Ключови думи: вреди от непозволено увреждане, обезщетяване, имуществени вреди, неимуществени вреди, адвокат
ПОСТАНОВЛЕНИЕ № 4 ОТ 30.10.1975 Г. ПО ГР. Д. № 5/1975 Г., ПЛЕНУМ НА ВС
Съдебната практика във връзка със споровете на непозволено увреждане е значителна по обем и разнообразна по предмета на третираните проблеми. Върховният съд с няколко постановления на Пленума е дал тълкуване по редица въпроси, свързани с обезщетяването на вреди от непозволено увреждане. В съдебната практика обаче възникнаха и някои различия по тези спорове. За да се внесе еднакво приложение на закона, Пленумът намира, че следва да се дадат съответните указания.
1. При уволнение на работник или служител, признато от надлежните органи за неправилно, организацията или учреждението дължат заплащането на обезщетението най-много до размер на двумесечното трудово възнаграждение на уволнения (чл. 93, ал. 1 КТ), защото се касае до среди от неизпълнение на трудов договор, а законът при този договор не допуща заплащана по-високо обезщетение.
Противоречиво се разрешава обаче въпросът, дали издалият отменената заповед за уволнение ръководител на организацията или учреждението дължи заплащане на обезщетение на възстановения на работа работник или служител извън двумесечното трудово възнаграждение по чл. 93, ал. 1 КТ. По начало с оглед на тази разпоредба такова обезщетение не се дължи, Когато обаче при издаване на неправилната заповед ръководителят е причинил непозволено увреждане на работника или служителя, той носи отговорност за действително причинените вреди. Тази последица настъпва, когато ръководителят на организацията или учреждението, в които е издадена заповедта, недобросъвестно е използувал служебното си положение, за да постигне лични или други не служебни цели, когато му е било известно, че липсват основания за уволнение на работника или служителя и въпреки това е издал заповед в този смисъл и в други подобни случаи.
2. С т. 5 на Постановление № 7/1959 г. се разясни, че лицето, което е причинило вреди другиму при крайна необходимост, дължи обезщетение за тях, макар и деянието му да не е общественоопасно. При приложението на това указание в практиката се появиха затруднения, които налагат неговото уточняване.
Съгласно чл. 13, ал. 1 НК не е общественоопасно деянието, което е извършено от някого при крайна необходимост за да спаси държавни или обществени интереси, както и свои или на другиго лични или имотни блага от непосредствена опасност, която деецът не е могъл да избегне по друг начин, ако причинените от деянието вреди са по-малко значителни от предотвратените. В този случай по силата на чл. 46, ал. 2 ЗЗД се дължи поправянето на причинените вреди, но законът не посочва кой следва да ги поправи.
Състоянието на крайна необходимост може да е последица от действията на определено лице или да произлиза от негова вещ. В тези случаи обезщетението за причинените при крайна необходимост вреди следва да се възложи на причинителя на състоянието на крайна необходимост, съответно на собственика на вещта, от която то е произлязло, или на лицето, под чийто надзор тя се намира, а не на действуващия при това състояние. Така както посочените лица дължат обезщетяване на по-значителните вреди, така при тяхното предотвратяване от дееца те следва да поправят по-малките причинени вреди.
В останалите случаи поправянето на вредите следва да се възложи на носителя на благата, които са спасени от унищожаване или повреждане с извършването на деянието. Това заключение се извежда от разпоредбата на чл. 13, ал. 1 НК: ако деецът не беше предотвратил унищожението или повреждането на благата, претърпяната щета за техния собственик щеше да бъде по-значителна. Затова той следва да понесе по-малките вреди, причинени от действуващия при крайна необходимост. Естествено, ако действуващият при това състояние е и носител на спасените блага, той на това основание е задължен да поправи причинените другиму вреди.
