Ключови думи: разпределяне на печалба в АД, дивидент, акционери, търговско право, адвокат, Пловдив
- Разпределяне на печалба в АД. Изискване за заделяне във фонд „Резервен“
Общото събрание на всяко едно търговско дружество е в правото си да вземе със съответното законово мнозинство решение за разпределение на реализираната печалба, като при гласуването му следва да съблюдава императивната норма на чл. 246 ТЗ.
Този законов текст урежда задължението на всяко акционерно дружество за създаването на съответния паричен фонд, както и определя ясно и точно източниците на формиране на фонд „Резервен“, между които е заделянето най-малко 10 % от печалбата, без обаче да определя максимални размери на средствата, които могат да бъдат отнасяни в него. Следователно, липсва императивна забрана за попълване c повече от 1/10 от печалбата на фонд „Резервен“, и тъкмо затова е предвидена и възможността при излишък в този фонд, превишени-ето да може да се използва за т. н. му капитализиране в капитала на дружеството (т. е. за увеличаване на капитала със собствени на дружеството средства). Нещо повече, така формираният допълнителен резерв за сметка на „неразпределена печалба“ от предходни финансови години може да се използва в бъдеще като се пренася, и по този начин да увеличава печалбата през следващия финансов период, а в случай на реализирани загуби през него, този излишък да може да ги компенсира или най-общо да може да бъде взет предвид счетоводно.
Единствено в компетенциите на общото събрание на акционерното дружество е да вземе решение за разпределяне на печалба в АД, стига да не нарушава императивни норми, каквато представлява чл. 246, ал. 2, т. 1 ТЗ за заделяне на не по-малко от 1/10 част от печалбата в този фонд. няма изискване за максимални абсолютни размери на така формирания фонд „Резервен“, а само за задължителни до определен момент минимални отчисления от печалбата за неговото попълване.
Самият фонд „Резервен“, съгласно чл. 246, ал. 2, т. 4 може да включва и други източници, предвидени в Устава или по решение на общото събрание. Нарастването в абсолютна величина на фонда води до общо подобряване на финансовото положение на дружеството, до по-голяма финансова независимост и обезпеченост, в това число и до възможност за капитализация на част от тези средства. Общото събрание е в правото си да взема съответното решение разпределението на печалбата и отнасянето й към паричните фондове на дружеството, то дори би могло и да се откаже от ежегодно разпределение на печалбата, за сметка на натрупването й, което води до повишаване на балансовата стойност на акциите, и от там, осигурява по-високата им продажна цена при евентуално отчуждаване или по-голям размер на ликвидационния дял на акционерите.
Смисълът на законовия текст на чл. 246 ТЗ е свързан не само c формирането на задължителен паричен фонд на всяко акционерно дружество и c изискването за отделяне на 1/10 от печалбата до попълване на фонда, но и c възможността натрупаните в него средства (в това число и от други източници – чл. 246, ал. 2, т. 4 ТЗ), в определени хипотези – при излишък, средствата в повече от законово-определения минимум да бъдат използвани за увеличение на капитала. Да се приеме противното би означавало да се отнеме на общото събрание законовата възможност да използва събраните в повече средства от този фонд за увеличение на капитала по чл. 246, ал. 4 или за целите по чл. 246, ал. 3 ТЗ, и принципиално за целите на чл. 197 ТЗ, като в същото време на практика, поради отричане на тези права, да се провежда политика от дружеството, свързана c евентуална дека-питализация и увреждане на кредиторите.
- Може ли да се разпредели само част от печалбата?
В Търговския закон липсва разпоредба, която да предписва в задължение на общото събрание на акционерното дружество гласуването на разпределение на реализираната печалба в цялост. Чл. 221 ТЗ конкретно изброява задължителните въпроси по които общото събрание е длъжно да вземе решение, като този за разпределението на печалбата не е изрично визиран в деветте точки на разпоредбата. В прерогативите на висшия форум на АД е одобряването на годишния счетоводен отчет, съгласно чл. 221, т. 6 ТЗ и от това решение, ако е положително – т. е. отчетът е одобрен със съдържащите се в него констатации, произтича евентуалното решение на следващите въпроси.
