Ключови думи: неимуществени вреди, обезщетение, лимити, пострадало лице, адвокат, застрахователно право
адвокат Маргарита Балабанова –
доктор по Търговско право в БАН
0883328927
В случаите на смърт на пострадалото лице се дължи обезщетение на увреденото лице за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди вследствие смъртта на пострадалото лице. В случаите на телесно увреждане на пострадалото лице се дължи обезщетение за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди.
Съгласно чл. 493а, ал. 3 КЗ в случай на смърт на пострадалото лице обезщетението на увредените лица към момента на смъртта – съпруг или лице, с което починалото лице е било в съжителство на съпружески начала, дете, включително осиновено или отглеждано дете, родител, включително осиновител или отглеждащ, се определя еднократно в размер съгласно методиката, утвърдена с наредбата по ал. 2. Според ал. 2 комисията, министърът на здравеопазването и министърът на труда и социалната политика приемат съвместна наредба за утвърждаване на методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди вследствие на телесно увреждане на пострадало лице и за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди на увредено лице вследствие смъртта на пострадало лице.
Когато по изключение друго лице, извън лицата по ал. 3 (съпруг, дете, родител и лице във фактическо съжителство), претърпи неимуществени вреди вследствие на смъртта на пострадалото лице, тъй като е създало трайна и дълбока емоционална връзка с починалия, причиняваща му продължителни болки и страдания, които е справедливо да бъдат обезщетени, размерът на обезщетението се определя съгласно методиката, утвърдена с наредбата по ал. 2.
Според разпоредбата на чл.493а, ал.4 от КЗ, размерът на обезщетението се определя съгласно методиката, утвърдена с наредбата по чл.493а,ал.2 КЗ, който предвижда, че ще се приеме наредба за утвърждаване на методика за определяне размера на обезщетенията за имуществени и неимуществени вреди от смърт и телесно увреждане на пострадало лице.
Съгласно §96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ/ДВ бр.101/2018 г./, на която разпоредба е придадено обратно действие, с оглед изричната норма на §96,ал.3, до влизането в сила на наредбата за утвърждаване на методиката, /според §102 ПЗР на ЗИД КЗ/, същата трябва да бъде приета в срок от 1 година от влизане в сила на този закон/ обезщетението за претърпените неимуществени вреди на лицата по чл.493а,ал.4 се определя в размер до 5000лв.
Тази разпоредба противоречи на действащото право на ЕС, уреждащо застрахователните отношения – Директива № 2009/103/ЕО на ЕП и Съвета на ЕС.
Подобен подход за определяне размера на обезщетение противоречи на първо място на принципа на справедливостта, съгласно чл.52 от ЗЗД.
На следващо място противоречи на европейското право. Видно от §7 от ДР на КЗ, с последния в националното законодателство са въведени и нормите на редица директиви, между които специалната, касаещи застраховка „Гражданска отговорност“-Директива 2009/103 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009г. Относими към процесния спор са нормите, касаещи обхвата на лицата, на които се дължи обезщетение и подходът при определяне на размерите му в националното законодателство.
Предвиждайки, че при смърт на лице се изплаща максимално обезщетение, което е в размер по-малък от лимитите на Директивата, даденото разрешение с §96,ал.1 от ПЗР на ЗИДКЗ е в противоречие с чл.9,ал.1 от директивата, според който „Без да се засягат всякакви по-високи гаранции, които държавите-членки могат да предвиждат, всяка държава членка изисква застраховката, посочена в чл.3, да бъде задължителна най-малко по отношение на следните максимални суми: а/в случай на телесно увреждане-максимална застрахователна сума 1000000 евро за пострадал или 5000000 евро за събитие, независимо от броя на пострадалите и б/в случай на имуществени вреди-1000000 евро за застрахователно събитие, независимо от броя на пострадалите“. Цитираната разпоредба на Директивата е транспонирана в чл.226 от КЗ/отм./, възпроизведена е и в чл.492 от КЗ. Според чл.346 от КЗ, застрахователната сума/лимит на отговорност/ е „договорената между страните или определената с нормативен акт и посочена в застрахователния договор парична сума, представляваща горна граница на отговорността на застрахователя към застрахования, третото ползващо се лице или към третото увредено лице.“
Въвеждането на застрахователната сума, като предел на отговорността на застрахователя в действащия КЗ и уреждането на нейния минимален размер в директива 2009/103/ЕО, която е част от правото на ЕС, означава, че при настъпване на застрахователно събитие с причинени телесни увреждания, отговорността на застрахователя може да бъде ограничена по размер единствено от минимума на застрахователната сума, възприет с в Директива 2009/103/ЕО.