3. Въпреки дадените с т. 2 на Постановление № 17/1963 г. указания някои съдилища продължават да допускат смесване на отговорността по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД и тази по чл. 50 ЗЗД. Необходимо е да се изясни, че отговорността на собственика на дадена вещ за произлезлите от нея вреди, а също и отговорността на лицето, под чийто надзор тя се намира, е основана главно на обстоятелството, че техниката на производството изпреварва в някои случаи техниката на безопасност на производството. Затова е налице отговорност по чл. 50 ЗЗД, когато при ползуване на вещта не е допуснато нарушение на предписани или други общоприети правила. Когато при ползуване на вещта е допуснато такива нарушение, отговорността е по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД.
Следва да се обърне внимание, че собственикът на вещта и лицето, под чийто надзор тя се намира, носят отговорност пред увредения и тогава, когато вещта им е предадена от производителя като напълно обезопасена технически, а също така и когато не съществува техническа възможност за нейното обезопасяване. При невъзможност за обезопасяване отговорността е по чл. 50 ЗЗД, а при такава възможност – по чл. 45 ЗЗД, съответно чл. 49 ЗЗД във връзка с чл. 105 КТ.
4. Нееднакво се разрешава въпросът, дали се дължи обезщетение за неполучено трудово възнаграждение на лице, което е било задължено да полага грижи за свой близък, пострадал при непозволено увреждане, и кой е активно легитимиран да предяви иск за това обезщетение.
Когато се касае до влошаване на здравословното състояние, пряка и непосредствена последица от увреждането е не само това влошаване, но и разходите, свързани с лечението на пострадалия. Такива разходи могат да бъдат и заплащането на възнаграждение на болногледач, когато това се налага. Възможно е с гледане на болен да се заеме близък сродник, като възходящ, съпруг, низходящ, който по тази причина е принуден да не работи другаде по трудов договор и да не получава трудово възнаграждение. В този случай също се дължи заплащане на обезщетение за имуществени вреди в размер на необходимото възнаграждение за болногледач.
Активно легитимиран да иска заплащането на това обезщетение е пряко пострадалият от увреждането, евентуално неговите наследници, а не лицето, което не е получавало трудовото възнаграждение поради принудителното си неотиване на работа, за да го гледа.
5. Съдилищата разрешават не еднакво въпроса, дали се дължи обезщетение за имуществени вреди на пенсионер, който въпреки пенсионирането си продължава да работи и бива увреден. Приема се, че вреди от неполучено възнаграждение не се понасят от пенсионер, макар да е продължил да работи, защото е навършил възраст за пенсиониране. Има съдебни решения и в противен смисъл.
Дали от работещия пенсионер се понасят вреди от неполучаване трудово възнаграждение, следва да се преценява конкретно за всеки случай. Поради това, ако въпреки пенсионирането си дадено лице е продължило да работи, но е пострадало при непозволено увреждане, поради което е лишено от възможността повече да работи, обезщетение за имуществени вреди му се дължи. Срокът, за който те се присъждат, се определя в зависимост от нормалните и обикновени възможности да се полага труд, като се съобразят и съответните норми за продължителността на трудовите договори с пенсионери.
6. При непозволено увреждане се дължи обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Когато се касае за намаление на трудоспособността на работник, щетите се състоят в разликата между средно получаваното трудово възнаграждение преди увреждането и размера на отпуснатата пенсия за инвалидност, ако такава е причинена. В закона не е разрешен изрично въпросът, за какъв срок следва да се присъди тази разлика, ако е причинена трайна нетрудоспособност. Този въпрос следва да се разреши съобразно разпоредбите, които се отнасят за подобни случаи, ако това отговаря на правилата на социалистическия морал – чл. 46, ал. 2 ЗНА. В случая това са разпоредбите на чл. 2 ЗП и чл. 31, б. „е“ КТ. С оглед на това следва да се приеме, че обезщетение за неполучавана поради непозволено увреждане разлика между заплащаното преди него трудово възнаграждение и отпусната след това пенсия се дължи до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за изслужено време възраст. Този срок може да бъде продължен най-много с толкова време, колкото би. било необходимо за достигане на пълния трудов стаж по чл. 2 ЗП.
