ТЪРГОВСКИ КНИГИ НА ТЪРГОВЕЦ

търговски книги

Ключови думи: търговски книги, редовно водене, търговец, счетоводство, доказателствено значение, доказателствена тежест, адвокат, Пловдив

 

Адвокат Маргарита Балабанова –

Доктор по Търговско право в ИДП при БАН

 

  1. Задължение за водене на счетоводство 

Съгласно чл. 53 ТЗ всеки търговец е длъжен да води счетоводство, в което отразява движението на имуществото на своето предприятие. Това движение се регистрира в хронологичен ред.

Търговецът е длъжен чрез инвентаризация в сроковете, определени от Закона за счетоводството , да установява наличността и оценката на елементите от актива и пасива на имуществото на предприятието си.

Търговецът е длъжен да обобщава резултатите от търговската си дейност въз основа на записванията в счетоводните книги и на инвентаризацията, като изготвя годишен финансов отчет, а при необходимост и съответни счетоводни справки. Годишният финансов отчет трябва да бъде заверен от регистриран одитор в предвидените от закон случаи.

  1. Доказателствено значение на търговски книги

Съгласно чл. 55, ал. 1 ТЗ редовно водените търговски книги и записванията в тях могат да се приемат като доказателство между търговци за установяване на търговски сделки.

Търговски книги, водени в нарушение на изискванията на ТЗ и на Закона за счетоводството , не могат да служат като доказателство в полза на тези, които са задължени да ги водят.

Характеристиката на счетоводните документи е, че те са частни свидетелстващи документи, с формална доказателствена сила, които, в случай че съдържат неизгодни за съставилата ги страна факти, следва да бъдат ценени в нейна тежест (чл. 55, ал. 2 ТЗ)[1].

Търговските и счетоводните книги се преценяват от съда според тяхната редовност и с оглед другите обстоятелства по делото, като редовността им не следва да се презумира, а трябва да се установи по безспорен начин и да се обсъди в съвкупност с останалите доказателства[2].  По смисъла на чл. 53 и чл. 55 ТЗ вр. с чл. 51 ДОПК и чл. 182 ГПК редовните вписвания в счетоводните книги следва да се кредитират като годни доказателствени средства относно счетоводно отразените операции.

Съгласно Определение № 66 от 27.01.2016 г. по т. д. № 1520 / 2015 г. на Върховен касационен съд, II т. о.  отразяването на фактурата в счетоводните регистри на двете страни по съответния договор, вписването й в дневниците за покупко-продажби и в справките декларации по ЗДДС, както и ползването на данъчен кредит по сделката от задължената страна, съставляват признание за възникването и за размера на задълженията, обективирани във фактурата.

Фактурата може да се приеме като доказателство за възникнало договорно правоотношение по договор за продажба между страните, доколкото в самата фактура фигурира описание на стоката по вид, стойност, начин на плащане, наименованията на страните и време и място на издаване[3].

  1. Липса на фактури и счетоводни записвания

Липсата на фактурите, установяващи сключването на сделката, не е обстоятелство от естество да предреши изхода на спора, доколкото изпълнението й, респ. незаплащането на услугата от противната страна, са установими факти и с други доказателствени средства, вкл. счетоводни записвания[4].

С определение № 634/29.09.2010г. по т.д.№ 264/10г. ВКС, ТК, I отд. допусна касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса: Допустими ли са свидетелски показания за установяване на факта на предоставяне на стоките и за това какви са причините да не се подпишат двустранни документи за отчитане, ако по договора за покупко – продажба страните са се уговорили приемането да се извърши с двустранни отчетни документи, но купувачът необосновано е отказал да ги подпише?

Чл.133, ал.1, б.“в“, пр.1 ГПК /отм./ предписва, че в хипотезата на доказване на обстоятелства, за установяването на които законът изисква писмен акт, свидетелските показания са допустими само при изрично съгласие на страните по чл.133, ал.2 ГПК /отм./. Изключването на допустимостта на гласните доказателства е по съображения, че определени категории обстоятелствата подлежат на доказване с писмени документи. Доказването на фактите и обстоятелствата по предаване – приемане на стоките или както е в случая – на подаденото количество вода за напояване, представляват обстоятелства, относими към изпълнението на поето договорно задължение. В разглежданата хипотеза писмената форма е за доказване на изпълнението, а не форма за действителност на сделката, от която произтича задължението.

Забраната за ползване на свидетелски показания за доказването на изпълнението на страните по договора за покупко – продажба, вкл. при търговската продажба, е ограничена до погасяване на паричното задължение за плащане на цената, ако договорът е сключен в писмена форма – чл.133, ал.1, б.“г“ ГПК /отм./ или ако договорът е на стойност в размерите по чл.133, ал.1, б.“в“, пр.2 ГПК /отм./ и липсва изрично съгласие на страните за събиране на гласни доказателства по чл.133, ал.2 ГПК /отм./. За изпълнение на задължението на продавача да предаде стоките, в общия случай, законодателна забрана за събиране на свидетелски показания не е въведена.

