Ключови думи: размер на обезщетение, неимуществени вреди, съпричиняване на вреди, пострадал, адвокат, застрахователно право
С решение № 577/29.2010 година, постановено по гр. д. № 1741/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. е прието, че се намалява обезщетението, определено по справедливост, когато съдът е възприел за съответен на вредата размер, по-малък от предявения с иска. Спрямо същата величина намаляването се извършва и ако ищецът изрично е обусловил размера на иска си от признание за своя принос, но тогава се съобразява също така предявеният спрямо доказания размер на съпричиняване, а намаляването може и да не доведе до частично отхвърляне на иска. Когато обаче ищецът е заявил и претендира с иска си пълно обезщетение, а принос по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се установи по възражение на ответника, съдът не може да приеме размера на иска за основателен изцяло, или за част, различна от установения размер на съпричиняване по съображение, че справедливото обезщетение е по-високо от поисканото. В този случай, а също и когато съдът счита поискания размер за съответен по критерия за справедливост, на намаляване ще подлежи предявеният размер на иска за обезщетяване на неимуществени вреди. Във всички случаи решаващият съд следва да посочи в своите мотиви спрямо коя величина прилага намаляването. Това решение е цитирано в решение № 42/15.05.2017 година, постановено по гр. д. № 60 102/2016 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., с което е прието, че когато ищецът е заявил и претендира с иска си пълно обезщетение, а принос по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД се установи по възражение на ответника, съдът не може да приеме размера на иска за основателен изцяло, или за част, различна от установения размер на съпричиняване по съображение, че справедливото обезщетение е по-високо от поисканото. Основание за това разрешение е диспозитивното начало в процеса, съответно недопустимостта да се намалява по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД обезщетение, което не е поискано. В този случай, а също и, когато съдът счита поискания размер за съответен по критерия за справедливост, на намаляване ще подлежи предявеният размер на иска за обезщетяване на неимуществени вреди. Във всички случаи решаващият съд следва да посочи в своите мотиви спрямо коя величина прилага намаляването.
От горепосочената съдебна практика следва, че според съдебните състави намаляването на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД винаги се извършва от размера, който съдът е приел за справедлив такъв по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. В случаите, когато ищецът претендира пълно обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди при определянето на размера на обезщетението съдът е обвързан и ограничен от обективираната в исковата молба оценка на ищеца за справедливия размер на дължимото му се обезщетение, като не може да определи по-голям размер на същото и да извърши намаляването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, с оглед на този размер като по този начин уважи изцяло предявения иск.
Същевременно в решение № 63/08.07.2019 година, постановено по т. д. № 2013/2018 година по описа на ВКС, ТК, І т. о. е прието, че при формиране на преценката относно действителния размер на претърпяната имуществена вреда, респективно действителния размер на обезщетението, което би репарирало неимуществената вреда, съдът основава становището си на установените факти по делото, релевантни за тази преценка и излага мотиви, съобразно чл. 236, ал. 2 от ГПК. Дори в мотивите да е формирал становище относно действителния размер на вредата, до който искът би бил основателен, дали с диспозитива на решението съдът ще присъди обезщетение и ако го присъди-в какъв размер, зависи от много фактори-наличието на възражения за изтекла погасителна давност, прихващане, съпричиняване на вредоносния резултат и други. Размерът на заявената претенция не съставлява решаващ фактор при преценката относно действителния размер на вредата, подлежаща на обезщетяване. Този размер има решаващо значение единствено с оглед забраната за присъждане с диспозитива на решението на обезщетение, надхвърлящо петитума. Ако бъде възприета тезата, че редукцията се прилага спрямо претендирания размер на обезщетението, а не спрямо действителния, то адекватността на тази теза ще следва да се прецени не само спрямо претендиран размер по-малък от действителния, а и при по-голям. Ще следва да се прецени и спрямо имуществена вреда, доколкото чл. 51, ал. 2 от ЗЗД е приложим и спрямо нея. При претендиран размер на имуществена вреда от 100.00 лева за (например разход за лекарства) при доказан разход по фактура за 50.00 лева и съпричиняване 50 %, съдът в тази хипотеза (редукция спрямо претендирания размер, а не спрямо действителния), би следвало да присъди 50.00 лева, Но такъв е размерът на действителната вреда и прилагането на чл. 51, ал. 2 ЗЗД се обезсмисля. Затова тази теза е непоследователна и алогична. Ако тезата не бъде възприета, а би се изхождало от принципа, че редукцията се прилага спрямо действителния размер на вредата, а не спрямо претендирания, то в този случай би било присъдено обезщетение в размер на 25.00 лева. При последователното прилагане на този принцип, би се стигнало до същия краен резултат (размер на обезщетението), независимо дали претенцията е завишена или занижена спрямо действителната вреда, стига да не се наруши забраната за присъждане plus petitum. Поради това и отговорът на поставения правен въпрос е, че при прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, редукцията на обезщетението се прилага към размера, за който искът би бил основателен, ако не би се наложило намаляването му, поради допринасянето от пострадалия за настъпването на вредата, а не към претендирания. Претендираният размер има правното значение на горна граница с оглед забраната за присъждане plus petitum, но не и решаващо значение при преценката на действителния размер на претърпяната вреда, който се определя от съда. Дължимият размер е този, до който е намален действителният след прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, но не повече от претендирания. Съгласно дадения с това решение отговор при определянето на размера на обезщетението съдът може да определи по-голямо обезщетение от претендираното такова от ищеца, като извърши намаляването по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, с оглед на този размер като уважи предявения иск.
От посоченото по-горе се констатира противоречива практика на състави на ВКС по отношение на въпроса за това, когато в исковата молба пострадалият от деликт, претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на определена сума, без да признава съпричиняване от своя страна, обвързан ли е съдът да приеме, че справедливото обезщетение за всички вреди е в рамките на претендираната сума, след което да намали обезщетението според установеното съпричиняване или е обвързан да приеме, че справедливото обезщетение, след намаляването му според установеното съпричиняване е в рамките на претендираната сума. Предвид на това са налице предпоставките по чл. 292 от ГПК за отправяне на предложение до ОСГТК на ВКС за постановяване на тълкувателно решение по противоречиво разрешавания въпрос, които е от значение за производство, тъй като е посочен не само като основание за допускане на касационното обжалване, но и като оплакване за неправилност на въззивното решение в касационната жалба.
По изложените съображения Върховният касационен съд с Определение по гр. д. № 4485/2019 година по описа на ГК, ІV г. о. е спрял производството по висящо пред него дело и е предложил на Общото събрание на гражданката и търговската колегия на Върховния касационен съд да постанови тълкувателно решение по въпроса:
когато в исковата молба пострадалият от деликт, претендира обезщетение за неимуществени вреди в размер на определена сума, без да признава съпричиняване от своя страна, обвързан ли е съдът да приеме, че справедливото обезщетение за всички вреди е в рамките на претендираната сума, след което да намали обезщетението според установеното съпричиняване или е обвързан да приеме, че справедливото обезщетение, след намаляването му според установеното съпричиняване е в рамките на претендираната сума.
Целото определение на ВКС може да видите – тук.
За повече информация и контакти – адвокат Маргарита Балабанова