Налице е противоречие на § 96 ал. 1 от ЗИДКЗ с разпоредбата на чл. 9 ал. 1 от Директива 2009/103/ЕО. Въпреки че директивата не е регламент и не става автоматично част от вътрешното право на страна – член на Европейския съюз, гражданите на ЕС могат да се позоват непосредствено на директива на Европейския парламент и Съвета на ЕС за защита на свои права, свободи и законни интереси. Поради това е налице съдебна практика[1], че в този случаи следва да се тълкува разширително разпоредбата на чл. 15 ал. 2 от ЗНА и Директива 2009/103/ЕО да намери непосредстевно приложение, като се дерогира прилагането на § 96 ал. 1 от ЗИДКЗ относно определения размер на обезщетението от 5000 лева. В съответствие с горното, съдът следва да определи размер на обезщетението според общия принцип на справедливостта, прогласен в чл. 52 от ЗЗД, без да съобразява фиксирания размер на обезцщетението в § 96 от ЗИДКЗ.
Във връзка с приложението на тази норма е налице и отговор на Съда на ЕС на отправено преюдициално запитване-Решение на СЕС от 24.10.2013 г. по дело С-277/12/с докладчик съдия Ал.Арабаджиев/, в което съдът е отговорил, че „държавите -членки трябва да упражняват своята компетентност в тази област при спазване на правото на Съюза и че разпоредбите на националното право, които уреждат обезщетението при произшествия при използването на моторни превозни средства, не могат да лишат посочените по-горе директиви от тяхното полезно действие“. Тълкуването, което съдът дава е, че „Член 3,§1 от Директива 72/166 и чл.1 параграфи 1 и 2 от Втората директива 84/5, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, съгласно която задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ при използването на моторни превозни средства покрива обезщетението за неимуществени вреди, дължимо съгласно националната правна уредба на гражданската отговорност за смъртта на близки членове на семейството, настъпила при пътнотранспортно произшествие, само до определена максимална сума, която е по-малка от посочените в чл.2 от Втората директива 84/5.
По силата на ДФЕС и чл.633 от ГПК решението на Съда на Европейския съюз е задължително за всички съдилища и учреждения в Република България. С оглед становището на СЕС ,изразено в т.2 на Решението му от 24.10.2013г. по дело С277/12 , се налага извод, че е налице противоречие на пар.96,ал.1 от ЗИД на КЗ с разпоредбата на чл.1 ,пар.2 от Втора директива 84/5, респ. на чл.9,ал.1 от Директива 2009/103/ЕО . С последната се кодифицират предхождащите я директиви 72/166/ЕИО, 84/5/ЕИО, 90/232/ЕИО на Съвета, 2000/26/ ЕО както и Директива 2005/14/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11 май 2005г. / т.1 от Преамбюла на Директива 2009/103/ЕО/, а по силата на чл.29 от Директивата- позоваванията на отменените директиви ,посочени по-горе, се считат за позовавания на Директива 2009/103/ЕО и се четат съгласно таблицата на съответствието в приложение II. Съобразно разпоредбата на чл.15,ал.2 от ЗНА ,както и предвид факта, че Директива 2009/103/ЕО е транспонирана в КЗ, следва да се приеме, че е недопустимо размерът на обезщетението за неимуществени вреди, чийто възможен долен предел е застрахователната сума, определена в нормативен акт на ЕС ,да бъде ограничаван с нормативен акт на вътрешното право, поради което, с оглед констатираното противоречие, националната норма не следва да се прилага от съда. Затова и в конкретния случай обезщетението ,дължимо на ищеца, следва да се определи по справедливост ,по правилата на чл.52 от ЗЗД, без да се съобразява предвидения в пар. 96,ал.1 от ЗИД на КЗ максимален размер[2].
За да се реализира справедливо възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се отчете действителният размер на моралните вреди, като се съобразят характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът и продължителността на болките и страданията.
Затова обезщетението дължимо на пострадали лица от ПТП, следва да се определи по справедливост, по правилата на чл.52 от ЗЗД, без да се съобразява предвидения в §96,ал.1 от ЗИД на КЗ максимален размер.
[1] Така Решение № 119 от 04.07.2019 г. по т. д. № 138/2018 г. на Окръжен съд – Враца
[2] Така Решение № 109 от 28.02.2019 г. по т. д. № 546/2018 г. на I състав на Окръжен съд – Пловдив
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова