ВКС, II т. о. и други.
Правото на дивидент като част от дяловете респ. акциите съгласно чл.133, ал.1, съответно чл. 181, ал. 1 ТЗ е различно от облигационното вземане за разпределен дивидент, което се погасява с изтичането на общия петгодишен давностен срок. Като съставна част на членственото правоотношение, приобретателят на дружествен дял респ. акция придобива абстрактното право за получаване на бъдещи, но не и на разпределени преди отчуждаването му дивиденти. В договора за прехвърляне на дружествени дялове респ. при прехвърляне на акции обаче може да се уговори, че дивидентът за изминал период също е предмет на прехвърлителната сделка. Така Решение № 14 от 10.09.2012 г. по т. д. № 667 / 2010 г. на ВКС, II т. о.
Дружеството изпада в забава по отношение на задължението си за заплащане на разпределената печалба след като бъде поканено от съдружника или акционера.
Ако дивидентът не бъде заплатен доброволно от дружеството при наличие на горепосочените предпоставки, съдружникът може да търси правата си по съдебен ред чрез предявяване на иск срещу дружеството.
Материалноправно легитимирана страна по иск за дивидент е съдружник, който е имал това качество към годината на реализиране на печалбата и на вземане на решението за разпределянето й като дивидент.
Повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова.
Печалба в търговско дружество Автор: адвокат МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – редовен докторант по Търговско право към ИДП при БАН Ключови думи: адвокат, Пловдив, дивидент, печалба, търговско дружество, ООД, АД, СД, КД, КДА Лица, на които принадлежи право на част от печалбата в търговско дружество Правото на дивидент е имуществено субективно право на […]
Процедура по ликвидация на търговски дружества
Автор:
редовен докторант по Търговско право към ИДП при БАН
Ключови думи: адвокат, Пловдив, ликвидация, търговски дружества, еднолични търговци, юридически лица с нестопанска цел (фондации и сдружения), кооперации, имущество,
След прекратяване на търговското дружество (СД, КД, ООД, АД, КДА) се извършва ликвидация по правилата, предвидени в Търговския закон (ТЗ). Ликвидацията, като последен етап от съществуването на търговското дружество, има за задача непосредственото заличаване на субекта от правния мир. Процедурата по ликвидация, уредена в ТЗ, е приложима за всички видове търговски дружества, за едноличните търговци (ЕТ) и за юридическите лица с нестопанска цел (фондации и сдружения).
Процедурата ликвидация за кооперациите е уредена в Закона за кооперациите, като са налице специфики, но като цяло процедурата е сходна с тази при търговските дружества.
Процедурата е приложима и за търговски дружества и кооперации с прекратена дейност, които към 31 януари 2017 г. не са пререгистрирани и се смятат за заличени, когато след заличаването бъде открито имущество, но не по-късно от 31 декември 2022г. (§ 5г. Закон за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел).
С прекратяването на дейността на търговското дружество, не настъпва автоматично прекратяване на правния субект. Съгласно чл. 266, ал. 1 ТЗ, след прекратяване на търговското дружество се извършва ликвидация.
Производството по ликвидация е извънсъдебно и по правило доброволно. То започва след прекратяване на търговското дружество и има за цел разпределяне на имуществото на дружеството и удовлетворяване на неговите кредитори. Производството протича пред Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ) към Агенцията по вписванията. Необходимо е задължително да бъдат уведомени Национална агенция по приходите (изключение само при ЕТ) и Националния осигурителен институт.
Производството по ликвидация се ръководи от ликвидатор. Съгласно чл. 269, ал. 1 ТЗ ликвидаторите представляват дружеството и имат правата и задълженията на изпълнителните му органи. Тази норма следва да се тълкува при съобразяване на особения етап на съществуване на дружеството и при отчитане спецификата на правата и задълженията на ликвидатора в него. Ликвидаторът има задължението да довърши текущите сделки, да събере вземанията, да превърне останалото имущество в пари и да удовлетвори кредиторите.
Назначаването, както и освобождаването на ликвидатора е факт, подлежащ на вписване /арг. от чл. 266, ал. 3 и 4 ТЗ/. Вписването на решението на съда за смяна на ликвидатора по исков път, има същото конститутивно действие, както вписването на решението на общото събрание за назначаване на ликвидатор по чл. 140, ал. 4 ТЗ. С оглед еднаквите им правни последици за възникване на представителната власт на ликвидатора спрямо третите лица, тя ще има действие от момента на вписване на съответния юридически факт. Така Определение № 119 от 26.11.2010 г. по т.д. № 421/2010 г. на Върховен касационен съд.
От ликвидатора би могло да се търси отговорност за неплатени задължения за данъци и/или задължителни осигурителни вноски, ако са налице условията на чл. 19 ДОПК. Така Решение № 4684 от 07.04.2014 г. по адм. д. № 10565/2013 на Върховния административен съд
В ликвидационното производство се довършват само текущите сделки, като сключването на нови сделки от ликвидатора е допустимо, само ако това се налага от ликвидацията – чл. 268, ал. 1 ТЗ.
Срокът, в който трябва да завърши ликвидацията, се определя от общото събрание на дружеството с ограничена отговорност и акционерното дружество, а за останалите търговски дружества – по единодушно решение на неограничено отговорните съдружници. Такъв срок определя и длъжностното лице по регистрацията към Агенцията по вписването, когато то назначава ликвидатори. При необходимост определеният срок може да се продължи.
Срокът на ликвидацията следва да се определи като се вземат предвид наличното имущество на дружеството, неговите задължения и кредитори, имало ли е дружеството работници и служители, ще бъде ли извършвана ревизия, регистрирано ли е дружеството по ДДС и други обстоятелства.
В практиката минималният срок, в който е възможно да приключи производството, е около 8 месеца, но този срок може да бъде много по-дълъг в зависимост от споменатите по-горе обстоятелства.
Ликвидаторите са длъжни, като обявят прекратяването на дружеството, да поканят неговите кредитори да предявят вземанията си. Поканата се отправя писмено до известните кредитори и се обявява в търговския регистър. Целта на поканата, вкл. обявяването й в търговския регистър, е единствено довеждане до знанието на дружеството наличието на вземане. Глава ХVІІ на ТЗ не обвързва изтичането на 6-месечния срок от обявяване поканата в търговския регистър, съгласно чл.272 ал.1 ТЗ, с преклузия за удовлетворяване на вземанията /за разлика от производството по несъстоятелност – чл.739 ал.1 ТЗ /. Така Решение № 5 от 01.06.2017 г. по т. д. № 3674 / 2015 г. на Върховен касационен съд, 1-во тър. отделение. Имуществото на дружеството обаче се разпределя само ако са изминали шест месеца от деня, в който поканата до кредиторите е обявена в търговския регистър (така чл. 272 ТЗ).
Според правната теория са допустими всякакви способи за осребряване на имуществото при ликвидация.
Едва след провеждането на производство по ликвидация и въз основа на акт по чл. 271 ТЗ, при предпоставките на чл. 272, ал. 1 ТЗ, на органа по ликвидация, съдружник в търговско дружество би могъл да придобие права върху останалото след провеждането на ликвидацията имущество.
Когато са уредени всички задължения и остатъкът от имуществото е разпределен между съдружниците, ликвидаторите искат заличаване на дружеството в ТРРЮЛНЦ. С вписване на заличаването на дружеството, то престава да съществува като правен субект.
Процедура по ликвидация на търговски дружества Автор: адвкат МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – редовен докторант по Търговско право към ИДП при БАН Ключови думи: адвокат, Пловдив, ликвидация, търговски дружества, еднолични търговци, юридически лица с нестопанска цел (фондации и сдружения), кооперации, имущество, Приложено поле на ликвидация След прекратяване на търговското дружество (СД, КД, ООД, АД, КДА) се […]
Автор:
адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –
редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН
Ключови думи: адвокат, Пловдив, търговски дружества, търговска фирма, търговска марка, домейн име, защита, конукренция
Нормативната уредба на търговската фирма е в Търговския закон (ТЗ). Общите положения, приложими за всички търговци (еднолични и търговски дружества), са в чл. 7 до чл. 11, а изискванията към фирмите на отделните видове търговци са уредени в съответните глави на ТЗ за тези търговци. Съгласно легалното определение на чл. 7, ал. 1 ТЗ фирмата е наименованието, под което търговецът упражнява занятието си и се подписва. Чрез фирмата търговецът се индивидуализира. Фирмата на търговеца създава отличителност и е индивидуализиращ белег на търговеца.
Всеки търговец задължително трябва да има фирма и тя се посочва както в заявлението за регистрация на едноличен търговец (ЕТ), така и в учредителния акт, дружествения договор или устава на търговското дружеството. Фирмата на търговеца задължително се вписва в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ТРРЮЛНЦ). Непосочването на фирмата в учредителния договор или устава на дружеството е основание за обявяване на дружеството за недействително на основание чл. 70 ТЗ.
Изискванията, на които трябва да отговоря всяка една търговска фирма, са предвидени в чл. 7, ал. 2 ТЗ. Всяка фирма има задължително предписано от закона съдържание, което е различно за различните търговци. Съгласно чл. 59 ТЗ фирмата на едноличния търговец трябва да съдържа без съкращения личното и фамилното или бащиното име, с което е известен в обществото. Съгласно чл. 77 ТЗ фирмата на събирателното дружество се състои от фамилните имена или фирмите на един или повече съдружници с указанието „събирателно дружество“ или „съдружие“ („с-ие“). Съгласно чл. 101 ТЗ фирмата на КД трябва да съдържа обозначението „командитно дружество“, или съкратено „КД“, и името поне на един от неограничено отговорните съдружници. Името на ограничено отговорен съдружник не се вписва във фирмата, но ако това е станало, той се смята за неограничено отговорен по отношение на кредиторите на дружеството.
Съгласно чл. 116 ТЗ фирмата на ООД трябва да съдържа означението „Дружество с ограничена отговорност“, или съкратено „ООД“, а когато капиталът принадлежи на едно лице, фирмата съдържа означението „еднолично ООД“. Съгласно чл. 158, ал. 2 ТЗ във фирмата на акционерното дружество се включва означението „акционерно дружество“ или съкращението „АД“, а съгласно чл. 253, ал. 3 ТЗ фирмата на КДА трябва да съдържа означението „командитно дружество с акции“ или съкратено „КДА“. Фирмата на клона включва фирмата на търговеца и добавката „клон“.
За някои търговци има предвидени допълнителни изисквания към тяхната фирма, предвидени в специални закони[1].
Освен задължителното съдържание, търговската фирма може да включва означение за предмета на дейност, участващите лица, както и свободно избрана добавка. Това е така нареченото факултативно съдържание, което се определя от търговеца. Търговецът обаче трябва да определи факултативното съдържание така, че фирмата да отговаря на истината, да не въвежда в заблуждение и да не накърнява обществения ред и морала (чл. 7, ал. 2, in fine ТЗ).