7. При определяне размера на имуществените вреди на увредения работник или служител, изразяващи се в разликата между действително получаваното трудово възнаграждение и обезщетението за временна нетрудоспособност или следващата се пенсия (при трайно инвалидизиране), по начало се изхожда от размера на трудовото възнаграждение до датата на увреждането. Настъпилите по-късно изменения в размера на трудовото възнаграждение се вземат под внимание, но само в случаите, когато увреждането е довело до състояние на временна нетрудоспособност (т. 2, ал. 1 и 3 от Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС). При увреждане, довело до трайна нетрудоспособност, съгласно т. 3 от същото постановление имуществените вреди се определят само с оглед на трудовото възнаграждение преди увреждането. Възможно е обаче и това са преобладаващият брой случаи състоянието на трайна нетрудоспособност да настъпи по-късно и в този период между увреждането и инвалидизирането да се измени размерът на трудовото възнаграждение.
Правилно е да се внесе необходимото уеднаквяване, като т. 3 на Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС се допълни в смисъл, че се имат пред вид и измененията на трудовото възнаграждение, настъпили и след увреждането до датата на инвалидизирането.
8. Въпреки разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД някои съдилища не намаляват от размера на присъдените обезщетения за непозволено увреждане застрахователната сума, която пострадалите са получили по силата на сключен и поддържан от организацията или учреждението застрахователен до говор по живот или срещу злополука. Това е неправилно.
Със сключването и поддържането на договора за застраховка организацията и учреждението обезпечават това, което при настъпване на застрахователното събитие те би трябвало да платят. Заплатената от застрахователния институт сума на пострадалия намалява размера на претърпените вреди и поради това трябва да се съобрази от съда при присъждане на обезщетението за непозволено увреждане. Това се отнася и за обезщетенията, които организациите са заплатили на пострадалите не по съдебен ред. Не следва да се намаляват само отпуснатите от обществените организации помощи във връзка с увреждането, защото те не представляват обезщетения. Не се намаляват заплатените на пострадалите застрахователни суми по техни лични застрахователни договори.
9. В съдилищата нееднакво се разрешава въпросът, дали се дължи обезщетение за имуществени вреди на лице, което при условията на чл. 88, ал. 2 СК е имало основание да получава издръжка от свой родител и този роди тел загине при непозволено увреждане. В този случай се касае до понасяне на една действителна вреда, пряка и непосредствена последица от смъртта на родителя, поради което и с оглед разпоредбата на чл. 51, ал. 1 ЗЗД причинителят на увреждането и лицето, което отговаря за действията му, дължат обезщетение. Това е така както когато загиналият родител с заплащал преди увреждането издръжка доброволно, така и когато тя е присъдена или само е било налице основание да се търси такава при условията на чл. 88, ал. 2 СК.
10. От принципа за пълно обезщетяване на понесените при непозволено увреждане вреди (чл. 51, ал. 1 ЗЗД) следва, че ако здравословното състоя ние на пострадалия бъде влошено в сравнение със състоянието, при което е присъдено обезщетението, нему се дължи ново обезщетение за самото влошаване, но само ако то се намира в причинна връзка с увреждането, а не се дължи на други фактори и причини. Обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост за болките и страданията само от влошаването, без да се дублира с вече присъденото за първоначалното страдание, а обезщетението за имуществени вреди се присъжда, в случай че влошаването би дало отражение на присъденото с първоначалното решение обезщетение за тях, т. е. когато влошаването на здравето е довело до преминаване в по- висока група инвалидност. Ако въпреки влошаването не са настъпили нови имуществени вреди, пострадалият не може да иска ново обезщетение за тях.
Ново обезщетение не се дължи също така, когато при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването на здравословното състояние е било предвидено и съобразено от съда.
Вземането за обезщетението за влошаване на здравословното състоя ние е изискуемо от момента на влошаването. Това следва от разпоредбата на чл. 114 ЗЗД. От този момент се дължат и лихвите върху новото обезщетение – чл. 84, ал. 3 ЗЗД.
11. Съгласно второто изречение на чл. 51, чл. 1 ЗЗД обезщетението за вреди от непозволено увреждане може да бъде платимо еднократно или периодически. Съдебната практика разрешава противоречиво въпроса, дали съдилищата трябва да се съобразяват с направеното от ищеца искане за на чина на присъждане, или те могат да го определят в разрез с него.
Дали да се присъди еднократно или периодично изпълнение на присъденото обезщетение за вреди от непозволено увреждане, е възложено от закона на съда. С оглед на конкретните особености на всеки отделен случай съдът преценява дали присъденото обезщетение следва да бъде изплатено наведнъж или на периоди. С несъобразяването с посочения от ищеца начин на изплащане на обезщетение не се присъжда нещо различно от това, което е поискано от ищеца, а в следващия се законен размер.
12. Нееднакво се разрешава въпросът, дали при наличието на застрахователен договор срещу гражданска отговорност по чл. 349 ЗЗД Държавният застрахователен институт е солидарно отговорен с прекия причинител за дължимото обезщетение, или такава солидарност не е налице.
Съгласно чл. 121, ал. 1 ЗЗД солидарност между двама или повече длъжници възниква само по изрично предписание на закона или по силата на договор. В закона не е предвидено, че прекият причинител на увреждането и Държавният застрахователен институт са солидарно отговорни пред увредения, когато е сключен договор срещу гражданска отговорност, нито солидарността е договорно условена.
От друга страна, в случая не може да намери приложение чл. 53 ЗЗД, защото ДЗИ не носи отговорност за непозволено увреждане, а по силата на договор. Солидарна е отговорността при няколко отговорни за вреди от непозволено увреждане лица, а ДЗИ не носи такава отговорност. Застрахователната сума се дължи по повод на настъпилото застрахователно събитие на основание застрахователния договор, а не на деликтно основание.
С оглед на това трябва да се приеме, че прекият причинител и ДЗИ не са солидарно отговорни.
13. Неправилно някои съдилища отказват да присъдят обезщетение за обезценка на транспортно средство, повредено от друго превозно средство, за което е сключен договор срещу гражданска отговорност. По силата на чл. 12 ЗЗИ гражданската отговорност на собственика и на водача на моторно транспортно средство за щети и повреди, нанесени на трети лица и вещи извън него, се покрива от застраховката до размера, установен от Министерския съвет. Във връзка с това с издадено разпореждане № 42 от 04.02.1972 г. на Бюрото на Министерския съвет, според т. 3 на което ДЗИ и „Булстрад“, АД, по силата на задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ възстановяват всички вреди, за които отговаря водачът или собственикът на моторното превозно средство по силата на българското законодателство, а с т. 5 се установява неограничен размер на отговорност по застраховката „Гражданска отговорност“ към трети лица на водачите и собствениците на моторни превозни средства. Последните по силата на чл. 45 и 51, ал. 1 ЗЗД са длъжни при непозволено увреждане да заплатят обезщетение за всички вреди, понесени от увредени лица, а когато се касае до повредена вещ всички щети върху нея. Такава щета е и нейната обезценка, дължаща се на увреждането. Затова и ДЗИ при наличие на договор срещу гражданска отговорност дължи заплащане на застрахователна сума и за обезценката на транспортните средства, повредени от действия на водач или собственик на друго транспортно средство, за което е налице такава застраховка.
14. С т. 1 на р. II от Постановление № 4/1961 г. се даде указание, че прекият причинител носи отговорност за заплащане обезщетение за вреди пред пострадал, който е получил от ДЗИ застраховка по силата на УЗЗПП, и че получената в този случай застраховка не се приспада от обезщетението. Това последно указание не винаги се спазва, като някои съдилища приемат, че то е несъвместимо с чл. 51, ал. 1 ЗЗД, а при обезщетяването на неимуществените вреди – и с чл. 52 ЗЗД.
