Ключови думи: застрахователно обезщетение, искове за непозволено увреждане, ПТП, забава, вреди , застраховател, адвокат, Пловдив, София
С определение № 86/12.02.2020 г. по т. д. № 1065/2019 г. касационното обжалване е допуснато по правния въпрос: „Изпада ли в забава кредитора – ищец по искове за вреди от непозволено увреждане срещу застрахователя на делинквента по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, когато не приеме определеното от застрахователя застрахователно обезщетение и върне същото ?„ Въпросът е обоснован с допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК.
В отговор на същия е постановено решение № 28 30.03.2020 г. по т. д. № 891/2019 г. на 1 т. о. на ВКС (www.vks.bg), в което е прието, че:
В случай, че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите е направил доброволно плащане на обезщетение за неимуществени вреди на увредено лице, но последното е върнало получената сума, застрахователят дължи законна лихва върху тази сума от датата на забавата до датата на предложеното изпълнение“. За да сподели този отговор съставът е съобразил, че по силата на чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да бъде задължен да получи частично плащане, но за разлика от паричните задължения, възникващи от договор, задължението на застрахователя в конкретната хипотеза не е определено по размер, както към момента на сключване на застрахователния договор, така и към момента на застрахователното събитие. То се определя въз основа заключение на застрахователна експертна комисия към застрахователя на виновния водач или по съдебен ред – чл. 273 ал. 1 КЗ /отм./. Правилото на чл. 66 ЗЗД се тълкува в смисъла на чл. 63 ЗЗД за точно изпълнение на задълженията, поради което в общия случай отказът на кредитора да приеме предложеното изпълнение по същество е изявление, че престираното не съответства на уговореното в договора, в количествено отношение. Не такава функция изпълнява отказа на увреденото лице за получаване на застрахователното обезщетение, като некореспондиращо с представата на същото за неговия справедлив размер, тъй като последният не е предварително ясен. В тази хипотеза отказът е единствено изявление за неудовлетвореност от предложеното. Поради това, съставът приема, че при изплащане на застрахователно обезщетение на основание задължителната застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите, правото на отказ, на основание чл. 66 ЗЗД, е ограничено. Оправдан отказ, по смисъла на чл. 66 ЗЗД, би бил налице при определено по основание и размер от застрахователя и прието от увредения обезщетение за вреди и последващо частично плащане от застрахователя. В тези случаи следва да се извърши и преценка за наличието на предпоставките по чл. 95 ЗЗД. При връщане на предложената и преведена сума, плащането няма погасителен ефект, но кредиторът – увредено лице се явява в забава, съгласно чл. 95 ЗЗД, която освобождава от последиците й забавата на длъжника. Върху така предложената, макар върната сума, поради което и дължима повторно – доброволно или по реда на принудителното изпълнение – застрахователят няма да дължи законната лихва, считано от датата на предходното й изплащане, а само за периода от датата на забавата – увреждането до датата на предложеното изпълнение.
В друго решение на ВКС (Решение № 38 от 14.07.2020г. по т.д. № 1065/2019 год I т. о.) съдът не е споделил приетото по-горе разрешение, по следните съображения:
Съгласно чл. 66 ЗЗД кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение на части, дори когато задължението е делимо, каквито безспорно са паричните задължения. Разпоредбата се намира в раздел ІІІ „Действия на задълженията„ от Общата част на ЗЗД и следователно намира приложение както към изпълнението на задължения, възникващи на основание договор, така и към тези, възникващи на основание друг източник на задълженията по раздел ІІ от Общата част, каквото е задължението за обезщетяване на вреди от непозволено увреждане, на което се основава отговорността на застрахователя по предявения иск, с правно основание чл. 226 ал. 1 КЗ /отм./, макар и функционално обусловена от отговорността на делинквента и застрахованата гражданска отговорност на последния, тъй като непозволеното увреждане е елемент от фактическия състав на застрахователното събитие / така т. 1 ТР № 1/ 23.12.2015 г. по т. д. № 1/14 г. на ОСТК на ВКС /. Обезщетението, определимо с прилагане критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, не е определено, но не е неопределимо по размер задължение. Спецификата му на определяне не изключва съобразяване на обективни критерии за формиране на представата за точния адекват на обезщетимите вреди /съдържание, интензитет, продължителност/. Впрочем, неопределени с конкретен изначално размер, но определими, вкл. при спор между страните по съдебен ред, са и множество облигационни задължения, възникващи на основание договор. Така напр. всички обезщетения, основани на отговорността за неточно изпълнение, не са с отнапред договорен размер /изключая неустойката/, като при спор съдът определя същия. Следователно, нито източника на задължението, нито неопределеността на размера му, могат да се наведат като специфика за изключване приложимостта на чл. 66 ЗЗД в настоящата хипотеза. Когато оспорва неоснователно размера на дължимо на облигационно основание, неопределено изначално по размер задължение, длъжникът осъществява виновно поведение и не би бил освободен от последиците на забавата, в случай на несъгласие кредиторът да получи, позовавайки се на чл. 66 ЗЗД, обезщетение съобразно представата на длъжника, ако последващо съдът определи различен, по-висок размер на обезщетението.
Аналогично, когато в съответствие с приложими обективни критерии – съдържанието, интензитета, продължителността на търпимите вреди – вкл. въз основа на възложена експертна преценка от комисия по чл. 273 ал. 1 КЗ /отм./, застрахователят не предложи стойностен адекват, в обезщетение на увреждането, той изпълнява неточно и при вина за това неточно изпълнение, тъй като законодателят не го е освободил от прилагането на критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, за сметка на възлагането му на съда. Това му неточно изпълнение предпоставя право на увредения, с качество на кредитор, да откаже частичното плащане, на основание чл. 66 ЗЗД. Противното означава да се приеме, че определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД от застрахователя, за периода до ревизирането му от съда /само в хипотезата на определянето му от последния в по-висок дължим размер/ съставлява точно изпълнение, а след този момент – неточно такова или че за един и същ период от неговата дължимост са валидни, без да са се, два различни размера на дължимо обезщетение. Би означавало взаимно изключващи да се приеме, че за формирането на неадекватна, в разрив с чл. 52 ЗЗД, приложим не само от съда, преценка относно дължимото обезщетение, застрахователят не носи отговорност, което съждение не намира опора в закона.
Вярно е, че пострадалият, при предложено застрахователно обезщетение, с незначително отклонение от прецененото за дължимо по съдебен ред, би злоупотребил с правото си по чл. 66 ЗЗД, отказвайки получаването му, но последното е въпрос на конкретна преценка с оглед обстоятелствата.
С оглед гореизложеното, отговорът на правния въпрос, според Решение № 38 от 14.07.2020г. по т.д. № 1065/2019 г. на ВКС, I т. о. е:
В случай, че застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ на автомобилистите е направил доброволно плащане на обезщетение за неимуществени вреди на увредено лице, но последното е върнало получената сума като несъответна на дължимия му се размер, застрахователят дължи законна лихва от датата на забавата и след датата на предложеното изпълнение, когато същото, при спор между страните се установи от съда в несъответствие с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД.
Породеното противоречие е основание да бъде образувано Тълкувателно дело, решението по което да уеднакви съдебната практика.
Повече информация по въпроси, свързани със застрахователно обезщетение –