Изискването за истинност на търговската фирма означава, че тя трябва да внушава вярна представа за търговеца – за вида на търговеца и за осъществяваната от него дейност. По отношение на вида на търговеца не може например във фирмата на ООД да се включва добавка сочеща на друг вид дружество (СД, АД и др.). По отношение на предмета на дейност, лице, което не притежава лиценз за извършване на дейност по застраховане, не може да използва в своята фирма думата „застраховане“ или нейни производни на български или на чужд език (чл. 18, ал. 2 КЗ). Не може дружество да включи във фирмата си обозначението „банка“ или „авиокомпания“, без да има съответен лиценз за извършване на такава дейност и други.
Изискването фирмата да не въвежда в заблуждение въплъщава законодателния критерий за отличителност и уникалност на фирмата като главен идентифициращ белег на търговеца. Нормата укрепва сигурността на оборота срещу евентуални опити на търговци да търсят по – голямо доверие чрез използване на чужда фирма, която има създадена репутация и добро име. Заблудата може да се изразява както в пълното заимстване на чужда вече регистрирана фирма, но и в имитация или сходство[2]. Заблудата може да се изразява и в използване на елемент от чуждо търговско име[3].
Законодателно въведеното изискване за уникалност на търговското име следва да се преценява в национален мащаб в производството по регистрация. Длъжностното лице по регистрация към ТРРЮЛНЦ осъществява превантивен контрол като проверява дали друго лице няма права върху фирмата или наименованието и дали те отговарят на изискванията на чл. 7, ал. 2 ТЗ при първоначално вписване или промяна на фирмата на търговец (чл. 21, т. 7 от Закона за търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел (ЗТРРЮЛНЦ)).
Ако при проверката установи съвпадение или сходство с по-ранно вписана фирма или несъобразяване с изискванията на чл. 7, ал. 2 ТЗ длъжностно лице постановява отказ за вписване. Всяка нова фирма трябва да се различава от регистрираните преди нея и да не въвежда в заблуждение, поради което при преценката за наличие на сходство между наименования на търговски дружества следва да се съобрази дали регистрираната впоследствие фирма въвежда потребителите в заблуждение.
Третото изискване към фирмата на търговеца е същата да не накърнява обществения ред и морала. Длъжностното лице по регистрация трябва да осъществява превантивен контрол по отношение на това изискване на закона. Ако бъде заявен за вписване търговец с фирма, която е очевидно неприемлива от гледна точка на морала, длъжностното лице трябва да постанови отказ за вписване. Такава например ще е фирма, която съдържа нецензурни или дискриминационни думи или изрази.
Фирмата трябва задължително да е изписана на български език. Законодателят има предвид изписването на наименованието на търговеца с български букви. Няма законово изискване фирмата да е дума или словосъчетание, което има смисъл на български език. Фирмата се избира свободно от търговеца и тя може да е дори измислена дума или съчетание, което няма никакво значение на какъвто и да е език. Затова няма пречка фирмата на дружеството да е чуждица дума, изписана с български букви. Например Ауто (от Auto), Бет (от bet), партнер (от partner) и други. Практиката на Агенцията по вписванията приема за допустимо използването на български букви за изписване на думи от чужд език[4]. Възможно е в учредителния акт, дружествения договор или устав на дружеството фирмата да бъде допълнително изписана и на чужд език, както и това изписване на чужд език да бъде вписано в ТРРЮЛНЦ. Това обаче не е задължително.
Друго изискване, което поставя законът, е фирмата да не е идентична или сходна със защитена марка, освен ако търговецът има права върху нея (чл. 7, ал. 5 ТЗ). Под защитена марка следва да се разбира такава, която е регистрира пред Патентното ведомство и съответно се ползва със защитата, дадена от Закона за марките и географските означения (ЗМГО). Ако правото на марка е възникнало преди правото на фирма и търговецът, който е регистрирал по-късно правото на фирма, при използването на фирмата нарушава правото на марка, титулярят на правото на марка разполага с искова защита по чл. 76 ЗМГО[5].
Длъжностното лице по регистрация към Агенцията по вписване обаче извършва проверка за права върху фирмата само в ТРРЮЛНЦ и в регистъра на запазените фирми, но не и в Патентното ведомство. Законът не е предоставил превантивна защита по отношение на по-рано регистрираните търговските марки. Затова титулярят на правата върху търговска марка ще може да се защити по реда на чл. 76 ЗМГО. Ако търговската марка бъде регистрирана като търговска фирма и бъде използвана без разрешението на титуляря на по-рано регистрираната марка за същите стоки или услуги според мен ще е налице нарушение на правото на регистрирана марка[6].
ТЗ предвижда при обявяване на търговеца в ликвидация фирмата да съдържа добавка „в ликвидация“, а при обявяване в несъстоятелност – „в несъстоятелност“. По този начин се осигурява сигурност в търговския оборот, тъй като за третите лица съществува яснота относно това, че съответният търговец е в производство по ликвидация респективно в производство по несъстоятелност.
Съгласно чл. 11, ал. 1 ТЗ фирмата може да се употребява само от търговеца, който я е регистрирал. От този текст следва, че правото на фирма възниква от регистрацията – от вписването в ТРРЮЛНЦ. Правото е абсолютно и противопоставимо на всяко трето лице. Съдържанието на абсолютното право върху фирмата предоставя на търговеца възможност да я използва в цялостната си дейност – при търговски преддоговорни и договорни отношения, рекламна дейност на произвеждани стоки и/или предоставяни услуги, отразяване на фирмата върху произвеждани и предлагани стоки и други.
Търговската фирма е неимуществено, нематериално право, тъй като негов обект е словесно обозначение. Словесното обозначение само по себе си няма имуществена стойност, отделно от търговското предприятие. Такава стойност имат доброто име, реномето и репутацията на дружеството[7], които трябва да се разграничават от фирмата. Търговската фирма е наименованието на търговеца, под което упражнява своята дейност. Именно в резултат на своята дейност дружеството може да изгради добра репутация и добро име в обществото. Те се формират при осъществяване на дейността на дружеството и могат да доведат до увеличение на икономическите изгоди над тези, които дружеството би реализирало без наличието на такава репутация. Репутацията и доброто име са свързани с търговеца, а не с неговата фирма. Те могат да има конкретен материален израз и в тази връзка са част от имуществото на дружеството.
Съгласно чл. 2 от Конвенцията за учредяване на Световната организация за интелектуална собственост (СОИС), понятието „интелектуална собственост“ включва правата отнасящи се и до търговското наименование. Съгласно чл. 7, ал. 1 ТЗ фирмата е наименование на търговеца. Затова следва да се приеме, че търговската фирма е обект на индустриалната собственост. Съгласно чл. 8 от Конвенцията за закрила на индустриалната собственост, подписана на 20 март 1883 г., известна като Парижката конвенция, търговското име се закриля във всички страни – членки на Съюза, без задължение за депозиране или за регистрация, независимо от това, дали то съставлява или не част от една фабрична или търговска марка.
В доктрината се приема, че изискването за закрила независимо от регистрацията е предвидено, за да се гарантира закрила на търговските имена на чуждестранните предприятия, които не са регистрирани в ТРРЮЛНЦ на Република България. Правилото, че фирмата се закриля независимо от това дали съставлява част или не от търговска марка цели да гарантира, че действието на закрилата на фирмата няма да бъде прекратено, ако се прекрати закрилата на марката, в която то е било включено[8].
Доколкото търговската регистрация е безсрочна, правото на търговска фирма също е безсрочно[9]. Със заличаването на търговеца от ТРРЮЛНЦ, търговското дружество престава да съществува като правен субект, а ЕТ губи качеството си на търговец. Затова със заличаването на търговското дружество се прекратява и правото върху търговската фирма.
Търговската фирма не може да се прехвърля отделно от предприятието на търговеца, нито да се отстъпва временно или безсрочно чрез договор за лицензия. Това правило изрично е предвидено за фирмата на ЕТ в чл. 60 ТЗ. Доколкото обаче търговското наименование е индивидуализиращ белег и всеки търговец е длъжен да има фирма, то няма как последната да се прехвърли отделно от предприятието не само при ЕТ, но и при търговските дружества и другите търговци. Няма как търговец да остане без търговско наименование. Аргумент в полза на застъпено становище черпя и от разпоредбата на чл. 11, ал. 1 ТЗ. Нормата е императивна, доколкото е установена в обществен интерес. Общественият интерес за правов ред изисква уникалност на търговската фирма като първичен признак за нейната отличимост и търговска идентификация и този интерес е поставен над волята на страните[10].
За разлика от търговската марка, където в чл. 13 ЗМГО изрично е предвидена възможност за разпореждане с нея, то ТЗ не предвижда никаква диспозитивна възможност за разпореждане с фирмата, отделно от търговското предприятие. Такава възможност не е предвидена и в ЗТРРЮЛНЦ. С оглед на това нормата на чл. 60 ТЗ следва да се прилага по аналогия и за търговските дружества.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗМГО марката е знак, който е способен да отличава стоките или услугите на едно лице от тези на други лица и може да бъде представен графично. Общото между фирмата и марката е тяхната отличителна функция. Основното различие е обаче, че фирмата отличава търговци, а марката – стоки или услуги. От това следва, че един търговец може да има само една фирма, но може да има неограничен брой марки, доколкото един търговец може да предлага неограничен брой стоки и услуги.
Фирмата е винаги словесно означение, докато марката може да бъде както словесна, така и фигуративна. Марката може да включва рисунки, фигури, формата на стоката или на нейната опаковка, комбинация от цветове, звукови знаци или всякакви комбинации от такива знаци. Правото на фирма възниква с вписването и в ТРРЮЛНЦ, а правото на марка се придобива чрез регистрация в Патентното ведомство, считано от датата на подаване на заявката. Срокът на закрила също е различен. Фирмата се ползва от закрила до заличаване на вписването й в ТРРЮЛНЦ, а марката за период от 10 години от датата на подаване на заявката. Регистрацията на марката може да бъде подновявана неограничено за следващи периоди от десет години. Фирмата може да се прехвърля само заедно с търговското предприятие, а марката може да се прехвърля свободно[11], доколкото тя не е свързана със самия търговец, а със стоките и услугите, които той предлага.
Изискванията, на които трябва да отговорят фирмата и марката, за да бъдат регистрирани, са различни. Изискванията към търговската фирма бяха изяснени по-горе. Общите изисквания, които са еднакви за фирмата и за марката, са да не противоречат на обществения ред или на добрите нрави и да не въведат в заблуждение потребителите.