Пленумът намира, че не следва да се отстъпи от даденото разрешение по следните съображения:
По силата на чл. 7 УЗЗП само транспортното предприятие или организация се освобождават от задължението за плащане на обезщетение при наличието на задължителната застраховка. Законът не освобождава прекия причинител от това задължение.
Застраховката по УЗЗП е срещу злополука (чл. 1), а при този вид застраховка от обезщетението, което причинителят на вредата дължи на пострадалия, не се приспада изплатената му застрахователна сума. Разгледаното по-горе в т. 8 положение в случая не намира приложение.
Не съществува възможност причинителят да заплати двойно обезщетение за едни и същи вреди веднъж на пострадалия и втори път по регресен иск на ДЗИ, защото при застраховките по живот и срещу злополука последният не разполага с такъв иск. Регресният иск е предвиден по силата на чл. 344, ал. 1 ЗЗД и чл. 30 ЗЗИ само при имуществените застраховки. Такъв иск не може да се основе и на чл. 74 ЗЗД, защото ДЗИ при изплащане на застрахователната сума изпълнява свое, а не чуждо задължение.
15. С т. 14 на Постановление № 7/1959 г. се дадоха указания, че виновният за причиняване на вредата при непозволено увреждане не може да прави възражение по предявения срещу него иск по чл. 54 ЗЗД от страна на организацията или учреждението, които са заплатили обезщетение на пострадалия по чл. 49 ЗЗД, ако въпросът за отговорността му е разрешен с влязла в сила присъда или решение по гражданско дело, в което е участвувал.той и отговорното 110 чл. 49 ЗЗД учреждение или организация. Приложението на това указание създава трудности в практиката на съдилищата.
Ако искът на пострадалия е бил предявен против прекия причинител и отговорното по чл. 49 ЗЗД учреждение или организация, причинителят на вредата няма възможност да възразява, че освен него и други лица, за които същото учреждение или организация носят отговорност по чл. 49 ЗЗД, са съпричинили увреждането, защото пред пострадалия по силата на чл. 53 ЗЗД той носи солидарна отговорност за пълния размер на обезщетението и защото по силата на чл. 122, ал. 1 ЗЗД пострадалият не е задължен да предяви иск против всички лица, които солидарно му дължат обезщетение. В такива случаи не следва да се отказва на прекия причинител да възразява по предявения срещу него от организацията или учреждението обратен иск, че други лица, за които те носят отговорност по чл. 49 ЗЗД, са съпричинители на увреждането. Прекият причинител не може да прави такива възражения, когато по предявения срещу него и организацията или учреждението иск от пострадалия други лица, за които организацията или учреждението отговарят по чл. 49 ЗЗД са встъпили като трети лица по реда на чл. 174 ГПК. или са били привлечени по реда на чл. 175 ГПК, но само по въпросите, които са разрешени с влязло в сила решение. Така, ако такива трети лица са били конституирани по делото и с влязло в сила решение бъде признато, че те не са отговорни за увреждането, прекият причинител не може да възразява по предявения обратен иск за наличието на отговорност у тях. Същото важи и за случая, когато искът на пострадалия е бил предявен само срещу организацията или учреждението, а прекият причинител е встъпил или е бил привлечен като трето лице и по това дело бъде прието, че той е изключителният причинител на уврежда нето. Тези изводи произтичат от правилата по чл. 179 ГПК.
По изложените съображения и по силата на чл. 18 ЗУС Пленумът на Върховния съд.
ПОСТАНОВИ:
1. Когато ръководител на организация или учреждение, който е издал.заповед за уволнение, призната впоследствие за неправилна по надлежния ред, наред с издаване на заповедта е причинил и непозволено увреждане при недобросъвестно използуване на служебното положение и в други подобни случаи, той дължи обезщетение по чл. 45 ЗЗД.