След като няма законово изискване общото събрание да е задължено да разпределя пълния размер на реализираната печалба и след като в Устава няма предвидено подобно правила, общото събрание може да вземе решение за разпределение само на част от печалбата, като останала сума е на разположение отново на дружеството, което c последващо решение би могло да вземе решение за нейното отнасяне към определена сметка или част от баланса.
3. Срок за изплащане на дивидент
Дори и да не са определили c решението за изплащане на дивиденти срок за тяхното изплащане, това не води до лишаване или ограничаване на акционерите от тяхното имуществено право, нито пък съставлява нарушение на законово възведено императивно изискване, водещо до отмяна на съответното решение на общото събрание.
Конкретното право на дивидент не следва непосредствено от закона, а е обусловено от редица предпоставки, които са елементи на правопораждащия фактически състав:
- изтичане на финансовата година;
- приемане на годишния счетоводен отчет и баланс;
- решение на ОС за разпределение на реализираната печалба.
Въпросите относно правото на дивидент са въпроси на договорна автономия, като това право на дивидент може да бъде отнето чрез устава на АД. Следователно, общото събрание, при вземането на решение относно дивидента е ограничено от една страна от закона, а от друга от устава. В установените законови и уставни рамки общото събрание има правото да вземе всякакво решение, включително и да лиши акционерите от участие в печалбата, като отделните акционери не биха могли да се противопоставят на подобно решение.
В този смисъл, след като общото събрание на „О.“ АД е постановило, че на акционерите следва да бъде изплатен дивидент в размер на 30 % от печалбата, за акционерите е възникнало облигационното право на дивидент, което има за предмет вземане на парична сума. Това право е изискуемо и ликвидно право от момента на решението на общото събрание, и акционерите в действителност от този момент насетне са станали кредитори на дружеството. То съществува в патримониума на акционерите, и от обикновено право на вземане, поради своята изискуемост, е прераснало в претенция спрямо дружеството. C други думи, формалното неопределяне на срок за изплащане на дивидент не се отразява осезателно в негативен план върху самото право на акционерите да получат дивидент, още повече, съобразно правилото, – което се дължи без срок, се дължи веднага. Ето защо, въпросът за определяне времето на изплащане на дивидента не е решаващ в смисъл на съществен, след като може успешно да бъде преодолян посредством последващи оперативни действия в това направление било от органите на дружеството или чрез посоченото по-горе при евентуално тяхно бездействие. В този смисъл ТЗ дава възможност на всяко едно търговско дружество само да прецени своите действия c оглед устройствените си правила, от една страна съобразявайки се със защитата на правата на акционерите, но от друга, и спазвайки принципа за неувреждане на кредиторите.
Поради това, неопределянето на срок за изплащане на дивидента, не следва да се свързва еднозначно, винаги и единствено, като нарушение. И след като въпросът за срока за изплащане на дивиденти, нерешен поради пропуск на Общото събрание, е принципно разрешим и без изричната и единствено възможна намеса на Общото събрание, и от това непосредствено не произтича утежняване в реализацията на правата на акционерите по отношение на дивидента, не би съставлявало съществено нарушение на закона или устава, ако този срок не е бил определен от Общото събрание.
ВКС е приел, че това разрешение е приложимо макар и Уставът на дружеството да е предвиждал това да бъде сторено от този орган, а самата норма, установяваща това изискване в Устава, не се вмества в критериите, определящи евентуален неин безусловно императивен характер. Възприемането на противната теза, би било проява на прекален формализъм и в разрез c изискванията на икономическата логика. Така Решение № 206 от 19.02.2002 по гр. д. № 1023/2001 г., V г. о. на ВКС