Абсолютните основания за отказ за регистрация на марката са свързани с възможността един знак изобщо да бъде марка, а относителните са свързани с наличието на по-ранни права на трети лица. Абсолютните основания, при които се постановява отказ за регистрация на марка са предвидени в чл. 11 ЗМГО. Най-общо абсолютните основания се свързват с изискването за отличителност[12] и за истинност[13] на марката. Относителните основания за отказ за регистрация обхващат хипотезите, при които регистрацията може да засегне по-ранни права на трети лица[14].
Защита на търговската фирма и на марката също е различна. Гражданско правната защита на търговската фирма е уредена в ТЗ, а тази на марката в ЗМГО.
Домейн е термин, който няма легално определение. Преобладаващо е мнението, че понятията домейн и домейн име са синоними[15] и същите ще бъдат използвани като такива в настоящия анализ. Като термин домейн име е използван в чл. 35, ал. 3 ЗЗК. С оглед на нарастващото значение на интернет се увеличават споровете във връзка с използването на домейн имена. Това налага дефинирането на понятието.
Домейн името е уникално име на сайт в Интернет[16]. То е адрес в интернет и изпълнява функцията за адресация към определен ресурс в интернет. Съществуването на две или повече домейн имена с напълно съвпадащи символи технически е изключено. Доколкото домейн името е уникално и не може да се повтаря, според мен то е идентифициращ белег на субекта, на когото принадлежи даден сайт и на информацията, която се съдържа в него[17].
Домейн името се състои от три части. Първият елемент на домейн името, който обаче не е задължителен, е “www”. Този елемент не носи каквато й да е индивидуализираща информация, а само указва прилагането при използването на домейна на специално информационно пространство – World Wide Web[18]. Разширенията на домейните или още наричани домейни от първо ниво (bg, com, net, org, info и др.) носят обща информация за принадлежността на домейните. Например, че домейнът е регистриран като организация за осъществяване на търговска дейност, че е регистриран по признака държавна принадлежност и други.
Разширенията на домейнa също не съдържат отличителност за конкретни субекти. Третият елемент на домейна е словесно обозначение, което се избира свободно от лицето, което го регистрира. Това е второто ниво на интернет адреса, което е „същинското име“ на домейна. Домейн името е уникално за интернет, защото то оправомощава своя титуляр да го използва в мрежата и задължава съответния регистратор да не го разрешава за ползване от друго лице.
Законовата уредба на домейн името е много лаконична. В национален мащаб чл. 35, ал. 3 ЗЗК забранява използването на домейн на интернет страница, идентичен или близък до тези на други лица, по начин, който може да доведе до заблуждение и/или да увреди интересите на конкурентите[19]. От това следва, че както при търговската фирма и марка, така и по отношение на домейн имената, има изискване същите да не въвеждат в заблуждение потребителите.
Домейн името не трябва да съответства на по-рано регистрирана търговска фирма или марка и да се използва по начин, който би довел до заблуда потребителите и би увредил интересите на лице с по-ранни права[20]. Регистраторите на домейн имена следят единствено за съответствие на заявеното за регистрация домейн име с по-рано регистрирани домейн имена, а не и за съответствие с по-рано регистрирани търговски марки и фирми. Няма превантивен контрол за съответствие.
Домейн имената не трябва да се използват по начин, който да нарушава правата на търговските фирми и марки на трети лица или други права, произтичащи от закона. Домейн имената не са материални, физически активи, а договорно право за използване на домейни. Европейският съд по правата на човека в решение по делото Paeffgen Gmbh v. Germany е приел, че домейн имената могат да имат икономическа стойност и се явяват обект на собственост по смисъла на Протокол № 1 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи[21]. Ако регистрирано домейн име нарушава права върху търговска фирма или марка, правоимащото лице може да потърси правата си по съответния законов ред в зависимост от нарушението.
Фирмата може да се употребява само от търговеца, който я е регистрирал. Съгласно чл. 7, ал. 4 ТЗ всеки търговец има право да предяви иск за установяване на недобросъвестно заявяване или използване на фирма, за преустановяване на недобросъвестното използване на фирма и за обезщетение за вреди, когато фирмата е идентична или сходна с регистрирана по-рано фирма. Тази разпоредба предвижда три възможности за защита.
Първо, всеки търговец разполага с правото да предяви установителен иск за установяване на недобросъвестно заявяване или използване на фирма, която е идентична или сходна с по-рано регистрирана. Не е необходимо да е налице настъпила вреда. Установителният иск не се погасява по давност. С него търговецът, титуляр на правото на фирма, може да установи със сила на присъдено нещо, че неговата фирма се използва от друг търговец недобросъвестно.
Втората възможност, която предвижда тази разпоредба, е предявяване на осъдителен иск за преустановяване на недобросъвестното използване на фирма, която е идентична или сходна с по-рано регистрирана. Тази защита е по-интензивна, тъй като с нея се иска прекратяване на недобросъвестното използване. Искът не се погасява по давност.
Защитата, която дава законът, обаче не е достатъчна. Законодателят не е предвидил изрична легитимация един търговец да иска вписване в партидата на друг търговец, изразяващо се в промяна или заличаване на наименованието на последния, в резултат на успешно проведено производство по иск с правно основание чл.7, ал.4 ТЗ. Не може да се приеме, че по силата на чл.15, ал.1, т.3 ЗТРРЮЛНЦ този търговец е легитимиран заявител[22]. Освен това не е предвидено изрично, че съдебното решение се изпраща служебно на Агенцията по вписванията за вписване или заличаване по чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ. Цитираната норма предвижда, че в случаите, предвидени със закон, вписване, заличаване и обявяване се извършват незабавно въз основа на акт на съда, на друг държавен орган и на частен съдебен изпълнител. В тези случаи актът се изпраща на агенцията служебно.
Не може да намери приложение и искът по чл. 29 ЗТРРЮЛЦ, според който всяко лице, което има правен интерес, както и прокурорът, може да предяви иск за установяване на нищожност или недопустимост на вписването, както и за несъществуване на вписано обстоятелство. Нищожно е вписването на неподлежащо на вписване обстоятелство, както и допускане на вписване от длъжностно лице, което не отговаря на изискванията
за валидност. Недопустимо е вписване, което е постановено по искане на
нелегитимирано в регистърното производство лице. Понятието несъществуващо обстоятелство, чл. 29 ЗТРРЮЛНЦ е въвел само по отношение на подлежащите на вписване такива. Вписване на несъществуващо обстоятелство е налице, когато е вписано обстоятелство, което не е възникнало валидно[23]. Недобросъвестното използване на по-рано регистрирана фирма не попада в нито една от предвидените хипотези.
De lege ferenda трябва да се приеме нова алинея на чл. 7 ТЗ, в която да се уреди, че търговецът, с по-рано регистрирана фирма, който е осъдил търговеца с по-късно регистрирана фирма да преустанови недобросъвестното използване, има право да заяви в ТРРЮЛНЦ промяна или заличаване на фирмата, вместо търговеца – нарушител. Другата възможност е изрично да се предвиди, че съдът служебно изпраща окончателното съдебно решение по иск с правно основание чл. 7, ал. 4, предл. 2 ТЗ в Агенцията по вписванията за вписване или заличаване по чл. 14 ЗТРРЮЛНЦ. Систематичното място на тази алинея е чл. 7, ал. 5 ТЗ, а сегашната ал. 5 може да стане ал. 6. По този начин правата на търговеца с по-ранни права върху фирма ще са гарантирани.
Към настоящия момент дори при уважен иск по чл. 7, ал. 4, предл. 2 ТЗ, при липса на доброволно изпълнение на решението, не е налице възможност за реализиране на заличаването или промяната на по-късно регистрираната фирма в ТРРЮЛНЦ.
Третата възможност, която дава чл. 7, ал. 4 ТЗ, е търговецът да предяви иск за обезщетение за претърпените вреди. В този случай освен използването или заявяването на по-рано регистрирана фирма, трябва да се докажат вредите и техния размер. Осъдителният иск за обезщетение се погасява с общата пет годишна давност.
Съгласно чл. 7, ал. 1, изр. 2 ЗТРРЮЛНЦ вписаното обстоятелство се смята, че е станало известно на третите добросъвестни лица от момента на вписването. Т.е. и в трите разгледани хипотези е налице презумпция за недобросъвестност, която може да бъде оборена единствено до изтичането на 15 дни от вписването, ако третото лице докаже, че му е било невъзможно да узнае за вписаната по-рано фирма (чл. 7, ал. 1, изр. 2 ЗТРРЮЛНЦ).
Съгласно чл. 11, ал. 2 ТЗ при използване на чужда фирма заинтересуваните лица могат да искат прекратяване на по-нататъшното й използване и обезщетение за вредите. Тази разпоредба на пръв поглед се припокрива с чл. 7, ал. 4 ТЗ по отношение на исковете за преустановяване на ползването и обезщетението за вреди. Налице е обаче съществена разлика във фактическите им състави. В чл. 7, ал. 4 ТЗ недобросъвестното използване може да се изразява единствено в недобросъвестно заявяване или използване на фирма, която е идентична или сходна с по-рано регистрирана фирма.
Хипотезата на чл. 11 , ал. 2 ТЗ е по-широка по обхват доколкото касае всякакво друго недобросъвестно използване на чужда фирма – използване на регистрираната фирма като марка, домейн име или използване в търговските книжа, реклами и други. Разпоредбата на чл. 7, ал. 4 ТЗ се явява специална по отношение на разпоредбата на чл. 11, ал. 2 ТЗ, която не се отнася до случаите, когато се използва регистрирано по съответния ред сходно търговско наименование[24]. Осъдителният иск за преустановяване на нарушението по чл. 11, ал. 2 ТЗ не се погасява по давност, а искът за обезщетение за вреди се погасява с пет годишна давност.
Исковете по чл. 7, ал. 4 и чл. 11, ал. 2 ТЗ се разгледат по реда на Общия исков процес, уреден в част II на Гражданския процесуален кодекс (ГПК), а не по реда на разглеждане на търговски спорове – чл. 365 – 378 ГПК.
Използването на чужда фирма може да представлява нелоялна конкуренция. Съгласно чл. 35, ал. 2 ЗЗК е забранено използването на фирма, марка или географско означение, идентични или близки до тези на други лица, по начин, който може да доведе до увреждане интересите на конкурентите. Фактическият състав изисква да са налице кумулативно следните предпоставки: 1) използване на фирма, марка или географско означение, идентични или близки до тези на други лица и 2) използването да става по начин, който може да доведе до увреждане интересите на конкурентите и/или на потребителите[25].
С включването на думата, носеща главното смислово значение в търговското наименование на други, нововъзникнали стопански субекти, се създава вероятност за въвеждане в заблуждение, както търговските партньори, така и потребителите на съответния пазар, относно наличието на правна и фактическа връзка между търговските дружества. Със самия факт на вписване в ТРРЮЛНЦ на дружество със сходно търговско наименование и предмет на дейност, включващ производство и търговия със същия вид стоки, е налице намерение за конкурентно пазарно поведение, което би се явило в разрез с добросъвестната търговска практика. Такова поведение е противно на правилата на конкуренцията при наличието на изрично предвидена законова забрана за използването на фирма, марки или отличителен знак, идентични или близки до тези на други лица по начин, който може да доведе до увреждане интересите на конкурентите или/и на потребителите.
За да се приеме, че съставът на чл.35, ал.2 ЗЗК е осъществен, не е задължително фактическото извършване на конкурентната стопанска дейност, както и появата на вреди. При тълкуване на разпоредбите на чл.1, ал.2 и чл.2 ЗЗК, както и на пряко приложимата разпоредба на чл.35, ал.2 ЗЗК се извежда правилото, че възможността за правна защита съществува и само при опасност от такова поведение, без то да е било реално проявено[26].
Производството пред КЗК започва по искане на заинтересованите лица, чиито интереси са засегнати или застрашени от нарушение. При образувано производство, задачата на КЗК е да следи за спазването на разпоредбите на ЗЗК, с оглед защита на конкуренцията и гарантиране на свободната стопанска инициатива. По съществото си производството е такова за установяване на нарушение и налагане на предвидена в закона санкция за него. КЗК съобразява общите цели на правото на конкуренция за осигуряване на достатъчен възпиращ ефект на санкциите и другите административни мерки. Производството приключва с решение, с което КЗК може да установи извършеното нарушение и нарушителя, да наложи имуществена санкция или глоба и да постанови прекратяване на нарушението. Производството пред КЗК допълва възможностите за защита срещу нарушения на правата върху търговските фирми, марки и домейни и може да се реализира паралелно с исковата съдебна защита.
[1] Вж. чл. 18, ал. 1 КЗ, съгласно който фирмата на застрахователното акционерно дружество съдържа думата „застраховане“ или нейни производни на български език и може да съдържа думата „застраховане“ или нейни производни и на чужд език.
[2] Брайков, В., Търговското име и неговата защита, сп. Търговско право, 2001г., бр. 2, с. 126-127
[3] Вж. Определение № 304 от 15.05.2018 г. по т. д. № 2918/2017 г. на ВКС, II т. о., където е прието, че използването дори само на един елемент от фирменото наименование, който е част от името на по-рано регистрирано дружество, може да е недобросъвестно, като преценката е винаги конкретна.
[4] Така Решение № 1 от 17.11.2009 г. по т. д. № 835/2009 г. на Окръжен съд – Бургас, Решение № Ф-90 от 30.11.2010 г. по ф. д. № 97/2010 г. на Софийски апелативен съд, Решение № 375 от 21.02.2018 г. по т. д. № 127/2018 г. на ТО VI-20 състав на Софийски градски съд и други.
[5] Калайджиев, А. Търговско право. Обща част, С., ИК Труд и право, 2015г., с. 167
[6] Считам за преодоляна по-стара практика на ВКС, обективирана в Решение № 154 от 08.12.2009 г. по т. д. № 194/2009 г. на ВКС, II т. о., където е прието обратното, доколкото решението е постановена преди приемането на новата чл. 7, ал. 5 ТЗ, която изрично въвежда изискването, че търговската фирма не може да бъде идентична или сходна със защитена марка.
[7]Вж. Решение на Общия съд от 8.11.2011г. по T‑88/09, Idromacchine Srl срещу Европейската комисия относно доброто име и реноме на юридическо лице.
[8] Така Драганов, Ж., Обекти на интелектуалната собственост, С., Сиби, 2016г., с. 235-236
[9] Така Калайджиев, А., цит. съч., с. 162
[10] Така приемат и Брайков, В., цит. съч. с. 128-129 и Калайджиев, А. цит. съч., с. 163
[11] Вж. Драганов, Ж., цит. съч., с. 236-237
[12] Вж. чл. 11, ал. 1, т. 1 до 5 ЗМГО
[13] Вж. чл. 11, ал. 2, т. 6 до 13 ЗМГО
[14] Вж. чл. 12 ЗМГО
[15] Така P. Mockapetris, Domain names – concepts and facilities https://www.ietf.org/rfc/rfc1034.txt?number=1-34 и др., обратното Цакова., И. Интернет право.бг – кратък курс лекции, Парадигма, С., 2014, с. 202-203, която обаче не посочва в какво се състои разликата между понятията. Технически погледнато разлика няма.
[16] Интернет е изграден от IP адреси, а не от домейни. Затова е създаден Domain Name System (DNS), която пази връзка между всяко едно домейн име и определен IP адрес.
[17] В този смисъл и Цакова, И. цит. съч., с. 198
[18] Информационно пространство, в което документи и други уеб ресурси се идентифицират чрез Uniform Resource Locators
[19] Вж. Решение № 9134 от 22.07.2016 г. по адм. д. № 13259/2015 на ВАС, съгласно което сходство/идентичност, респективно различие между домейните, следва да се търси във второто ниво на интернет адреса, който се избира от адресанта на свободен принцип.
[20] Вж. Решение № 929 от 23.05.2013 г. по т. д. № 4313/2011 г. на Софийски градски съд. В него съдът е приел, че използването в домейн на знак, който е част от търговска марка на друго лице, без съгласието на притежателя на марката, е нарушение на правата на притежателя на марката. Съдът е приел, че поради идентичността или сходството на знака с марките и идентичността/ сходството на стоките на марките и знака съществува вероятност за объркване на потребителите, която включва възможност за свързване на знака с марките.
[21] В разглежданото решение съдът е приел, че решението на националния съд на Германия, с което дружество е задължено да преустанови използването на домейн имена, които нарушават правото върху регистрирани по-рано търговски имена и марки, и да подаде заявка за анулиране на регистрацията на тези домейн имена, служи за утвърждаване на законния общ интерес от запазването на функционираща система за защита на търговските марки и имена. Това става чрез ефективно предотвратяване на неоправомощени трети лица от неоснователно използване на отличителния характер и зачитане на защитени марки или наименования в ущърб на техните притежатели.
[22] Така Решение № 1647 от 29.06.2018 г. по т.д. № 2126/2018 г. на Софийски апелативен съд
[23] Така Тълкувателно решение № 1 на ОСГК на ВКС от 6.12.2002г. по тълк. дело №1/2002г.
[24] Решение № 788/30.01.2003 г. по адм. д. № 4231/2002 г. на ВАС
[25] Вж. Решение № 819 от 15.10.2015 г. по преписка вх. № КЗК – 158/2015г. на КЗК
[26] Така Решение № 788 от 30.01.2003 г. по адм. д. № 4231/2002 г. на ВАС
Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН Ключови думи: адвокат, Пловдив, търговски дружества, търговска фирма, търговска марка, домейн име, защита, конукренция Същност и изисквания към търговска фирма Нормативната уредба на търговската фирма е в Търговския закон (ТЗ). Общите положения, приложими за всички търговци (еднолични и търговски […]
Автор:
адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –
редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН
Ключови думи: адвокат, Пловдив, погасителна давност, перемпция, изпълнителен процес, изпълнително дело, изпълнителни действия
В съдебната практика неправилно се смесват действията, препятстващи прекратяване на изпълнителното дело по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – така нар. перемпция (искане на изпълнителни действия), с действията които водят до прекъсване на погасителната давност в изпълнителния процес по чл. 116, б. „В“ ЗЗД (искане или предприемане на изпълнителни действия). Настоящата статия има за цел да разграничи двете хипотези.
Съгласно чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК изпълнителното производство се прекратява с постановление, когато взискателят не поиска извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка. Единственото, което препятства перемирането на изпълнителното производство, е искането от страна на взискателя за извършване на конкретни изпълнителни действия.
За прекратяване на изпълнителното дело по право е иррелевантно дали по изпълнителното дело са извършвани или не изпълнителни действия, тъй като единствено исканията за извършване на изпълнителни действия пречат на делото същото да бъде перемирано съгласно изричната, ясна и ненуждаеща се от тълкуване норма на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Условие за ненастъпване прекратяване на изпълнителното производство по силата закона е поискването по инициатива на взискателя извършването на изпълнително действие в рамките на изпълнителното производство. Това е разяснено с т.10 от Тълкувателно решение №2/2013 от 26.06.2015г. по т.д.№2/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, което постановява: „когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл.433, ал.1 , т.8 ГПК /чл.330, ал.1, б.“д“ГПК отм./, нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие“.
Разясненията на тълкувателното решение не въвеждат различно от установеното по отношение на процесуалната предпоставка за прекратяване на изпълнителното производство, установена с изричната разпоредба на чл.433, ал.1, т.8 ГПК. А именно непоискването по инициатива на взискателя извършването на изпълнително действие. Началният момент на новата погасителната давност, посочена в тълкувателното решение касае материално – правния институт на давността като юридически факт, относим към погасителната давност по чл.116, б.“в“ ЗЗД, така както това се разяснява с мотивите към тълкувателното решение в т.10 от същото. В този смисъл извършването на изпълнителни действия от съдебния изпълнител се явява относимо към прекъсване на давността по чл.116, б.“в“ ЗЗД, а не към препятстване на погасяването на изпълнителното дело по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК.
В изпълнителните действия, които следва да са извършени валидно преди перемиране на изпълнителното дело, тълкувателното решение включва: „ извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н…“ Така описаните действия не са отнесени към хипотезата на чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, за която правно релевантно е единствено искането от страна на взискателя извършването на конкретно изпълнително действие. При непоискването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. /Така Решение № 1433/22.11.2018г., постановено по в. гр. д 2151/2018г. на Окръжен съд – гр. Пловдив, г. о., IX с-в и Тълкувателно решение от 26.06.2015 г. по тълк. дело № 2/2013 г. на ВКС, ОСГТК, обратното е прието в Решение № 401/29.03.2019г. постановено по в гр. д № 250/2019г. на Окръжен съд – гр. Пловдив, г. о., VII с-в/
Според мотивите на Тълкувателно решение №2/2013 от 26.06.2015г. по т.д.№2/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 10 съгласно чл. 116, б. „в” ЗЗД давността се прекъсва с предприемането на действия за принудително изпълнение на вземането. Изпълнителният процес обаче не може да съществува сам по себе си. Той съществува само доколкото чрез него се осъществяват един или повече конкретни изпълнителни способи. В изпълнителното производство за събиране на парични вземания може да бъдат приложени различни изпълнителни способи, като бъдат осребрени множество вещи, както и да бъдат събрани множество вземания на длъжника от трети задължени лица.
Прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ (независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ, назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.
Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение, проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки, набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз основа на влязлото в сила разпределение и др. Затова е нередовна молбата за изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава молба подлежи на връщане съгласно чл. 426, ал. 3 вр. с чл. 129 ГПК. Ако молбата за изпълнение е върната, с нея не е прекъсната давността, също както с върнатата искова молба не е прекъсната давността. Но ако в хода на принудителното изпълнение длъжникът изрично признае вземането, признанието прекъсва давността съгласно чл. 116, б. „а” ЗЗД.
При изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ. Искането да бъде приложен определен изпълнителен способ също прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва и с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение.
Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на 2 години, изпълнителното производство се прекратява на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. В доктрината и съдебната практика е трайно установено разбирането, че прекратяването на изпълнителното производство поради т. нар. „перемпция“ настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Без правно значение е дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това. Прекратяването на изпълнителното производство става по право. Новата давност започва да тече от предприемането или поискаването на последното по време валидно изпълнително действие. Извършените след изтичане на двугодишния срок изпълнителни действия са незаконосъобразно извършени и не прекъсват погасителната давност по отношение на вземането.
Въз основа на тези мотиви, ВКС в диспозитива на цитираното тълкувателно решение е приел, че: „Когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д” ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие. Обявява за изгубило сила Постановление №3/1980г. на Пленума на Върховния съд.“
От това следва, че в изпълнителното производство погасителната давността за вземането се прекъсва с поискаването или предприемането на изпълнителни действия по изпълнителното дело от страна взискателя.
На база на гореизложеното е видно, че в изпълнителното производство погасителната давността за вземането се прекъсва с поискаването или предприемането на изпълнителни действия по изпълнителното дело от страна взискателя. От друга страна, действията, които пречат на изпълнителното дело да се погаси по право на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (т. нар. перемпция), са само исканията за извършване на изпълнителни действия, направени в изпълнителното дело.
В съдебната практика неправилно се смесват действията, препятстващи прекратяване на изпълнителното дело по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК – така нар. перемпция (искане на изпълнителни действия), с действията които водят до прекъсване на погасителната давност в изпълнителния процес по чл. 116, б. „В“ ЗЗД (искане или предприемане на изпълнителни действия). Настоящата статия има за цел да разграничи двете хипотези.
Автор:
адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –
редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН
Ключови думи: адвокат, Пловдив, търговски дружества, действителен собственик, мерки срещу изпиране на пари, глоба
Законът за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) и Правилникът за прилагане на Закона за мерките срещу изпирането на пари (ПЗМИП) предвиждат задължение учредените на територията на Република България юридически лица и други правни образувания да получават, да разполагат и да предоставят в определените по закон случаи подходяща, точна и актуална информация относно физическите лица, които са техни действителни собственици, включително подробни данни относно притежаваните от тях права.
Информацията и данните за действителните собственици трябва да се впишат по партидите на учредените на територията на Република България юридически лица (търговски дружества, сдружения, фондации и др.) и други правни образувания в Търговския регистър и в регистъра на юридическите лица с нестопанска цел и в регистър БУЛСТАТ.
Съгласно параграф 9 на ЗМИП срокът за вписване на данните за действителните собственици в Търговския регистър и регистъра на юридическите лица с нестопанска цел и в регистър БУЛСТАТ по партида на съответното юридическо лице е до 31 май 2019г.
„Действителен собственик“ по смисъла на закона е физическо лице или физически лица, което/които в крайна сметка притежават или контролират юридическо лице или друго правно образувание, и/или физическо лице или физически лица, от чието име и/или за чиято сметка се осъществява дадена операция, сделка или дейност, и които отговарят най-малко на някое от следните условия:
Индикация за пряко притежаване е налице, когато физическо лице респективно лица притежава акционерно или дялово участие най-малко 25 на сто от юридическо лице или друго правно образувание.
Индикация за косвено притежаване е налице, когато най-малко 25 на сто от акционерното или дяловото участие в юридическо лице или друго правно образувание принадлежи на юридическо лице или друго правно образувание, което е под контрола на едно и също физическо лице или физически лица, или на множество юридически лица и/или правни образувания, които в крайна сметка са под контрола на едно и също физическо лице/лица.
Не е действителен собственик физическото лице или физическите лица, които са номинални директори, секретари, акционери или собственици на капитала на юридическо лице или друго правно образувание, ако е установен друг действителен собственик.
„Контрол“ е налице, когато едно физическо или юридическо лице (контролиращ):
Индикация за „непряк контрол“ е упражняването на краен ефективен контрол върху юридическо лице или друго правно образувание чрез упражняването на права чрез трети лица. Това може да стане по силата на упълномощаване, договор или друг вид сделка, както и чрез други правни форми, осигуряващи възможност за упражняване на решаващо влияние чрез трети лица.
Когато, след като са изчерпани всички възможни средства, не може да се установи като действителен собственик лице съгласно по горните критерии или когато съществуват съмнения, че установеното лице или лица не е действителният собственик, за „действителен собственик“ се счита физическото лице, което изпълнява длъжността на висш ръководен служител. Задължените лица по ЗМИП водят документация за предприетите действия с цел установяване на действителния собственик.
За нарушенията на задълженето за вписване на действителните собственици в съответния публичен регистър са предвидени административно наказателни санкции. За физически лица наказанието е глоба в размер от 500 до 5 000 лв. Когато нарушителят е юридическо лице или едноличен търговец – имуществената санкция е в размер от 1000 до 10 000 лв. По високи размери на глобите стигащи до 20 000 лв, са предвидени когато нарушителят е кредитна или финансова институция, застраховател, лизингово предприятие, инвестиционните посредници или други изрично предвидени в закона субекти. За повторни извършени нарушения глобите са по-високи.
По ЗМИП има предвидени и други мерки, които задължените лица трябва да предприемат. Подаване на данни за действителните собственици в съответните регистри е само една от мерките срещу изпирането на пари, които вменява законът.
Автор: адв. МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – редовен докторант по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН Ключови думи: адвокат, Пловдив, търговски дружества, действителен собственик, мерки срещу изпиране на пари, глоба Законът за мерките срещу изпирането на пари (ЗМИП) и Правилникът за прилагане на Закона за мерките срещу изпирането на пари (ПЗМИП) предвиждат задължение учредените на територията […]
На 24.11.2018 г. в хотел „Маринела“ в гр. София на бляскава церемония бяха връчени отличията от Националните награди за правосъдие за 2018 г. с водещ и главен организатор известната журналистка г-жа Нина Хамилтън. Събитието се осъществи с подкрепата на адвокатските колегии от цялата страна, Нотариалната камара, Българска съдийска Асоциация, Асоциация на медиаторите в България, Асоциация на жените-адвокати, Асоциацията на синдиците и други.
На церемонията бяха отличени множество известни юристи в различни категории. Наградените бяха избрани от професионално и медийно жури, председателствано от проф. Васил Мръчков, проф. Огнян Герджиков, проф. Сашо Пенов и адв. Владимир Дончев.
Сред отличените имена e адвокат Маргарита Балабанова, която е докторант по Търговско право в Института за държавата и правото към БАН. Тя се класира във финалната петица на най-заслужилите юристи за 2018 г.
Адвокат Балабанова получи отличие, като беше класирана сред финалистити в категория млад юрист на годината. Това признание е награда за резултатите от професионалната й практика като адвокат в сферата на гражданското и търговското право, както и за постиженията и в академичната й дейност.
Награда „Гранд при“ от Националните награди за правосъдие бе връчена за цялостния принос към правото на проф. д-р Александър Янков. Тя бе съпътствана от вдъхновяващо слово от проф. Васил Мръчков, който обобщи накратко впечатляващия житейски и професионален път на проф. Янков.
Специален гост на церемонията беше г-н Мартен Прадел – директор към Международния адвокатски съюз, който пристига специално за най-престижното събитие в юридическата гилдия.
Церемонията имаше благотворителен характер. Събраните средства бяха дарене на деца с детска церебрална парализа.
На 24.11.2018 г. в хотел „Маринела“ в гр. София на бляскава церемония бяха връчени отличията от Националните награди за правосъдие за 2018 г. с водещ и главен организатор известната журналистка г-жа Нина Хамилтън. Събитието се осъществи с подкрепата на адвокатските колегии от цялата страна, Нотариалната камара, Българска съдийска Асоциация, Асоциация на медиаторите в България, Асоциация […]
Автор:
адвокат МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА –
доктор по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН
Ключови думи: адвокат, непозволено увреждане, деликт, вреди, съпричиняване, обезщетение, пътно-транспортно произшествие
Чл. 51, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако увреденият е допринесъл при деликт за настъпването на вредите, обезщетението, което му се дължи може да се намали. Поставя се въпросът дали пострадалият пътник при пътно-транспортно произшествие (ПТП) е допринесъл за настъпването на деликта, ако е пътувал в автомобил, който се управлява от водач, който е употребявал алкохол. И следователно следва ли обезщетението, което му се дължи да бъде намалено поради съпричиняване на вредата.
По въпроса съществува противореречива съдебна практика. В някои свои решение ВКС приема, че когато увреденото лице евентуално е било в състояние да предположи или да допусне да бъде увредено от деликвента поради употребата му на алкохол, то има поемане на риска и това представлява особен случай на съпричиняване.[1] В Решение № 252 от 05.02.2015г. на ВКС, I т. о., е прието, че правнозначим при прилагането на чл.51 ал.2 ЗЗД е фактът на знанието на пострадалия за употреба на алкохол от страна на водача на МПС, чийто пътник е. Управлението на МПС след употребата на алкохол е обстоятелство, повишаващо риска от настъпването на ПТП и на вредоносен резултат, който риск пострадалият е поел. С това си рисково поведение, увреденият допринася за настъпване на вреда за себе си по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД в случай, че възникне ПТП, обусловено и от употребата на алкохол от страна на водача.
Обратното е прието в Решение № 59 от 10.06.2011г. по т.д. № 286/2010г. на I т.о. С него ВКС е отменил като неправилно обжалваното въззивно решение, с което е прието съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия поради това, че качвайки се в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, пострадалият пътник е могъл и е бил длъжен да допусне вероятността от настъпване на нежелан пътен инцидент. Съставът на ВКС е счел, че необосновано е приложена разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като не е било доказано, пострадалият със свои действия да е станал причина за настъпване на вредите, които се претендират. Прието е още, че приносът на управлявалия автомобила за настъпване на ПТП, винаги е личен и не може да обуслови автоматично принос и на пътуващите в същия автомобил[2].
Поради наличието на противоречива практика по така очертания проблем е образувано тълкувателно дело, пред ВКС, като поставеният въпрос е: “Налице ли е съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол?“[3] По делото е прието Решение № 1/2014г. от 23.12.2015г. ОСТК на ВКС приема за правилно първото становище, а именно, че е налице съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен.