2. Обезщетението за вреди, причинени при крайна необходимост, се дължи от причинителя на това състояние или от собственика на вещта, ако то е произлязло от нея, съответно от лицето, под чийто надзор тя се намира.
В останалите случаи поправянето на вредите се възлага на този, чиито по-ценни блага са спасени при извършване на деянието.
3. Когато при ползуване на дадена вещ са допуснати нарушения на предписани или общоприети правила, отговорността за поправяне на вредите е по чл. 45 или чл. 49 ЗЗД, а когато такива нарушения не са допуснати и са произлезли вреди от вещта, отговорността е по чл. 50 ЗЗД. Дължи се обезщетение, когато вредите са произлезли от машини, машинни уредби, инструменти и други вещи и тогава, когато те са предадени от производителя им като обезопасени и когато не съществува техническа възможност за пълно отстраняване опасността от вреди.
4. Ако здравословното състояние на пострадал.при непозволено увреждане с налагало неговото обслужване от друго лице, за заплатеното от пострадалия на това лице причинителят на увреждането дължи обезщетение. Той дължи такова обезщетение на самия пострадал и в случая, когато по-следният не е заплащал за обслужването, а е бил гледан от свой близък, който поради тази причина не е получавал трудовото си възнаграждение. Размерът на обезщетението в този случай се равнява на необходимото възнаграждение за получените грижи.
5. Дължи се обезщетение за имуществени вреди на пенсионер, който въпреки пенсионирането си е работел, ако поради непозволено увреждане той е лишен от възможността да работи.
6. При причиняване на трайна нетрудоспособност обезщетение за неполучаваната разлика между трудовото възнаграждение преди непозволеното увреждане и отпуснатата след това пенсия се дължи до навършване на предвидената за добиване право на пенсия за изслужено време възраст. Този срок може да бъде продължен най – много с толкова време, колкото е необходимо за достигане на пълния трудов стаж.
7. При присъждане на обезщетение за неполучавана разлика между трудово възнаграждение преди непозволеното увреждане и отпуснатата след това пенсия при причинена трайна нетрудоспособност се съобразяват и измененията в трудовото възнаграждение на съответните работници или служители, настъпили след увреждането до деня на инвалидизирането.
8. От следващото се обезщетение за непозволено увреждане се приспада застрахователната сума, заплатена на пострадалия, ако договорът за застраховка е бил сключен и поддържан от организацията или учреждението, дължащи обезщетението.
9. Обезщетение на имуществени вреди се дължи на лице, което е имало основание да получава издръжка от свои родител при условията на чл. 88, ал. 2 СК, ако родителят почине при непозволено увреждане.
10. След присъждане на обезщетение за вреди от непозволено увреждане пострадалият има основание да търси ново обезщетение за влошаване на здравословното състояние само ако то се намира в причинна връзка с увреждането и ако при присъждането на първоначалното обезщетение влошаването не е било предвидено и съобразено.
11. Съдилищата постановяват еднократно или периодично заплащане на обезщетението за непозволено увреждане по своя преценка, независимо от направеното от ищеца искане за начина на заплащане.
12. При наличие на застрахователен договор срещу гражданска отговорност ДЗИ и прекият причинител не са солидарно отговорни пред увредения.
13. При застрахователен договор срещу гражданска отговорност застрахователният институт дължи заплащането на застрахователна сума за обезценка на повреденото при злополука моторно транспортно средство.
14. Обръща внимание на съдилищата, че следва да спазват даденото с т. 1 на р. II от Постановление № 4/1961 г. указание.
15. При регресния иск по чл. 54 ЗЗД прекият причинител може да възразява пред организацията или учреждението, които са заплатили обезщетение по чл. 49 ЗЗД, че и други лица, за които те също носят отговорност, са съпричинили увреждането, освен ако тези лица са взели участие по предявения от пострадалия иск и с влязло в сила решение е отречено такова съпричиняване.