В ППВС № 5/55г. е разгледана специфична хипотеза – оборване на ревизионен акт, съставен въз основа на документи, чието издаване е било предписано в специалните закони. И към настоящия момент отчитането на движението на стоки при осъществяване на търговска дейност е свързано със законови предписания за издаване на счетоводни документи, но това задължение няма за последица изключването на свидетелските показания във всички случаи, когато страните е следвало да съставят счетоводни отчетни документи. На първо място, законодателят изрично не е разпоредил, че тези писмени документи представляват форма за действителност на извършените действия или волеизявления, поради което преценката следва да се извършва за всеки конкретен документ, факт или обстоятелство. От друга страна, записванията в счетоводните книги имат доказателствено значение по чл.146 ГПК /отм./, ако са редовно водени, включително и в полза на лицето, което води книгите, но се преценяват с оглед на всички събрани по делото доказателства. Следователно липсата на записвания в счетоводните книги би могла да бъде преодоляна по общите правила за събиране на доказателствата и доказателствените средства по процесуалния закон, в зависимост от вида на твърдения факт, включително и чрез свидетели, ако не е налице друга забрана, извън тази по чл.133, ал.1, б.“в“, пр.1 ГПК /отм./.

Довод в подкрепа на тезата, че записванията в счетоводните книги не представляват писмени актове за установяване на определени обстоятелства, които принципно да изключват събирането на гласни доказателства, тъй като не попадат в категорията на законово предписана форма за доказване на движението на стоки, е и разпоредбата на чл.55, ал.2 ТЗ. Съгласно тази норма, ако търговските книги са водени в нарушение на Закона за счетоводството, то същите не могат да служат като доказателство в полза на търговеца, който е задължен да ги води съгласно чл.53 ТЗ. Следователно нередовните вписвания в търговските книги нямат характер на писмени актове по смисъла на чл.133, ал.1, б.“в“, пр.1 ГПК /отм./ и при наличието на такива записвания, респ. липсата на вписвания, забраната за събиране на гласни доказателства следва да се счита за преодоляна. Изводът, който се налага е, че само по себе си задължението на търговеца да води счетоводни/ търговски книги за отразяване на движението на стоки, не представлява установено от закона изискване за съставяне на писмен акт, което да препятства изслушването на свидетелски показания. Вторият аспект на въпроса е допустимо ли е събирането на гласни доказателства, когато по договора страните са се уговорили, че отчитането на изпълнението следва да става с двустранно подписани нарочни документи.

Доколкото договорът има силата на закон между страните – чл.20а, ал.1 ЗЗД, клаузата, че изпълнението подлежи на доказване с писмени документи, би могла да се разглежда като установена между страните забрана за събиране на гласни доказателства. Но, след като писмените актове се съставят за доказване на фактите и обстоятелствата по изпълнението, то когато тези факти обективно са настъпили, страната, която няма вина за несъставянето на акта, би била лишена от възможност да защити правата си при евентуален съдебен спор. Писмените актове са свидетелстващи документи и съставянето им има за цел да подпомогне, да улесни доказването на фактите. Следователно правните последици на доказвания факт не са поставени в зависимост от съставянето на документа. Ако документът не е съставен от страната, която е поела това задължение, то другата страна установява настъпването на факта с всички допустими доказателствени средства, вкл. свидетелски показания.

По същият начин следва да се процедира и ако документът е следвало да бъде съставен от трето лице. Ако документът е следвало да се състави и/или подпише от двете страни, то страната, която твърди настъпването на факта би могла да ползва гласни доказателства, при кредитирането на които съдът ще отчете причините за несъставянето му. Във всички посочени случаи, при твърдение, че едната от страните не е съставила или подписала документ за отчитане на изпълнението съгласно договора или не е предприела необходимите действия документът да бъде съставен от другата страна или от трето лице, то фактът на изпълнението подлежи на доказване и със свидетелски показания, като забраната по чл.133, ал.1, б.“в“, пр.1 ГПК /отм./ следва да се счита за отпаднала.

По изложените съображения с Решение № 7 от 22.02.2011 г. по т.д. № 264/2010 г. на Върховен касационен съд, I т. отд. дава на отговор на поставения въпрос по чл.280, ал.1 ГПК в следния смисъл: Свидетелски показания за установяване на факта на предоставяне /предаване/ на стоките са допустими в случаите, когато в договора за покупко – продажба страните са се уговорили, че приемането следва да се извърши с двустранни отчетни документи, но купувачът, по твърдения на продавача, необосновано е отказал да подпише съставените с тази цел документи.

  1. Доказателствена тежест за реводно водене на търговски книги

Съобразно общото правило на чл. 154, ал.1 от ГПК при оспорване на вписванията в счетоводните книги тежестта за доказване редовността им съгласно изискванията на ЗСч носи ползващата се от оспорените вписвания страна. В случай на твърдение за различни стопански операции от осчетоводените, всяка страна следва да докаже твърдените от нея факти[5].

[1] Вж. Определение № 359 от 13.05.2014 г. по т. д. № 3957/2013 г. на ВКС

[2] Вж. Определение № 304 от 13.05.2011 г. по т. д. № 687/2010 г. на ВКС

[3] Така Решение № 23 от 07.02.2011 г. по т.д. № 588/2010 г. на ВКС

[4] Така Определение № 359 от 13.05.2014 г. по търг. д. № 3957/2013 г. на ВКС

[5] Вж. Решение № 125 от 15.01.2020 г. по т. д. № 1204/2018 г. на ВКС, II т. о.