Според мен приетото заключение на ВКС е правилно, но не е достатъчно обосновано и не изброява всички предпоставки, при наличието на които има съпричиняване на вреди в разглежданата хипотеза. Съпричиняване не е налице във всички случаи, когато пострадалто лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен.
В следващото изложение ще посоча подробно всички предпоставки, които е необходимо да бъдат налице, за да има съпричиняване на вреди в разглежданата хипотеза. Настоящата разработка изследва т. 7 от тълкувателното решение, изяснява пропуските в мотивите му, разширява обосновката дадена от ОСТК на ВКС. Въпреки правилното заключение на върховните съдии, неизяснени остават предпоставките на института – някои от тях само са посочени, а други са изцяло изпуснати и необсъдени в решението. Това ще създаде проблеми при правоприлагането.
Правният правопорядък е въздигнал закрилата на живота на гражданите, на тяхното здраве и лична собственост в правно задължение за всички. Всеки е длъжен да поправи вредата, която виновно е причинил. Следователно всеки е задължен да не нанася вреда други му. Това е задължение на всички към всички, обезпечаващо признатата закрила на личността и имота й, развитието на обществения живот и правопорядък въобще[4]. Нарушението на това общо задължение спрямо някого именно съставлява деликт и дава живот на облигационното отношение между нарушителя и увреденото лице, насочено още от самото начало към обезвреда.
Предпоставките, за да е налице деликтна отговорност са на първо място да има деяние и то да е противоправно. Необходимо е още да има вреда и причинна връзка между противоправното деяние и настъпването на вредата. Накрая е необходимо да има вина – увреждащото деяние да може да се вмени във вина на дееца. Без вина няма отговорност (чл. 45, ал.1 ЗЗД). Релевантен е както умисълът – пряк и евентуален, така и небрежността – несъзнавана и съзнавана. Вината предполага съзнание, способност да се разбира свойството и значението на деянието. Липсва ли такова съзнание, не може ли деецът да разбира свойството и значението на деянието си, липсва ли възможност за свободно волеопределяне, не може ли деецът да ръководи постъпките си, то няма възможност да възникне деликтна отговорност за него – чл. 47, ал. 1 ЗЗД.
За това при малолетните; непълнолетните, ако не са могли да ръководят постъпките си и да разбират свойството и значението на деянието, което са извършили; душевно болните и въобще всички, които макар и временно, са лишени от способността да разбират поведението си, стига само да не са се поставили виновно в това състояние, е изключена вината за извършване на деликта. Следователно, ако деецът е бил невменяем или деянието е било случайно, то липсва вина и съответно отговорност за извършеното непозволено увреждане не се носи.
Съпричиняване на вреди от пострадалия е налице когато за настъпването на вредата са допринесли най-малко две лица – деликвентът и увреденият. Имаме обща каузалност, две причини за настъпването на вредата – едната от деликвента, а другата – от увредения. Причинноста на поведението на пострадалия няма самостоятелно съществуване, а е обусловено от наличието на причинна връзка между деянито на деликвента и вредата[5]. Чл. 51, ал. 2 ЗЗД визира случаите, когато вредоносният резултат е в причинна връзка както с виновните действия на този, който се държи отговорен за причинените вреди, така и с действията на самия увреден[6]. Необходимо е също така настъпилата вреда да е неделима. В случай, че вредата е делима, не е налице съпричиняване и последиците се разпределят по общите правила.
Деянитето на деликвента и поведението на пострадалия, с което е допринесъл за настъпването на вредата, образуват две отделни, успоредно съществуващи линии, всяка от които задължително трябва да завършва с общата вреда. Не е необходимо тези поведения да се намират в причинна връзка помежду си, макар че е възможно деянието на единя да е обусловено от деянието на другия. Във всеки случай обаче поведението на пострадалия, трябва да се прояви преди или едновременно с непозволеното увреждане, извършено от деликвента, а не след него.
Пострадалият не носи гражданска отговорност за действията, с които е допринесъл за настъпване на вредния резултат. Той не извършва непозволено увреждане. Поради това и различни са предпоставките, при които има деликт и тези, при които има съпричиняване. За да е налице съпричинване на вреди от пострадалия, трябва да имаме деяние, вреда и причинна връзка на деяниeтo с вредата. Не е необходимо извършеното от пострадалия да е противоправно, нито да е извършено виновно. Затова не мога да се съглася с мотивите на ТР №1/2014г на ОСТК, в което се приема, че всякога поведението на пострадалия трябва да е противоправно.
Пострадалият съпричинява вредата тогава, когато е създал реална възможност за настъпването на вредата или е превърнал създадената от деликвента реална опастност в действителност. Съпричиняването е налице, когато пострадалият е създал определен риск и този риск се е реализирал посредством извършения от друго лице деликт. Рискът поначало е налице, когато дейността на пострадалия нарушава правни, морални или обичайни правила за поведение, но е възможно този риск да възникне в сферата на пострадалия стихийно и случайно и да не се намира под неговия контрол. Съпричинването от пострадалия не е противоправно, защото не съществува забрана за самоувреждане. То може да е противоправно, само ако нарушава определена правна норма.[7] Например неправилно пресичане на улицата, неспазване на нормите на Закон за движението по пътищата (ЗДвП), неспазване на нормите за безопастни и здравословни условия на труд и други.
В т. 7 на ППВС № 17/63 г.[8] е прието, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат, както и че съобразно конкретните обстоятелства разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД се прилага и в случаите, при които малолетно дете или невменяемо лице допринесе за настъпване на резултата, независимо от неспособността на тези субекти да действат разумно.
Обективният характер на съпричиняването е признат и в постановеното по реда на чл. 290 ГПК и имащо задължителен за долустоящите съдилища характер съобразно указанията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС решение № 165 от 26.10.2010 г. по т. д. № 93/2010 г. на ВКС, II т. о. В същото е посочено, че: Вината на пострадалия не е елемент от фактическия състав на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и с оглед на това способността на увредения да действа разумно и да предвижда евентуалните негативни последици от своите действия и бездействия са правно ирелевантни за института на съпричиняването; Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди[9].
Тоест, за да е налице съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е без значение вината на пострадалия, а само причинната връзка между поведението му и настъпилата вреда. В разглежданата хипотеза, относно това дали е налице съпричинване на вредата от пострадалия, който е бил пътник в автомобил, управляван от лице, употребило алкохол, следва да се изследва въпроса не дали има вина, а имали причинна връзка. Вината на пострадалото лице няма значение. Затова, ако се допусне да е налице съпричинване от лице, което се е возело в автомобил, дори и без да е знаело, че водачът е употребил алкохол, това означава да се приеме, че във всички случаи на ПТП само поради факта на качването в автомобил или в друго моторно превозно средство, пътникът е в причинна връзка с настъпилото впоследствие ПТП.
Да се тълкува в такъв смисъл законовата разпоредба според мен е неоправдано и несправедливо. Не е такъв замисълът вложен от законодателя в разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Съпричиняване от пострадалото лице бихме имали, ако пострадалият пряко, със своите лични действия е допринесъл за настъпването на ПТП – например разсейвал е водача; опитал се е да извърши вмешателство в управлението на автомобила и вслeдствие на тези действия е настъпила катастрофа.
За да бъде намалено обезщетението за вреди, увреденият трябва да е допринесъл за тяхното настъпване. Необходимо е обаче този принос да е конкретен – т. е. да се изразява в извършването на определени действия или въздържането от такива действия от страна на увреденото лице. Съпричиняване на вредоносния резултат ще е налице само ако именно поведението на увредения е станало причина или е повлияло по някакъв начин върху действията на причинителя на вредата. Сам по себе си обаче, фактът, че увреденото лице е пътувало в автомобила, участвал в ПТП, не налага извод за допринасяне на вредите от злополуката. Приносът на водача на автомобила за настъпването на ПТП е личен и не обосновава автоматично принос на всички пътуващи в този автомобил. Приемането на обратното би довело до неоснователно накърняване на правната сфера на увреденото лице и до отговорност за чужди действия в хипотеза, която е извън законово регламентираните[10].
В редица свои актове ВКС е застъпил становището, че приносът при съпричиняване на вреди трябва да е конкретно установен, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на деликвента, до вредоносния резултат[11]. В Решение № 16 от 04.02.2014 г. по търг. д. № 1858/2013 г. на Върховен касационен съд, I т. о. се приема, че обстоятелството, че пострадалото лице е управлявало мотопед без свидетелство за управление, сам по себе си не е достатъчено, за да обуслови наличието на принос по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, тъй като не се установява това да способства за настъпване на произшествието при обективно осъщественото от деликвента управление на МПС при конкретната пътна обстановка.
В Решение № 169 от 28.02.2012 г. по търг. д. № 762/2010 г., II т. о. Върховен касационен съд приема, че независимо от безспорно установения факт, че пострадал се е движил със скорост, надвишаваща максимално разрешената за управление в участък на пътя, с което е нарушил задълженията си по ЗДвП като водач на МПС, включително общото изискване на чл. 20 ЗДвП, то обстоятелството, че не същата тази скорост е спомогнала за настъпване на тежко ПТП, довело до смъртта на повече от 2 лица, включително и на последния. Решаващият фактор е неправилно предприетото изпреварване от страна на виновен водач на друго МПС, което обосновава правен извод за отсъствие на съпричиняване във вредоносния резултат, което да обуслови намаляване на дължимото обезщетение за причинени вреди.
Чл. 477, ал. 4 от Кодекса за застраховането[12] (чл. 257, ал. 4 КЗ отм.) гласи: „Не се допуска уговорка за изключване от покритие на гражданската отговорност за вреди, причинени на увредено трето лице, което е знаело или е било длъжно да знае, че водачът на моторното превозно средство е бил под въздействието на алкохол, наркотици или други упойващи вещества по време на пътнотранспортното произшествие. В този случай застрахователят може да прави възраженията на застрахования за съпричиняване от страна на третото увредено лице за понесените от него вреди.“. Законодателят и в тази норма е изхождал от обстоятелството, че наличието или липсата на знание у пострадалия, не е в причинна връзка с настипилото ПТП. Последното настъпва поради други причини, които са конкретни и обективни и не зависят от субективните възприятия на увреденото лице.
Правилно ВКС е приел в мотивите на Тълкувателно решение № 1/2014г на ОСТК, че не се изисква вина, а приносът на увредения – обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие.
Според някои автори специален елемент на фактическия състав, който предпоставя прилагането на правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е поведение на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин[13]. Последното се обосновава с факта, че гражданскоправната небрежност не е юридически факт на душевната действителност, а юридически факт, определен от противоречието между реалното поведение и нормативните предписания. Небрежността е противоправно поведение, което се изразява в неполагане на дължимата грижа, която се дължи събразно изискването на чл. 63, ал. 2 ЗЗД при изпълнение на задълженията.
Безспорно имаме обективно състояние, заради това, че поведението на деликвента се сравнява с едно абстрактно поведение на обикновения гражданин, който изпълнява задълженията си винаги точно, в съобразност с повелите на закона, и на добросъвестността. В Решение № 3 от 12.03.2012 г. по гр. д. № 1325/2010 г. на Върховен касационен съд е прието, че вината в гражданското право не е субективното отношение на дееца към деянието и неговите последици (както в наказателното право), а неполагане на дължимата грижа според един абстрактен модел – поведението на определена категория лица (напр. добрия стопанин, добрия работник и др.) с оглед естеството на дейността и условията за извършването й.
За да бъде релевантно, самоувреждането трябва да бъде в противоречие с изискванията на дължимата грижа. Такова задължение е изрично закрепено в чл. 83, ал. 2 ЗЗД във връзка с договорната отговорност. Това правило не е lex specialis, а е общ принцип, който се прилага и при деликтната отговорност. Именно поведение на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин, е четвъртият специален елемент на фактическия състав, който предпоставя прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД.
Ако се приеме обратното – че всяко съпричиняване, дори това, при което увреденият, е положил грижата на добрия стопанин е основание за намаляне на дължимото обезщетение, тови би било противоречало на принципите, въз основа на които се разпределят последиците от неизпълнението и правилата за носенето на отговорността. Върху увреденият ще бъде възложена твърде голяма тежест, ако се намали отговорността на деликвента, въпреки че пострадалият е положил дължимата грижа. Такъв резултат не може да се толерира от правото. Също така обстоятелството, че пострадалият трябва да не е положил дължимата грижа, за да влияе поведението му върху отговорността, съответства и на използвания в литературата термин за означаване на съпричиняването – „вина на увредения“[14].
Като обобщение на изложеното следва, че за да е налице принос при увреждането е достатъчно поведението на пострадалия фактически да се намира в причинна връзка с настъпилото вредоносно събитие, не е необходимо пострадалото лице да е действало виновно, нито противоправно[15]. Трябва да е налице и поведение на пострадалия, което да е в противоречие с дължимата грижа на добрия стопанин. Тази четвърта предпоставка не е обсъдена в приетото ТР № 1/2014г. на ОСТК на ВКС. Според мен тя също трябва да е налице, за да имаме съпричиняване на вреди в разглежданата хипотеза.
На следващо място следва да бъде направено разграничение между допринасянето на пострадалия за възникване на самото ПТП, като правнозначим факт, обуславящ прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД и допринасянето на пострадалия за настъпване на вредата спрямо себе си, също съставляващо факт, водещ до прилагането на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Терминът „съпричиняване” е с по-тясно значение от използвания в закона – „допринасяне за настъпване на вредите”. Той илюстрира по-скоро първата от посочените хипотези – допринасяне за настъпване на произшествието. При ПТП, допринасянето може да се изразява в действие (пресичане на необозначено място) или в бездействие. Във втората хипотеза, пострадалият не е допринесъл за настъпването на събитието, но с поведението си е допринесъл за собственото си увреждане, респ. за увеличаване размера на вредата.
Оттук и релевантността на преценката за наличие на рисково поведение на увредения, като обстоятелство по чл.51, ал.2 ЗЗД, рефлектиращо върху размера на обезщетението. Дали е налице рисково поведение и дали то е допринесло за увреждането е обстоятелство, подлежащо на установяване във всеки конкретен случай. Пример за рисково поведение на пострадалия пътник в МПС е непоставянето на обезопасителен колан, но това не е абсолютен критерий. Ако бъде установено, че механизмът на ПТП и/или получените увреждания са такива, че нямат отношение към ползването на колан, в този случай редукцията по чл.51, ал.2 ЗЗД няма да намери приложение[16].
Прилагайки правилата на граматическото и логичско тълкуване нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД налага извода, че е възможно съпричиняването от пострадалия да се изразява както в допринасяне за настъпване на самото ПТП, така и в допринасяне за настъпване на вредите. Знанието от страна на увреденият за употребата на алкохол от водача не може да се квалифицира като конкретна причина за настъпване на самото ПТП, но може да се квалифицира като допринасяне за настъпване на причинените от ПТП-то вреди.
Според задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение № 206 от 12.03.2010 год. по т. д. № 35/2009 год. на ВКС, ІІ т. о., Решение № 59 от 10.06.2011 год. по т. д. № 286/2011 год. на ВКС, І т. о., Решение № 98 от 24.06.2013 год. по т. д. № 596/2012 год. на ІІ т.о. и Решение № 29 от 05.06.2014 год. по т.д. № 1640/2013 год на І т.о., а и според нормалната житейска логика, знанието от пътника за употребата на алкохол от водача, управляващ автомобил, води до увеличаване на риска за настъпване на вредоносния резултат. Рискът е изводим от състоянието на деликвента, когато при управление на МПС след употреба на алкохол може да се допусне или предположи, че той ще причини увреждане.
Качвайки се в автомобил, управляван от пиян водач, пътникът съзнавано се поставя в по-голяма опасност от настъпване на злополука, от колкото ако откаже да се вози, или избере друг превоз, за да стигне до желаната дестинация. По този начин деликвентът не е положил дължимата грижа на добрия стопанин, която се изисква според чл. 63, ал. 2 ЗЗД. А както беше изяснено, за да се приложи институтът на съпричиняването на вреди е необходимо наличието именно на такова поведение от страна на увредения, което е в противоречие с дължимата грижа.
За да се отговори на въпроса допринесло ли е знанието на увредения за настъпването на вредата, трябва да се изследва на първо място причината за настъпилата катастрофа. Ако употребеният алкохол от водача няма никакво отношение към настъпилото ПТП, тогава дали има знание за алкохола от страна на пострадалия е ирелевантно. Дори и увреденото лице да е знаело, че водачът на автомобила е пиян, и по този начин да е увеличило риска от настъпване на вреди като не е положило дължимата грижа, то настъпилото увреждане не е в следствие на поетия риск, а на други конкретни причини.
Затова в такава хипотеза, когато катастрофата не е настъпила вследствие употребата на алкохол от страна на водача, не може да има съпричиняване на вредата от страна на пострадалия, поради обстоятелството, че последният е знаел за състоянието на деликвента. Тъй като вредата не е настъпила от поетия риск, то няма причинна връзка с настъпилите вреди и не е справедливо да има съпричиняване.
Поради тези причини не мога да се съглася с прието в диспозитива на ТР № 1/2014г. на ОСТК, който гласи, че е налице съпричиняване на вредата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол над законоустановения минимум, ако този факт му е бил известен. Същото становище е дадено и от Висшия адвокатски съвет по тълкувателно дело № 1 от 2014г[17]. В становището е прието, че „е налице съпричиняване на вредата в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, знаейки, че същият е управляван от водач, употребил алкохол. Съпричиняване не е налице, когато, пострадалото лице, не е знаело и не е могло да знае, че водачът управлява превозното средство под въздействия на алкохол“.
Дори да е налице поемане на риска от страна на пострадалото лице, то за да има съпричиняване е необходимо наличието на още един елемент, а именно – настъпилото ПТП да се дължи на употребата на алкохол от страна на водача. Ако катастрофата се дължи на други конкретни причини, които не са свързани с употребата на алкохол от страна на шофьора, то се разкъсва връзката между поведението на пострадалия и причинените вреди, което от своя страна изключва приложението на нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Считам, че застъпеното разбиране не е справедливо. Ако се приеме ще позволи пострадалият да носи отговорност за настъпилите от деликта вреди, дори ПТП-то да се дължи на съвсем различни конкретни причини, нямащи общо с употребата на алкохол от страна на водача. Такъв резултат необосновано ще накърни правна сфера на увредения и не може да бъде толериран.
Според мен най-правилно е становището на ВКС, обективирано в Решение № 252 от 05.02.2015г. на I т. о., според което фактът на знанието от увредения, че водачът на МПС, чийто пътник е, управлява след употребата на алкохол, би придобил правно значение само при наличието на две кумулативни предпоставки – увреденият да е в състояние да формира правно валидна воля и настъпването на ПТП да се дължи на употребата на алкохол. Ако тези предпоставки не са налице, то редукцията на чл. 51, ал. 2 ЗЗД няма да намери приложение.
Формирането на правно валидна воля в случая е от значение за риска, а не за вината на пострадалия. Малолетно дете или недееспособен, дори и да са знаели за употребата на алкохол от страна на водача, не биха могли да съзнават последиците на този факт и по този начин не биха могли да увеличат риска от настъпване на вредата за себе си. Няма как да се приеме, че лице, което не може да формира валидна воля, не е положило дължимата грижа на добрия стопанин. Затова по отношение на такива лица не може да има един от елементите на съпричиняването на вреди – поведение в противоречие с дължимата грижа, и не може да намери приложение чл. 51, ал. 2 ЗЗД.
Съпричиняване ще бъде налице, ако са налице следните кумулативни предпоставки:
10. По процесуалноправния въпрос относно момента, до който може да бъде въведено възражение за съпричиняване от страна на пострадалия и има ли съдът задължение да следи служебно за наличието на съпричиняване на вреди?
По въпроса има противоречива съдебна практика. В Решение № 92 от 24.07.2013г. по търг. д. № 540/2012 г. на, I т. о., Върховен касационен съд е приел, че съдът не е длъжен служебно да следи за наличието на принос от страна пострадалия. Аргументите на върховните съдии са, че анализирайки съдържанието на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и законодателната техника при изписване на текста, посочвайки, че „обезщетението може да се намали“ и съдържанието на т. 4 и т. 7 на ППВС № 17/63 г., в които се сочи, че „може да се прави възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД“, не би могло да аргументира тезата за въведено служебно задължение за произнасяне от съдилищата при определяне на размера на обезщетението и по въпроса за наличие на принос от страна на пострадалия.
В други свои решения ВКС е приел, че и без възражение от ответника съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД[18]. Считам, че подкрепа заслужава второто становище, но само при положение, че по делото има доказателства за действия на пострадалия, с които е допринесено за настъпване на вреди. Съдът няма как служебно да събира доказателства. Аргументите ми в тази насока са следните:
Както е известно ответникът не е длъжен да даде правната квалификация на твърдяните от него насрещни права и възражения. Когато той е въвел своевременно твърдения за насрещни права или за факти, осуетяващи възникване на претендираното от ищеца право, то възражението е въведено своевременно, а определянето на точната му правна характеристика е задължение на първоинстанционния съд, докладващ делото, на основание чл. 146, ал.1 ГПК. Когато в отговора на исковата молба ответникът (деликвент) е въвел твърдения за действия на пострадалия, с които е допринесено за настъпване на вредите, то възражението за съпричиняване е заявено своевременно и съдът е длъжен да се произнесе по него[19].
Ако обаче по делото няма въведени твърдения, но има доказателства за съпричиняване, то основната функция на съда е да осигури прилагането на закона и тази му дейност не може да бъде обусловена от волята на страните, когато следва да се осигури приложение на императивен материален закон, установен в обществен интерес. Ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, но не намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Затова при наличието на заведен иск по чл. 51, ал. 1 ЗЗД от пострадалото лице за обезщетяване на преките и непосредствени вреди, настъпили от увреждането, съдът има задължението служебно да ги пресъди.
Деликвентът дължи обезщетение за вреди доколкото те са възникнали в причинна връзка с противоправното му поведение, като ищецът е този, който следва да докаже наличието на причинна връзка. Когато за настъпването на вредите има значение и поведението на трети лица, то това поведение изключва отговорността на деликвента само в случай, че прекъсва причинната връзка между действията на ответника (деликвент) и настъпилите за пострадалия вреди. Когато за настъпилия вредоносен резултат има значение и поведението на пострадалия, независимо дали това поведение е правомерно или противоправно, то има значение за съпричиняването – за намаляване на дължимото от деликвента обезщетение на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД.
Ако в процеса за обезщетване на настъпилите вреди има доказателства, които разкъсват причинната връзка между деянието и вредите, независимо дали са въведени от самия ответник с отговора на исковата молба, или от трето лице – помагач[20], или са установени с експертиза или по друг начин, то съдът е длъжен да ги съобрази, дори и без за това да е правен довод от ответната страна. Съдът има задължението служебно да пресъди преките вреди, което произтича от императивната правна разпоредба на чл. 51, ал. 1 ЗЗД. Затова, ако по делото има наличие на данни за съпричиняване на вредата, съдът е длъжен да ги съобрази, като това е въпрос на правен анализ, а не е защитно средство за ответната страна.
Съпричиняването обективно прекъсва част от причинната връзка между деянието и вредите, поради което води винаги до намаляване на обезщетението, тъй като подлежат на обезщетяване само вреди, които са в пряка и непосредствена връзка с деянието, а когато тази връзка е прекъсната, част от тези вреди не се обезщетяват. Доколкото ищецът следва да докаже при условията на пълно и главно доказване причинната връзка с вредите, но част от доказателствата водят до извод, че се прекъсва част от причинната връзка с вредите, то съдът ще трябва да приеме, че за тази част вредите не подлежат на обезщетяване. В практиката на ВС и в правната доктрина[21] се споделя, че това е независимо дали има, или не възражение, тъй като в такава хипотеза доказателствата не установяват причинната връзка с част от вредите.
Затова според мен, правилно е да се приеме, че и без възражение от ответника съдът следва да приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, но само ако по делото има съответните доказателства за наличие на съпричиняване. Съдът няма как служебно да събира доказателства. Това разрешение е в съответствие и с положенията, приети с Тълкувателно решение № 1 от 2013г. по т. дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, според което при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото. Все пак с оглед на противоречивата съдебна практика и с оглед нуждата от правната сигурност, въпросът трябва да бъде решен от ВКС с тълкувателно решение.
Правилно според мен ВКС е приел в ТР № 1/2014г. на ОСТК, че тежестта за доказване е върху позоваващите се на съпричиняването в процеса – деликвент или застраховател. Мотивите на решението гласят, че позоваващата се на съпричиняването страна „следва да установи с допустимите от ГПК доказателствени средства не само обективния факт на знание на увредения, респ. възможността за узнаване при проявена дължима грижа, че водачът на моторното превозно средство, в което е пътувал, е употребил алкохол. При твърдение за невменяемост доказателствената тежест се носи от увредения. Следователно единствено констатацията, че водачът на моторното превозно средство, в което пострадалият е пътник, е употребил алкохол, не обуславя автоматично намаляване на обезщетението за причинените вреди, на основание чл.51, ал.2 ЗЗД“. Не е изяснено обаче какво още следва да се докаже в процеса, за да е налице съпричиняване на вреди в хипотезата, когато пострадалото лице е пътувало в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол.
Необходимо е да се докаже освен знанието на пострадалия за употребата на алкохол от деликвента, че настъпилото ПТП е в причинна връзка с употребата на алкохол от страна на водача, че пострадалият е лице, което е в състояние да формира правно валидна воля и че е налице поведение на пострадалия, което е в противоречие с грижата на добрия стопанин и се намира в причинна връзка с настъпилите по ПТП-то вреди.
Като извод от настоящата разработка, следва да се приеме, че наличие на съпричиняване на вреди от увредения има при следния фактически състав – поведение на пострадалия, в противоречие с дължимата грижа на добрия стопанин, вреда и причинна връзка на поведението с настъпилата вреда или с осъществения деликт. Не е необходимо наличието на вина, нито извършеното деяние да е противоправно. Неполагането на дължимата грижа е обективен факт, който се преценява като се съпостави поведението на пострадалия с един абстрактен модел на дължимото.
Хипотезата, при която увреденото лице е пътувало, в автомобил, управляван от водач, употребил алкохол, представлява особен случай на съпричинване. При нея, за да се приложи нормата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, е необходимо освен цитирания фактически състав още да е налице знание от страна на лицето, че водачът е употребил алкохол, което представлява поемане на риск за настъпилите вреди. Необходимо е пострадалият да може да изразява правно валидна воля и настъпилото ПТП да се дължи именно на факта, че шофьорът на автомобила е употребил алкохол. Само в такава хипотеза ще има риск, който ще е в причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат.
Затова само при наличието на такава фактическа обстановка ще е налице съпричиняване на вреди и ще се приложи правилото на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Ако се допусне намаляване на обезщетението и в други случаи, това ще противоречи на справедливостта и на правната логика. Немислимо е, ако ПТП не е настъпило в причинна връзка с употребата на алкохол от водача на автомобила, пострадалият да се дължи отговорен за знанието на този факт.
Доказателствената тежест за наличие на знание от страна на пострадалия за употребата на алкохол лежи върху ответника в процеса за обезщететяване на неимуществените вреди. Знанието на обстоятелството, че водачът е употребил алкохол подлежи на установяване в съдебното производство с всички допустими от закона доказателствени средства. Според съдебната практика достатъчно е доказването на знанието у пострадалия за употреба на алкохол от водача, без да е необходимо доказването на вида и количеството алкохол приет от него.
Ако се установи наличието на съпричиняване в такава хипотеза, обезщетението, което се дължи на пострадалия следва да се намали съобразно приносът му в настъпването на вредите. Преценката е винаги конкретна. При изчисляването следва да се има предвид факта, че този принос е косвен. В някои случаи съпоставен с основания фактор за настъпване на вредите и тежестта на предизвиканото ПТП приносът може да се окаже толкова незначителен, поради което и не би могъл да повлияе върху размера на дължимия за причинените неимуществени вреди, паричен еквивалент[22]. Ако все пак следва да се определи допринасянето в такива случаи, то справедливо е да в размер около 1/5 от настъпилите вреди[23].
[1] Решение № 98 от 08.07.2010 г. по т.д. № 942/2009г. на ВКС, I т.о.; Решение № 216 от 08.09.2014 г. по т. д. № 839/2012 г. на ВКС, II т.о.
[2] В този смисъл и Решение № 29 от 05.06.2014г. по т. д. № 1640/2013г. на ВКС, I т.о.
[3] Тълкувателно дело № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС
[4] Кожухаров, А. Облигационно право – Отделни видове облигационни отношения, Юриспрес, 2002, С.
[5] Голева, П. Деликтно право, Фенея, 2011, С.
[6] ТР 88/1962 г. ОСГК на ВС
[7] Голева, П. Цит. Съч.
[8] Сукарева, С., Йосифова, Т., Облигационно право – казуси, тестове, теми, съдебна практика, Фенея, 2011
[9] Също Решение № 44 от 26.03.2013 г. по т. дело № 1139/2011 г. на ВКС, II т. о.
[10] Решение № 45 от 15.04.2009 г. по т. д. № 525/2008 г. на ВКС, II т. о.
[11] Определение № 935 от 18.12.2012г. по т.д. № 1161/2011г. на ВКС, II т. о.
[12] обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015 г., в сила от 01.01.2016 г.
[13] Калайджиев, А. Облигационно право обща част, Сиби, 2013, С., с. 454
[14] Калайджиев, А. Цит съч, с. 454-456
[15] Решение № 178 от 28.10.2013 г. по търг. д. № 89/2012 г. на ВКС, II т. о.
[16] Решение № 252 от 05.02.2015г. по търг. д. № 3320/2013г. на ВКС, I т. о.
[17] http://www.vas.bg/bg/%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D1%81/112-%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%89%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D1%81/%D0%B2%D1%8A%D1%80%D1%85%D0%BE%D0%B2%D0%B5%D0%BD-%D0%BA%D0%B0%D1%81%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D0%BD-%D1%81%D1%8A%D0%B4
[18] Така Определение № 156 от 30.12.2008 г. по гр. д. № 4066/2008 г., на ВКС, II г. о. ; Решение № 777 от 28.08.1985г. по гр. д. № 519/85г., на ВКС, IV г. о., Решение № 3204 от 23.12.1974г по гр. д. № 222/1947г., ВС, I г.о. и др.
[19] Решение № 17 от 06.03.2015г. по гр. д. № 3174/2014, на ВКС, IV г. о.
[20] Вж. Решение № 163 от 31.10.2013г. по т. д. № 82/2012г. на ВКС, II т. о.
[21] Така Кунчев, К. Закон за задълженията и договорите. Задължителна съдебна практика. Непозволено увреждане, Сиби, 2017г., ISBN 978-619-226-011-8, стр. 421, който приема, че трябва да се сподели виждането на по-старата практика на ВС, че няма преклузия за възраженията за съпричинаване
[22] Решение № 206 от 12.03.2010г. по т. д. № 25/2009г. на ВКС, II т. о.
[23] Такъв размер е определен в Решение № 252 от 05.02.2015г. на ВКС, I т. о.
Автор: адвокат МАРГАРИТА БАЛАБАНОВА – доктор по Търговско/Стопанско право към ИДП при БАН Ключови думи: адвокат, непозволено увреждане, деликт, вреди, съпричиняване, обезщетение, пътно-транспортно произшествие Проблемът за съпричиняването на вреди при пътно-транспортно произшествие Чл. 51, ал. 2 ЗЗД предвижда, че ако увреденият е допринесъл при деликт за настъпването на вредите, обезщетението, което му […]
